Християнство.бг
Йорданка Белева
Често спореха за името на растението: дядо го наричаше змийско мляко, а баба – божия милост. Споровете им бяха моята първа религия. Растях сред този дуализъм между змията и Бога, които се комбинираха най-често за лечение на брадавици и мазоли и само понякога за невидими болести.
Невидимите болести имат видими свидетелства: накуцване, замлъкване, липса на апетит, бледа кожа, сухота в устата. Веднъж една невидима болест се настани между родителите ми и дядо казваше, че змийското мляко е било в повече, а баба – че божията милост не е достигнала. Затова и тази история се разклоняваше в зависимост от това дали я разказваше дядо, или я разказваше баба. Аз я разказвам като история за страничните ефекти на божията милост.
Не знаех името на невидимата болест между родителите ми. Помня, че вкъщи идваха като за свиждане близки и далечни роднини. Даваха непоисканите си съвети и когато усещаха, че са нежелани гости, се вкопчваха в мен. Бяха като предизборни щабове и всеки от тях ме агитираше в полза на баща ми или майка ми. С времето се научих да разпознавам кой срещу кого ще говори. Тези, които очерняха баща ми, имаха криви зъби, шкембета, лош дъх и плешиви глави. Тези, които хулеха майка ми, имаха съскащ глас, грапава кожа, дебели крака и зле прикривани мустаци. Докато те разделяха родителите ми, аз мислено пусках допирателни и събирах тези ужасни мъже с точно тези злобни жени. Изчаквах да се оженят, да си родят деца, къщата им да се напълни с много невидими болести и да не могат да открият по целия свят дори един стрък от божията милост.
Когато не идваха вкъщи, ме пресрещаха на улицата и ме увещаваха кого от двамата си родители да избера. Всички застъпници си приличаха по едно – намекваха, че скоро ще имам нов татко и нова майка. Това уж умножение ме делеше на хиляди части. Представях си ни петимата – татко, новата майка, майка ми и новия ми баща и самата аз – обитателка на две успоредни семейства. Питах се как ще вляза едновременно в две успоредни семейства, които трябва да се пресичат в мен. Знаех точно къде са линиите на пресичането: сърцето ми е като пешеходна пътека, на която в мига, в който стъпиш, те блъска камион, пълен с думи. Сънувах този камион няколко пъти, будех се с писък и пот, а баба ме успокояваше и казваше да чакам божията милост.
Знаех, че божията милост не действа веднага. Необходимо е натрупване на очакване за чудо. Не бях търпеливо дете. Приемах божията милост убедено и на гладно, но вместо по три пъти на ден увеличавах дозата за по-бърз ефект. И той не закъсня.
Една сутрин припаднах на път за училище. Когато отворих очи, над мен беше баба, която ме свестяваше със светена вода. После, в линейката, помня ръцете ѝ, събрани за молитва.
И до днес не знам истинския финал на тази история. Когато се прибрах вкъщи, никъде не открих невидимата болест. Родителите ми бяха проходили един към друг и се държаха за ръце, за да не паднат в първите си крачки. Дори ме убеждаваха, че тяхната раздяла е била част от моите халюцинации. Лекарите казваха, че халюцинациите и припадъкът са заради прекомерното натрупване на алкалоиди от билката. Дядо казваше, че всички, без мен, заслужават голям бой. А баба мълчеше и в нейното мълчание навярно е истинският финал на тази история.
Линиите от пешеходната пътека в сърцето ми се изтриха и останаха само две. Като знак за равенство: не спирам да вярвам, че по света за всяка капка от змийското мляко има равна по големина и противоположна по посока божия милост.
Източник: Вяра и Дело, брой 1 (57), година XII, февруари 2026 г.
