Ренета Трифонова
Комсомолците в Църквата – когато идеологията сменя своите символи, но запазва своя дух
Венцислав Каравълчев
По повод едно неудобно пастирско слово… Понякога една рязко изречена дума разкрива много повече за действителното състояние на църковния ни живот, отколкото десетки благочестиво написани декларации, възвания и тържествени уверения във вярност към Православието. Такъв е случаят с израза „полезни идиоти“, употребен от о. Пимен, игумен на Германския манастир. Думите му предизвикаха възмущение, обида и обвинения в липса на пастирска любов. Някои побързаха да осъдят остротата на израза, без да проявят особено желание да разберат неговото съдържание. Оказа се, че е много по-лесно да се възмутиш от една неудобна дума, отколкото да се изправиш пред неприятната истина, която тя може да разкрива.
И така, зад демонстративното негодувание остана почти незабелязан далеч по-същественият въпрос: как се стигна дотам, че хора, които непрестанно говорят от името на православната вяра и претендират, че са нейни най-верни защитници, започнаха да действат със средствата, манталитета и нетърпимостта на онези идеологически организации, които някога се бореха срещу самата Църква.
Как стана възможно Православието, което по своята същност е живот в Христос, да бъде свеждано до система от лозунги, подозрения и обвинения? Как хора, които се позовават на светите отци, възпроизвеждат в поведението си не техния духовен етос, а похватите на партийния активизъм? И защо онези, които най-шумно заявяват, че защитават Църквата, толкова често допринасят за нейното обществено дискредитиране? Тези въпроси не могат да бъдат отминати само защото отговорите им са неудобни. Още по-малко могат да бъдат заглушени с поредната декларация за защита на православната вяра.
„Полезните идиоти“ – едно понятие с особена историческа съдба
Изразът „полезни идиоти“ традиционно се приписва на Владимир Илич Ленин, макар неговото авторство да не е документално установено. Сред ранните известни свидетелства за близък израз е статията на Богдан Радица от 1946 г., в която се описва отношението на югославските комунисти към добросъвестни демократи, съдействащи на комунистическата власт, без да разбират действителните ѝ намерения. Именно този исторически контекст е важен за разбирането на понятието. В утвърдената си политическа употреба „полезният идиот“ не е непременно човек с ограничени умствени способности. Напротив, той може да бъде образован, красноречив, обществено активен и напълно искрен в своите убеждения. Определението обозначава човек, който, убеден, че служи на справедлива кауза, фактически съдейства за осъществяването на чужди цели, чието действително съдържание и последици не разбира. Неговата полезност за тези, които го употребяват, произтича именно от неговата убеденост, че действа самостоятелно и в защита на истината.
И тук се крие трагизмът на явлението. Полезният идиот често е искрен. Той може да бъде ревностен, жертвоготовен, непримирим към всяка предполагаема неправда и непоколебимо убеден в собствената си правота. Но тази убеденост не го предпазва от заблуда. Напротив, понякога именно тя го прави особено удобен инструмент. Той воюва за едно, а постига друго. Изобличава въображаема или преувеличена опасност, докато сам създава действителна. Обявява се за защитник на истината, а чрез своите действия допринася за нейното компрометиране. Претендира, че разобличава чужди зависимости, без да забелязва собствената си зависимост от внушения, страсти и идеологически схеми.
Тъкмо в този смисъл употребеният от о. Пимен израз може да бъде разбран в църковен контекст. Не като богословска категория, още по-малко като присъда над човешкото достойнство, а като остра характеристика на определен модел на поведение, при който искрената религиозна убеденост се оказва лишена от духовно разсъждение и поради това става лесно използваема за цели, чужди на църковното съзнание.
Защото и в Църквата е възможно човек да бъде искрено убеден, че защитава Православието, а практически да работи срещу църковния мир, да подкопава доверието към пастирите, да смущава съвестите на вярващите и да отблъсква от вярата онези, които тепърва търсят пътя към Христос. Възможно е да говори за чистотата на догматите, докато собственото му поведение свидетелства за дълбоко неразбиране на евангелския дух. Възможно е да изисква вярност към Свещеното Предание, а същевременно да превръща това Предание в оръжие за публично осъждане на всички, които не споделят неговите убеждения.
Тук неизбежно си припомняме предупреждението на св. апостол Павел за онези, които „имат ревност за Бога, само че не е според пълното знание“ (Рим. 10:2). Апостолът не отрича искреността на тяхната ревност, но ясно показва, че сама по себе си тя не е свидетелство за истинност. Ревността, лишена от духовно разсъждение, може да се превърне в разрушителна сила, а убеждението, че служиш на Бога, не е достатъчно доказателство, че действително вършиш Неговата воля.
Най-опасната заблуда невинаги е тази, която съзнателно отрича истината. Много по-коварна е заблудата, която е убедена, че единствена притежава истината, че само тя има право да говори от нейно име и че всички останали са длъжни да се подчинят на нейните присъди. Именно тук ревността престава да бъде добродетел и започва да се превръща в духовна самозаблуда, прикрита зад външно благочестие.
Комсомолците в Църквата – когато идеологията сменя своите символи, но запазва своя дух
Една от най-тежките последици от комунистическия период за българския църковен живот не се изчерпва с разрушеното църковно наследство, преследваните духовници, административното подчинение и десетилетията на насилствена атеизация. Съществува и друго, значително по-трудно преодолимо наследство – възможността определен начин на мислене, формиран в условията на тоталитарната идеологическа култура, да бъде пренесен в самото църковно съзнание. Това е манталитетът на комсомолския активист, на партийния функционер, на човека, за когото светът е разделен на идеологически правилни и неправилни, на верни и неверни, на свои и чужди. Човек, който е свикнал да организира кампании, да съставя списъци на неблагонадеждните, да изисква публични декларации за лоялност, да заклеймява несъгласните и да превръща всяко различно мнение в доказателство за враждебност.
