Християнство.бг
В църковната ни действителност отдавна се наблюдава едно тъжно, тревожно и пагубно явление: хора, току-що прекрачили прага на вярата, настояват не просто да бъдат чути, а да бъдат следвани. Въоръжени с безразборно прочетено от различни книги и най-вече „авторитетни“ мнения, ширещи се из виртуалното пространство, с характерния за неофитството ентусиазъм, който често далеч надминава разбирането им, те започват да налагат собствените си мнения като последна, автентична истина.
Това не е плод на духовна зрялост, а на духовна неопитност, която лесно се превръща в агресивна самоувереност. Проблемът не е в желанието за участие, Църквата винаги е била освен всичко друго и място за търсещите. Проблемът е в претенцията за учителство без ученичество, в стремежа да се учат другите, преди да сме научили себе си. Така незнанието се маскира като ревност, а ревността, като „православна твърдост“. Резултатът е опустошителен: разделения, подозрения, абсурдни спорове, в които липсва всякакъв духовен опит, но има огромна амбиция.
Истинското израстване във вярата е бавно, смирено и внимателно. То не крещи, не командва и не се самоутвърждава. Когато новообърнатият се опита да стане учител, преди да е станал ученик, той не укрепва Църквата, той всява раздори в нея. А най-голямата трагедия е, че често дори не го осъзнава.
Новообърнатият към вярата човек често преживява интензивен духовен подем, който може да бъде описан като „първа ревност“. Тя е ценна, защото свидетелства за автентично търсене и вътрешно преобразяване. Но именно тази първа ревност е и най-податлива на деформации. Липсата на духовен опит, съпроводен с някакви лични аскетични експерименти, слабото познаване на Свещ. Предание на Църквата, се компенсират чрез свръхсамоувереност, която се възприема като „твърдост във вярата“. Така се ражда парадоксът: незнанието започва да се преживява като компетентност, а компетентността, като заплаха.
Тази „твърдост във вярата“, както вече споменахме, в повечето случаи се базира на някакъв набор от духовни книги, често написани в полемичен или апологетичен стил. Тези текстове, макар и полезни в определен контекст, не могат да заместят системното богословско знание, литургичния опит и истинското духовно наставничество. Проблемът възниква, когато частичната информация се абсолютизира, а авторите на тези книги се превръщат в своеобразни „вторични канони“.
Един от най-видимите белези на това явление е вербалната и поведенческа агресивност. Тя се проявява в настойчиво налагане на лични мнения като „единствено православни“, подозрителност към всяко различие, склонност към бързо и категорично осъждане, създаване на групи, където различното мнение е равнозначно на ерес, а изказалия го е готов за анатема. Невинаги тази агресивност е плод на злонамереност, но винаги означава несигурност, която се маскира като ревност. Тя е защитен механизъм на човека, на който липсва духовна устойчивост и зрялост.
Това обаче има сериозни последици и води до подмяна на духовния авторитет и до редукция на Православието до идеологически набор. Вместо Живо Предание, се получава система от правила, цитати и лозунги. Загубата или липсата на духовна чувствителност насочва вниманието към външни критерии за „правилност“, а не към духовно преобразяване.
Православната традиция е категорична: преди да стане учител, човекът трябва да бъде ученик. Духовната зрялост се измерва не с увереността, а със способността да слушаш; не с желанието да водиш, а с готовността да следваш. В Църквата авторитетът не се завоюва, а израства от живото пребиваване в общността. Църквата е лечебница, а не арена на амбиции.
Текстът е от страницата на автора в Мета.
