Христос ни спаси не с всемогъществото Си, а със Своята смирена любов

Беседа на архимандрит Захария със студенти от Богословския факултет на  Великотърновския университет,  23 юни 2008 г.

Въпрос:  Студентите, които искат да поемат по духовен път често задават въпрос: Имаме ли нужда от богословско образование, какво може да ни даде то в един секуларен свят? Има ли изобщо смисъл това, което правим?

Отговор: Това е все едно да попитаме: Ако Господ може да говори на всеки от нас директно, защо да четем Писанието? Но ако не четем Писанията и не носим в ума и сърцето си Божиите слова,  никога няма да чуем Божия глас. Защото, когато Светият Дух идва, Той ни напомня думите на Христос. Той взема от онова, което принадлежи на Христос, т.е. от думите, които Господ вече е казал, а Светият Дух ни ги донася, възпламенявайки тези слова в душите ни.

Така е и с изучаването на богословие. Ако ние със смирение и правилно разбиране, трупаме знания за учението на Църквата по време на своето следване, идва миг, в който Бог ни дава да проумеем как да живеем в Църквата, как да учим Божия народ, как да вършим нашето служение на примирение на хората с Бога. И така проблемът не е в богословските факултети, а в нас самите. Ако сме предприели следването си по богословие с благословението на духовния си отец и той е нашата „отправна точка” в Църквата, тогава ще имаме смирен дух и ще можем да получим полза от всичко, което ни се дава. Господ казва: „Когато един книжник учи за Царството небесно, той изнася и за своята съкровищница старо и ново.” (Мат. 13:52). Затова нашето призвание е да научим всичко, което можем, и да го принесем в нозете на Христос, трудейки се за Негова слава.

В историческото съществуване на Божията Църква в този свят систематичното изучаване на богословие е абсолютна необходимост за онези, които искат да градят Тялото Христово в историята. Проблемът е в нас самите. Ние трябва да пристъпваме към изучаването на богословие не с дързост, а с дух на смирено ученичество. От личния си живот, от личния си опит мога да кажа, че получих голяма полза от професорите, които имах в Париж и Солун.1 Сред тях имаше изключително благочестиви хора, които притежаваха не само систематично богословско познание, но също любов към Бога и смирение. И така, ние се нуждаем от отправна точка в Църквата, за да пазим смирения дух и да бъдем съединени с Христос, Който е абсолютният Учител в Църквата.

Въпрос: Може би поради състоянието на „спящ великан”2 , в което се намира Православното предание в България, както споменахте в лекцията си, духовният живот у нас се разбира малко изкривено. И прекрасните книги като тази за св. Силуан, която коментирахте, имат малко по-особено влияние върху някои хора в света. Например може да се чуят реплики: „Аз съм монах или монахиня в света.” В този смисъл, когато поучавате, правите ли разлика по отношение на аудиторията? По един и същи начин ли поучавате миряни и монаси и къде е границата при усвояването на книгите?

Отговор: Лично аз не разделям хората на категории. Гледам на всички тях като на образи Божии и членове на Тялото Христово, получили своето Кръщение. Независимо дали сме миряни или монаси, ние трябва да изпълняваме едни и същи заповеди: да възлюбим Бога с цялото си същество и ближния си като живота си. Монашеството е един изкуствен начин на живот, който помага на слаби хора като мен да изпълняват тези заповеди. Заповедите на Христос са абсолютни и важат при всички обстоятелства. Затова и сред светците виждаме всякакви хора, а не само монаси – има войници, бивши престъпници и т.н.

Въпрос: Как да придобием смирение?

Отговор: Ще ви кажа какъв е принципът. Господ Иисус Христос ни спаси не с всемогъществото Си, а със Своята смирена любов. За да въздигне всички до небесата, Той Самият слага Себе Си по-долу от всички. И това е смирението – да поставяме себе си на второ място, а на първо място да поставяме ближния.

– … Но това е много трудно.

– Христос не ни е призовал към лесни неща. Той не ни е призовал да ядем, да спим, защото това са естествени дейности. Той ни е дал заповед за свръхестествени неща, затова трябва да бъдем мъдри, за да знаем как да ги постигнем. Например, ако сме учители, не бива да заставаме пред учениците си и да им говорим с авторитета на учителя, а трябва да влизаме в клас с любов и да им говорим с любов като на съ-ученици пред Лицето на единствения Учител, Който е Христос.

Същото е и в семейството. Майката и бащата не бива да говорят на децата си с родителска власт, а, доколкото е възможно, трябва да поставят себе си на същото или дори на по-ниско равнище от самите деца и да им обясняват всичко с любов. Така е и с нас, свещениците в Църквата. Ако влизаме в църква с властта, с която сме облечени при ръкоположението, няма да помогнем на никого. Но ако се държим със смирена любов с хората, защото Бог ги обича и ги е изкупил със Своята кръв, тогава те ще ни слушат.

Всичко това ясно ни е показано в живота на Христос. Когато Никодим отишъл при Него през нощта, Христос не го потъпкал и не му казал: „Защо не Ме изповяда публично пред всички, а идваш сега и се криеш?” Тъкмо обратното, Христос слиза на неговото равнище и му говори за най-висшето учение – за новото раждане в Духа. Той постъпва така и със самарянката. Христос се приближава до нея като някой, който има нужда от помощта й, и я кара да се почувства почетена, и така отваря сърцето й, за да може тя да чуе духовните неща. И Той говори с нея по начин, по който не е разговарял с никой друг. Той й разкрива истинското поклонение на Бога – „с Дух и с истина” (Йоан. 4:23). Ето това е смирението: да се научим да поставяме себе си по-ниско от другите. И тогава накрая ще победим така, както Христос е победил, дори ако това да изисква големи жертви.

Въпрос: Какво ще кажете за въвеждането на предмета вероучение в училище?

Отговор: Добре би било, ако се постигне въвеждане на предмета вероучение, но само при условие, че се намери правилният начин на преподаване. Трябва да се намери начин вероучението да се преподава така, че да вдъхновява младите хора и да изгражда у тях лично взаимоотношение с Бога, техния Спасител.

– Всички, събрани тук са богослови…

– Те са студенти по богословие, а не богослови. Всички ние сме ученици, всички се учим цял живот. Ето защо Господ непрестанно ни призовава: „Елате и се поучете от Мене, защото Съм кротък и смирен по сърце” (Мат.11:29), и  още: „Вземете Моето иго върху си, защото е леко, и ще намерите покой.” (Мат.11:29-30). И така цял живот всички ние се учим.

Отъсът е от книгата „Пътят към сърцето” на архимандрит Захария на изд. “Омофор”, С., 2009 г.

1 Архимандрит Захария има предвид Православния богословски институт „Св. Сергий” в Париж и Богословския факултет в Солунския университет.

2 По време на беседата си архим. Захария говори за Православното предание като за „спящ великан”, който трябва да бъде събуден.