Ренета ТрифоноваПомненето на смъртта, която Господ претърпял заради нас, и на Неговото Възкресение е равнозначно на борбата да вървим след Него „където и да отиде“1. За да не отслабва ревността и усърдието им, учениците му винаги трябва да помнят Неговото непосредствено предстоящо идване, да не изпадат в нерадение пред брачния му чертог, нито да се задоволяват с талантите, които имат. Есхатологическото очакване създава известна напрегнатост в живота им и прави учениците Му благоугодни на Светия Дух, Комуто са поверили живота си. А „мястото“, където се учим да помним Господа и се упражняваме в очакването на Неговото Пришествие, е божествената Литургия.
Всеки ден е дар на Божията благост, който ни се дава, за да „вършим свети дела със страх Божий“2. В Литургията обхващаме миналото и бъдещето и отнасяме всичко към Господа с пълно и всеобхватно благодарение за всичко онова, което Бог е сторил за нас, за да можем да застанем пред лицето Му. Заедно с пълна изповед на всички наши грехове и молитва за опрощение ние умоляваме да бъдем приети в достойно и непрестанно предстоене пред Него. С други думи, ние принасяме целия си живот на Бога, а Бог благоволи към нашето приношение и ни връща обратно даровете, придружени от Своя живот, Светия Дух. Вложили в тези дарове всички очаквания на нашия живот, казваме на Бога: „Твои [даровe] от Твоите на Теб принасяме на всички и за всичко“3. А Бог ни отговаря с думите: „Светинята е за светите“, след като ни е дал „истинската светлина“, „небесния Дух“, „истинската вяра“ и цялото спасение на Бога Света Троица4. В божествената Литургия се извършва размяна на живот. Човекът принася своя ограничен и преходен живот на Бога, а Бог в отговор му дарява Своя безграничен и вечен живот. По този начин всеки ден се изпълва с пълнотата на живота и целят ни човешки живот става „благоприятна Господня година“5.
Целият ни живот трябва да следва този образец на Литургията или, в по-общ план, образеца на светите тайнства на Църквата. Във всяко тайнство на Църквата се сключва завет с Бога. В Кръщението сключваме завет да бъдем „мъртви за греха“ и „живи само за Бога“. В Литургията сключваме завет с Него, както четем в шеста глава от Евангелието от св. евангелист Йоан: „Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене“6. Ние сключваме съюз, та да живеем вече не за себе си, а за Оногова, Който ни е изкупил7, Който „скъпо ни е купил“8. Разбирането на Литургията се основава на думите на св. апостол Павел в първото му Послание до Тимотей: „Всяко творение Божие е добро, […] щом се приема с благодарение, понеже се осветява чрез слово Божие и с молитва9, а Литургията е Божие слово и моление. Ние изхождаме от Божието слово: „Вземете, яжте, това е Моето Тяло…“, и от молението на Църквата: „Изпрати Твоя Свети Дух върху нас и над тези предлежащи Дарове“10, и чудото се случва: всичко се освещава чрез словото Божие и чрез моление. Всички молитви на Църквата на по този образец. Ако искаме да се помолим за изцерението на незрящ човек, казваме: „Господи, какво си изцерил слепородения, така и сега изпрати Твоята благодат и сила и просвети помрачените ни сърца“. Винаги основаваме първата си мисъл на словото Божие, а след това можем да отправим моление.
В съгласие с образа или модела на Литургията, където се извършва размяната на нашия живот с живота на Бога, всяко наше дело и действие трябва да запазва характера и напрежението на фразата на апостола – „докле дойде Той“. Имайки предвид това, на верните подобава да възлюбят явяването на Господа, като размислят върху бъдещото идване на Иисус Христос, като неуморно Го очакват, като Го желаят с цялото си сърце и накрая като се подготвят за Него с усърдие. Без очакване няма надежда. Без надежда няма спасение: „Защото нашето спасение е надежда“, казва апостол Павел11. А без спасение няма християнство. Християните знаят, че Христос е постигнал изкуплението, като пролял Своята кръв и претърпял смърт. Те знаят също така, по-добре от невярващите, че законът на греха живее в плътта им. Те имат по-ясна представа за греха, тъй като вътрешното им чувство не е заглушено от желанията на страстите, нито от притъпената съвест. Следователно напълно естествено е християнинът да очаква идването на Христос, Който „ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло“12 и ще го избави от всяка следа на нечистота, всяко въставане на греха, всяко изкушение. Християнинът страда в този свят и дори може би повече, отколкото другите хора, защото освен страданията, които са обща участ на нашата природа, той наследява и носи също и особен кръст, кръста на вярата, чрез който се уподобява на своя Учител, Христос. Колко злочест би бил човекът в своите страдания, ако не беше цялата му вяра в Христос, Който влязъл в славата Си чрез страдания и който ще дойде отново да облече в слава онези, които страдат заради Него. Тази надежда кара човека да се радва на страданията на сегашното време и да ги смята за малки и нищо „в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас“13. Всички светци от последните двадесет столетия, от времето на Петър – първовърховния апостол – до наши дни, чрез вярата си в Христовото пришествие са смятали страданията за знак за божествена избраност и за необходима предпоставка „Духът на славата и и Духът Божий“ да почива в сърцата ни14.
