Християнство.бг
„Всеки трябва да знае мястото си в Църквата!“ — Неврокопският митрополит Серафим за осъждането, църковното единство и бунтовете срещу идването на Вселенския патриарх
В своята проповед в Неделята, когато се чете Евангелието за Гадаринския бесноват, Неврокопският митрополит Серафим започва от евангелското повествование, за да насочи вниманието към един болезнен и особено актуален проблем в живота на Църквата — склонността към осъждане, разпалването на смутове и самоволното превръщане на вярващите в съдници на патриарси и архиереи. В продължението на словото си митрополитът се спира на обществените реакции срещу посещението на Вселенския патриарх Вартоломей в България и на критиките към Българския патриарх Даниил за поканата към него да посети страната ни и да съслужи в Рилския манастир.
На фона на подписки, протестни призиви и остри коментари в социалните мрежи словото поставя въпроси, които надхвърлят конкретния повод: Кой има право да съди предстоятелите на Църквата? Къде е границата между личното мнение и църковната отговорност? И можем ли да говорим за ревност към православието, когато думите ни задълбочават разделението и отдалечават братята един от друг? Митрополит Серафим защитава действията на патриарх Даниил и подчертава необходимостта от църковен ред, духовна разсъдителност и усилия за възстановяване на единството между православните църкви.
„Всеки трябва да си знае мястото в живота на Църквата“ — това е един от основните акценти в словото, което призовава към смирение, отговорност за собствените думи и предпазливост пред изкушението да превръщаме несъгласието в осъждане. Предлагаме ви пълния редактиран текст на тази част от проповедта, произнесена в храм „Св. Георги“ на Хаджидимовския манастир — слово, което започва от Евангелието, но стига до въпроси, които днес вълнуват цялата ни църковна общност.
… Понякога мислим, че вече сме придобили светостта и сме спасени, и че Бог ни е длъжен да изпълнява всичко, което искаме, и да чува нашите молитви.
В дните, в които сега живеем, това особено силно се проявява.
Ще го кажа, за да илюстрирам тези думи с един пример.
Едно такова нападение от страна на хора сред православните християни в Православната църква е, когато те възприемат върху себе си ролята на съдници на архиереите и на синодите на Православната църква.
Те разпространяват всякакви твърдения. Сега много чрез интернет се дават интервюта в YouTube канали, в различни медийни интернет форми, радио и телевизии.
Говори се много и се изпада в популизъм, подобно на фарисеите от времето на Христос. В тези думи няма дух на любовта и дух на вярата, но се изтъкват някакви неща, които, като ги слуша човек, ще каже, че са истина, а всъщност са извадени от контекста на събитията, които се случват.
Цитират се църковни правила, които също се изваждат от контекста на времето и на конкретните случаи, в които са написани.
И така се получават едни словоизлияния, чрез които тези, които ги изливат в публичното пространство, освен собственото си удовлетворение, че са се представили за толкова умни и възвишени, друго не постигат.
Но не само това. Те успяват да увлекат и други, които се вслушват в тях и стават всички заедно съдници, извършвайки функции, които никой не им възлага и за които никой няма да им търси отговорност.
Конкретният случай, заради който говорим за тези неща, са множеството коментари, на които за мен дори не трябва да се обръща внимание, защото интернет пространството обикновено е място за свободно говорене.
Все едно хора, които нямат работа, се събират и си говорят някъде. Там може човек да каже каквото си иска, но това не означава, че официално трябва да му се обръща внимание.
Ще обърнем внимание обаче, защото разбирам, че мнозина са смутени и не знаят какво да правят. Някои направо се присъединяват към съдническия състав на тези говорители.
Осъждат българския патриарх и архиереите на Българската православна църква, защото е поканил Вселенския патриарх, който бил, както казват, иконист, еретик и така нататък.
Много е чудно как някой човек, който дори не е архиерей, може да си позволи да изрича неща, които са в правомощията на един Всеправославен събор.
