Меню Затваряне

Как е възможно да стоиш в един храм с тия?

Свещ. Йоан Бурдин

Свещ. Йоан Бурдин

В изпълненото с конфликти и противоречия време, в което живеем, много вярващи задават на своите духовни приятели въпроса: „Как можете да стоите в един храм с онези, които …“ (продължете фразата както искате).

Вярвам, че този въпрос най-често възниква, когато религиозният опит на хората се свежда до външното, а не до вътрешното. Защото първото нещо, което идва в момента на съприкосновението на човека с Бога, е осъзнаването на това, „какво си ти в сравнение с Него“.

От това се раждат смирението и покаянието, както и разбирането, че няма значение какви точно грехове си извършил и какви – не. Цялата ти праведност е едно нищо. Както и всичкото добро, което си склонен да приписваш на самия себе си. И в същото време всяко дребно нещо, което ти се случва, е изключително важно за Него.

Никакви думи не са в състояние да предадат чувството, което възниква. Сълзи и радост, покаяние и духовен подем.

Но основната последица от тази среща (докато тя все още е ярко отпечатана в сърцето) – това е нежеланието за осъждане. Защото тогава виждаш другия не като злонамерен „чужд“, а като себе си – слаб, объркан, сляп, стоящ на ръба на бездната, потънал в празни мечти пред лицето на смъртта.

Всичко това е казано по един или друг начин в Евангелието под формата на морални императиви (например „не съдете“), но е безполезно да се опитваме да го достигнем по пътя на логиката. Както и да опишеш това, което можеш да разбереш единствено, ако го изпиташ сам.

***

И все пак: трябва ли да стоим в храма с онези, чиито думи, мисли и дела ни отблъскват?

Вглеждайки се в Евангелието, виждаме хората, които стоят около Христос. Днес, отдалеч, всеки от тях ни се струва значим – но всъщност светлината, излъчвана от Него, ги прави такива. Всеки от нас е способен да се преобрази, когато е до Него. И само до момента, в който не се е отдалечил.

Като знае това, Господ не прогонва от Себе Си никой от идващите при Него („който дохожда при Мене, няма да го изпъдя вън”[1]). Защото как иначе всеки от нас би могъл да се измени?

Затова Иисус винаги е заобиколен от най-пъстра тълпа. Край Него има бирници, които вземат от бедните повече, отколкото се полага и са в състояние да дадат. Около него има блудници, но не такива, които обливат със сълзи нозете Му. До Него са фарисеите, които се смятат за праведни и се отнасят с презрение към другите, към онези, които считат за недостойни да бъдат близо до тях. Около Него има поне двама разбойници – единият се кае, а другият ругае…

Тук е и Юда, за когото още преди предателството се знаело, че е крадец и, носейки ковчежето за дарения, вземал пари от него за себе си. Христос не може да не е знаел това, но ние не чуваме от Него нито една дума на изобличение срещу Юда и не виждаме никакви опити за прогонването му.

Евангелието абсолютно безпощадно обрисува образа на всеки един човек, който е до Спасителя.

Вземете дори хората от най-близкото Му обкръжение: те са суетни – радват се, когато демоните им се подчиняват и спорят кой от тях е главният. Те изобщо не са безкористни: интересува ги какво ще получат в замяна на предаността си („ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас?”[2]). Те мечтаят техният Учител да стане цар на Израил, а те да станат Негови сановници. Те се страхуват от преследване. Никакви чудеса, извършени от Иисус, не са в състояние да надвият ужаса от смъртта, който живее в тях – независимо дали смърт от ураган или смърт от ръцете на враждебно настроени евреи.

Те изоставят в беда Този, който ги обича като Свои деца, и се спасяват с бягство.

След Неговата смърт и възкресение, приели Светия Дух, те все още се карат помежду си, и за да ги принуди да преодолеят своята „махленска ксенофобия“, Бог трябва да даде на Петър пряка заповед: „което Бог е очистил, ти не считай за нечисто“.[3]

Мнозина са привлечени от Иисус – както зли, така и добри. От Евангелското повествование виждаме, че не всеки, който идва, е способен да се прероди. Въпреки това, на нито един от тях Христос не казва: „Върви си!“.

Но самите те много активно обсъждат кой измежду тях е достоен или недостоен да бъде близо до Него. Като се започне от фарисеите, които се чудят: „как тъй яде и пие Той с митари и грешници?!”[4], и се завърши с Петър, който, след като започва личен поверителен разговор с Учителя, внезапно открива, че Йоан ги следва и, неспособен да се сдържи, изразява недоумението си от това. Отговорът е: „Ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е?“[5]

На фарисеите Спасителят казва, че е дошъл да призове към покаяние не праведните, а грешниците. И в тези думи се чете доста страшно предупреждение към онези, които се приближават към Бога с устните си и Го почитат с думи, докато сърцата им стоят далеч от Него.

Защото сърцето, съединено с Бога, отблъсква злото, а е милостиво към онези, които същото това зло е поробило.

Приемайки Христос, човек споделя с Него мисията, с която Той е изпратен на земята:

„…затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите проглеждане, да пусна на свобода измъчените…”[6].

Хората са поробени и измъчвани от злото, което живее в тях. Те умират от омразата, която ги разяжда отвътре. Те са слепи и не различават къде е доброто и къде е злото, а най-често дори не разбират, че имат нужда от спасение.

Не само Самият Христос, но и всеки един от нас, който е приел Неговото име върху себе си, е изпратен, за да изведе поне някого от този плен на злото.

Това е разликата между старозаветния Божи народ и християните от Новия завет.

На първите бе казано: „Затова излезте из средата им и се отделете… и до нечисто се не допирайте“[7]. А на вторите: \идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари“[8].

Именно по този начин ние спасяваме един другиго чрез силата на Христос, живеещ в нас, и сами сме спасявани от същата тази сила.

И не е нужно да се блъскаме, за да намерим място до Него, защото всъщност Той не е близо до нас, а е в нас. И няма защо да се страхуваме от оскверняване, защото в нас живее Онзи, Който Сам освещава цялата вселена.

Христос е единственият светилник, който гори във външната тъмница – самотен Праведник сред народа, отпаднал от Бога. Но Неговата светлина разпалва много сърца. И праведността Му не разделя, а събира!

—————

Превод и снимки: архим. Никанор (Мишков)

Източник: Страница на свещ. Йоан Бурдин


[1] Йоан 6:37.

[2] Матей 19:27.

[3] Деян. 10:15.

[4] Марк 2:16.

[5] Йоан 21:22.

[6] Лука 4:18.

[7] 2 Кор. 6:17.

[8] Марк 16:15.

Posted in Беседи

Вижте още:

error: Content is protected !!