Колкото повече приближава денят на Христовото пришествие, толкова ще се увеличават и отрицателните белези, които известяват за Неговото идване: скръбта на народите, болести, съблазни, предателства, многобройни неправди, изстиваща любов, унищожаване на природата и най-вече масово униние и безразличие към факта, че според пророчествата Господ ще дойде „като крадец“15. Въпреки смутовете на злото обаче християните чуват ясно Господния глас: „Когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви“16. Краят идва по много трагичен начин, а Господ казва, че това е моментът да „подигнем главите си“. Винаги има такова противоречие, тъй като вярата ни надхвърля рационалната логика. Колкото повече наближава денят на Христовото пришествие, толкова по-голяма става и честта „да вярваме в Него“ и „да страдаме за Него“17.
Отците подвижници от четвърти век говорят за края на света по следния начин: Веднъж един послушник попитал стареца си: „Какво направихме ние, авва?“, а старецът отговорил: „Направихме половината от делото на нашите отци“. „А какво ще направят монасите, които идват след нас?“, попитал отново той. „Те ще направят половината от нашето дело.“ „А какво ще направят последните християни?“, попитал послушникът. „Те просто ще опазят вярата, но ще бъдат по-прославени на небесата от нашите отци, които са възкресявали мъртви.“15
Ето защо верните трябва също да „очакват и желаят скорото дохождане на Божия ден“16, въздавайки благодарност на Господа, Който стана за нас Пасха и „правда, и освещение, и изкупление“17. Същевременно не бива да спираме да просим по-съвършено и непоколебимо участие в Неговото вечно Царство заедно с ликовете на всички светии, които по Неговата благодат са ни дадени като знаци на нетленното утешение, очакващо онези, „които са възлюбили Неговото явяване“18.
Следва
Източник: Архим. Захариас (Захару) „Разширяването на сърцето“, Омофор, София, 2018, превод: Божидар Питев
1 Срв. Мат. 20:28; Марк. 10:45.
2 Откр. 14:4. В книга Откровение св. Йоан Богослов вижда онези, които са изкупени от земята, облечени в бели дрехи, и Господ му казва, че това са онези, които са избелили одеждите си с кръвта на Агнеца и вървят след Него „където и да отиде“ – а отец Софроний добавя „дори и в ада“.
3 Божествената литургия от св. Йоан Златоуст, молитва от евхаристийния канон (анафората).
4 Пак там, молитва преди отпуста: „Видяхме истинската светлина…“
5 Лук. 4:19.
6 Иоан. 6:57.
7 Срв. 2 Кор. 5:15.
8 Срв. 1 Кор. 6:20.
9 1 Тим. 4:4-5.
10 Божествената литургия на св. Йоан Златоуст, молитва от епиклезата.
11 Рим. 8:24.
12 Фил. 3:21.
13 Рим. 8:18.
14 1 Петр. 4:14.
15 Откр. 3:3.
16 Лук. 21:28.
17 Срв. Фил. 1:29.
15 Срв. Авва Исхирион (Abba Ischyrion), в: The Saying of the Desert Fathers: The Alphabetikal Collection, trans. B. Ward (Kalamazoo, MI: Cistercian Publications, 1984), p. 111 [бълг. Превод в: Древен патерик, или духовната мъдрост на отците на пустинята. Прев. йером. П. Стефанов. С.: Монархическо-консервативен съюз, 1994, с. 4 – бел. прев.].
16 Срв. 2 Петр. 3:12.
17 1 Кор. 1:30.
18 2 Тим. 4:8.