Има неща, за които всеки от нас трябва да каже: „Много сме малки и не ни е работа.“
Не е наша работа да казваме какъв е Вселенският патриарх или Българският патриарх.
Докато преди една година сме го посрещали с почести и „осанна“, сега същите тези хора са се обърнали и го разпъват на кръста, арогантно изисквайки от него отговори.
Какво трябва да се прави оттук нататък? Все едно Българската църква вече е паднала в прегръдката на дявола и е погинала. И какво ще правят тогава тези вярващи, които искат да се пазят чисти?
Едно само ще кажа: има едно много дълбоко неразбиране на това кой, какво и докъде може да прави в Църквата.
Църквата си има ред, има чинове, има йерархия. Има неща, които се възлагат на една църковна степен, и неща, които се възлагат на друга църковна степен.
Има неща, в които миряните могат и трябва да участват. Всички сме равни пред Бога, но не трябва да забравяме, че апостолът е казал определени неща относно реда в Църквата.
А предимно жените сега повдигат такива интернет говорения. В интернет с висок глас повеждат петиции, развяват знамена, съдят, осъждат, присъждат и какво ли още не.
Трябва да се знае ясно. Няма повече да разсъждавам кой какво върши. Просто искам да кажа, че всеки трябва да си знае мястото в живота на Църквата.
Никой не може да понесе чуждия товар, нито пък може да го замести или да го понесе вместо другия, особено по този начин, когато върху кръста му стоварва и камъни.
Това, което искам да кажа и което трябва да запомним всички, е следното: първо, има Архиерейски събор. Може да се произнася съборът на православните църкви по съответните въпроси.
Никой не може и не трябва да съди патриарха си.
Дори да виждаме, че нещо не ни харесва в това, което се прави, не трябва да съдим патриарсите, не трябва да съдим архиереите, защото такова съдене е тежко падение за онези, които го извършват.
Последствията от такова падение са нещо подобно на това, което чуваме днес в Евангелието: несобствено обсебване, пълно помрачение на умовете на такива човеци, объркване на живота им и превръщане на радостта им в страдание.
Защото осъждането прогонва благодатта. И както каза Христос: „Не съдете, за да не бъдете съдени.“ Самият осъждащ пада в още по-тежки падения.
Това е закон. С времето той ще се потвърди за всеки, който не се покае своевременно и не се потруди да се промени в това отношение.
Поканен е Вселенският патриарх. Нашият патриарх гостува преди това на Сръбския патриарх. След това гостува на Йерусалимския патриарх.
Той разсъждава много върху всички тези стъпки, които предприема. Това са неща, които се решават след продължителни разбори в Светия Синод на Църквата. Обсъжда се кое е добро, докъде е добре да се стигне, кое е полезно и какво трябва да се направи.
Всички виждаме, че светът върви към война. Тя е започнала в много фази.
Православната църква е разбита на парчета. Ако на някои хора им е безразлично, че Църквата е разбита на парчета, и те търсят само собствения си словесен комфорт, то за Българския патриарх и за архиереите на Светия Синод на Българската православна църква не е така.
Не само у нас, но и при другите поместни църкви всички разбираме, че има силен политически натиск върху определени църкви, а понякога и върху всяка една. До това се стига в резултат на различни обстоятелства.
Но ние трябва да полагаме усилия да се водят разговори и да се търси в духа на братолюбието път за изцеляване на тези рани и за възстановяване на единството на Църквата.
Именно това прави със своите действия българският патриарх. Всички тези негови действия през последните дни бяха похвалени от авторитетни църковни среди.
Аз ви го казвам като човек, който видя и чу това лично.
Хора, които наистина са духовен авторитет, които са просветени с Божията благодат и са осветени, поздравиха, зарадваха се, изразиха радостта си и подкрепиха българския патриарх за тези действия и за посоката, в която той работи за възстановяване на единството и общението между православните църкви.
