Ренета Трифонова
Пол Едвокимов
Избрали сме съзнателно описателния, строго обективен метод. Нашата вяра ни учи, че истината не се нуждае от нагледност, а още по-малко от доказателства – нейната очевидност е самодостатъчна. При среща с непризнание или страстна полемична позиция ние виждаме, че критиката неизбежно се обръща срещу примитивните апологети, подобни на приятелите на Иов. И дали чрез Иов, чрез това човешко същество, което разстройва и замъглява всеки строго очертан образ, Бог не изпраща в шепота на премъдростта Своята вест?
Привидният безпорядък на Православието, който стига дотам, че създава впечатление за анархия, а също и често срещаната небрежност на емпиричните му форми и възможност всеки богослов да основе своя отделна школа – доколко вярно е всичко това! Но тъй като православната съборност прониква в самото ни същество и става извор, благодарение на който съществуваме и живеем, тя е в този свят, но не е от този свят и затова не може да се организира, обективира и формализира. Не съществува никакъв формален критерий за вселенскостта на съборите, но съборите съществуват и направляват целия ни живот. „Властта на любовта“ не е изразима чрез никаква юридическа формула, но именно тя представлява харизматичната същност на епископата. Ние утвърждаваме и ще утвърждаваме до последния си дъх евангелската вест за примата на личността и синовната свобода над абстрактното общо и организацията.
Така например, с риск да изпаднем в противоречие с буквата, личността никога не може да бъде принесена в жертва на колективния „ред“ и затова е допустимо „безредието“ на развода. Каноните и дисциплината са поставени в служба на догмата. Ние не бихме могли да се чувстваме свободно, като у дома, заедно с Бога, ако всичко в Църквата беше регламентирано. Именно нашето евхаристийно възприятие на Църквата ни помества на всяко отделно място в нейната пълнота и ни предава тази свобода извън всякакви принуждаващи, централизиращи и обединяващи принципи.
Докато федерализмът е белег за демократичност на духа, универсализмът неизбежно тегне към духовен тоталитаризъм. „Организираната истина“, разчитаща на масите, води до обезличаването на дресираната и покорна тълпа. Аристократичното безредие ни кара да страдаме, но бидейки във висша степен йерархично, то опазва в същото време уникалността на всяко лице и всяка съдба. Църквата бива наставлявана от самата Църква, минималното количество догматически формули и максималното число мнения се обединяват в живото предание. Но невъзможността да се отчлени и оцени степента на чистотата на всеки елемент от преданието показва до каква степен сме изправени не пред механизъм, а пред тайната на живота. Зеленото дърво живее, расте върху скала и всеки опит за опростяване се разбива в нея.
В своята прекрасна в много отношения книга за Достоевски един бележит латински богослов изразява нещо много римско: той смята, че християнството е по-скоро на страната на „Инквизитора“ и че Христос от притчата в Братя Карамазови е образ на разрушителната за Църквата анархия. „Тайната, чудото и властта“ задават структурата на Църквата и какво би станало с нейното теократично могъщество без тези три принципа? Но за Изтока чудото са тайнствата, тайната – озарението при епиклезата, а властта е власт само на любовта. Изтокът и Западът се разминават тъкмо в най-интимното, засягащо опита на Бога, в парадоксалността на това, което в много по-голяма степен Го скрива, отколкото Го открива – в самата тайна на благодатта.
Православната анархия е много относителна и външно ограничена. В догмата и литургичното славословие, в „едничкото потребно“ на евхаристията ние всички сме единосъщни членове на единството. Тайнственият глас на Христос, изхождащ от историческата Му съдба, ни говори непрестанно: „Духа не угасяйте“, не ставайте роби на прекалено добре организирания ред с цената на насилието над съвестта и избягвайте най-голямата опасност – да се „организират“ повеите на Духа.
У нас няма ръководители на съвестта, но има духовници и духовни отци и нас ни води кръвта на мъчениците. Този, който не понася „игото“ на православната свобода, си отива и става винаги „интегрист“, по-голям католик от папата, или краен протестант – анабаптист, сектант, фанатик: „Те излязоха от нас, но не бяха наши“ (1 Иоан 1:19).
Православната свобода не противостои на реда. Неговата много отчетлива догматическа система и съвършената литургична структура го изисква, но показват този ред като зависещ от свободата и следователно дълбоко тайнствен, скрит. Тя противостои само на нарушенията, идващи било от олицетворената власт, било от анархията на всеобщото изравняване, с еднакви свещенически права.
Духовният авторитет на старците, вътрешното монашество на всеки мирянин, харизматизмът на всеки вярващ – всичко това е присъщо на богословието на Светия Дух, а не на богословието на институцията в западния смисъл на думата. По-скоро може да се говори за „феноменалистична институция“, която не се поддава на организиране по самата си природа.
Днес Западът и Изтокът са не повече от географски понятия. Истината е свободна от всякакво ограничаване в пространството и зове към истински универсализъм. В свята голота, изправен пред лицето на смъртта, съвременният човек стои повече от когато и да било пред божествената алтернатива: „Живот и смърт ти аз предложих (…) Избери живота, за да живееш“ (Втор. 30:19). Строгите граници на божественото и бесовското не оставят вече място за нищо неутрално и зоват към окончателен избор. Най-дълбоката мъка по истинските дълбини обзема света; той търси време, открито за вечността, и пространство, водещо към Царството. Това е и мъка по всеобхватното Присъствие, по новото творение.
Поставеното сред бездни християнство стои пред призива да запълни тези бездни с любов. „Който има уши, да чуе“. Таворската светлина съди всички части на света и принуждава всички ни към дълбинна свобода – та следвайки Богородичното fiat („да бъде!“), казано при Въплъщението, да формулираме и впишем в историята нашето собствено есхатологично fiat на Второто пришествие. Църквата на изпълнението, като литургично място за всички чеда Божии, устремена към „Изтока, слизащ от небето“, е вече предобраз на Църквата на Царството.
Превод: Андрей Романов
Източник: Пол Едвокимов „Православието“, Омофор, 2010