Така че на всички, които осъждат и се смущават, искам да кажа да излязат от егоизма си по-навреме. Защото това, което се говори и чрез което се настройват множество хора срещу патриарха, Българската църква и Светия синод, няма нищо общо с християнството.
Има популизъм, покрай него – фарисейство, но никаква християнска любов, никакво разбиране. Просто изява на един силен егоизъм.
„Аз да кажа, аз знам. Аз съм последната инстанция. Никой не може да каже по-голяма истина от мен и никой друг не слушам.“
Това чувам от всички тези хора.
Тъй че, братя и сестри, не се подвеждайте по тези хора. Няма да ги цитирам. Те са известни – едни по фамилия, други като монаси.
За един от тези монаси ще ви кажа, че имам уважение към него, но той е бил изключен от съответната църковна юрисдикция – не по молба и не поради неизпращане на мисия, а като наказание, като извержение.
Такъв ли човек ще слушаме? Този ли човек ще бъде критерий за истината?
На него му е забранено от години да служи в определени епархии на Църквата, защото от години създава подобни смутове и разделения по въпроси, свързани с църковното единство и отношенията между православните църкви.
Това са неща, които, както виждате, историята на Църквата многократно е показвала. Опитът на Църквата е отхвърлил онези, които се ровят в тези теми, без да го правят с нужната любов и внимание, както подобава на християни, а го правят като лична разправа. Така само разбиват и разкъсват още повече Христовата Църква.
Историята на Църквата е пълна с подобни случаи във всякакви времена – със свещеници, епископи и патриарси.
Но днес трябва да следваме онова, което е разумно и полезно за Църквата.
Аз не съжалявам, че Българският патриарх и Светият Синод следват именно този път. През тези дни получихме и подкрепата на други църковни отци за този начин на действие. Те показаха, че не сме сами и че мнозина мислят в същата посока.
Всеки изразява своето отношение, когато, където и както трябва да го прави според църковния ред.
Всички се грижим за това да се опази единството на Църквата, доколкото това зависи от нас.
И сегашният Български патриарх, както и предишните — дядо Неофит и дядо Максим – полагаха огромни усилия за възстановяване и опазване на единството на Църквата.
Никой от тези хора, които пряко не участват в тези процеси, не разбира колко трудно е това.
Тези, които днес говорят, пишат и осъждат, можем да попитаме: къде бяха през годините на разкола в Църквата? Къде бяха, когато трябваше да се запазват църковните училища и учебните заведения?
А онези архиереи, които понесоха тежестта на атеистичния и богоборчески режим, на разкола и на всички изпитания? Те правеха всичко възможно, заедно със свещеници и миряни, да опазят Църквата жива.
Затова днес онези, които осъждат, трябва по-добре да изучат делото на Църквата, както близкото, така и далечното ѝ минало, и целия ѝ исторически път.
Трябва да се съветват, да разговарят, да питат. И ако искат да изявят мнението си, да бъдат внимателни и да не въвеждат другите в съблазън.
Защото съблазни в света ще има. Но горко на онзи, чрез когото идват съблазните.
Затова, братя и сестри, моля ви: запазете почитта си и правилното си отношение към йерархията на нашата Православна църква и към установения църковен ред.
Ако това е нашият патриарх в България днес, трябва да приемем, че това е Божията воля. Ако другите поместни църкви имат своите съответни патриарси и предстоятели, това също е част от установения църковен ред.
Грешим ние, когато се смущаваме и не търсим изправление на собственото си сърце, а се подхлъзваме по смущението си и търсим начин то някак си да получи своето удовлетворение.
И то го получава чрез раздорите, разделението и завистта. А това са плодовете не на Светия Дух, а на онези духове, чието действие Христос днес ни показа – духове, които поробват човека.
Божието благословение да бъде на всички вас!