Не е необходимо някой действително да е бил член на Комсомола, за да възпроизвежда този манталитет. И обратно – не всеки, който е принадлежал към подобна организация, непременно е останал негов носител. Става дума не за формална биографична принадлежност, а за определена идеологическа нагласа, за начин на мислене и обществено поведение, който може да надживее политическата система, създала условията за неговото разпространение.
Този комсомолски дух се проявява там, където лозунгът заменя богословския аргумент, подозрението измества духовното разсъждение, а колективната мобилизация се представя като върховно доказателство за вярност към истината. Там, където принадлежността към определена група започва да се възприема като гаранция за православност, а несъгласието с нея – като признак на отстъпление от вярата.
Вчера партийният активист определяше кой е достатъчно верен на партията. Днес самоназначили се пазители на Православието се опитват да определят кой е достатъчно православен.
Вчера се съставяха списъци на идеологически неблагонадеждните. Днес в някои църковни среди се разпространяват списъци на предполагаемите икуменисти, модернисти, отстъпници и предатели на вярата.
Вчера партийният комитет произнасяше присъди над отклоняващите се от задължителната идеологическа линия. Днес отделни групи си присвояват правото да произнасят присъди над канонични архиереи, духовници и миряни, като представят собствените си тълкувания на каноните за окончателен и неоспорим съд на Църквата.
Вчера публичното заклеймяване беше средство за идеологическо дисциплиниране. Днес подобен механизъм се възпроизвежда чрез подписки, декларации, кампании и обвинения, в които богословската аргументация нерядко отстъпва място на внушението, а църковната съвест – на груповия натиск.
Парадоксът е, че тази подмяна се извършва под лозунга за защита на Православието. Нещо повече – колкото по-непримирими стават подобни самозвани защитници, толкова по-силно се убеждават в собствената си изключителна вярност към Църквата. Самата непримиримост започва да се възприема като духовна добродетел, а агресивността – като свидетелство за изповедническа твърдост.
Но православното изповедничество не се измерва с броя на осъдените и заклеймените. То не се удостоверява чрез шумни декларации, нито чрез способността да бъдат подлагани на публично унижение онези, които мислят различно. Истинската православна ревност предполага преди всичко вярност към Христос, духовна трезвост, смирение и съзнание за собствената греховност. Без тези основания дори формално правилните богословски твърдения могат да бъдат употребени по начин, който противоречи на самия дух на Евангелието.
Защото не е достатъчно човек да говори православно, ако мисли и действа като идеологически комисар. Не е достатъчно да цитира светите отци, ако отношението му към ближния няма нищо общо с техния духовен етос. Не е достатъчно да се позовава на църковните канони, ако ги възприема не като израз на съборния живот на Църквата, а като репресивен инструмент срещу всички, които не приемат неговата лична представа за Православието.
Именно тук се разкрива страшният парадокс, към който може да бъде отнесено предупреждението на о. Пимен. Безбожният комунизъм се опитваше да подчини Църквата отвън, като я постави под властта на една атеистична идеология. Комсомолският манталитет, когато проникне в нейния вътрешен живот, се опитва да я подчини отвътре – вече не в името на партията, а в името на Православието, но на едно Православие, сведено до партийна доктрина, система от задължителни лозунги и безапелационни идеологически повели. Така се осъществява една от най-печалните подмени в съвременния ни религиозен живот: хора, които искрено ненавиждат комунистическото минало, могат несъзнателно да възпроизвеждат неговите най-характерни методи. Те отхвърлят идеологията, но запазват идеологическия начин на мислене; осъждат тоталитаризма, но проявяват нетърпимост към различното мнение; говорят за свободата на Църквата, но се опитват да подчинят нейния живот на собствените си представи за правилност. И ако някогашните комсомолски активисти са се стремели да освободят обществото от „религиозните предразсъдъци“, днешните носители на подобен манталитет рискуват да освободят православната вяра от самия ѝ евангелски дух – от смирението, любовта, търпението, милосърдието и съзнанието, че никой човек не може да отъждествява собствената си правота с пълнотата на църковната истина.
Последиците от тази подмяна вече са видими в начина, по който определени църковни конфликти се представят пред обществото. Създава се впечатлението, че Православието е непрекъсната борба срещу врагове, че църковният живот се изчерпва с разобличаването на чужди заблуди и че християнската ревност се измерва с непримиримостта към всички, които не принадлежат към съответния кръг от „истински вярващи“.
Това е не просто карикатура на православното богословие. То е дълбоко изопачаване на самото църковно съзнание. Защото Църквата не е политически клуб, не е идеологическа организация, не е сдружение на хора, обединени от общо отношение към определен международен конфликт, църковен предстоятел или обществен проблем. Тя не е и пространство, в което отделни групи могат да си присвояват правото да раздават удостоверения за православност.
Църквата е Тяло Христово (срв. 1 Кор. 12:27). Нейният живот се осъществява в евхаристийното общение, в апостолската приемственост, в съборното изповядване на вярата и в благодатното действие на Светия Дух. Нейното единство не е идеологическо единомислие, наложено чрез натиск, а единство в Христос и в истината на Неговото Откровение. Нейната мисия не е да произвежда противници и да организира кампании срещу тях, а да свидетелства за спасението, което Бог дарява на света.
Когато тези основополагащи истини бъдат подменени с агитация, публични обвинения, подозрения и непрестанно търсене на нови врагове, когато богословието бъде сведено до идеологическа полемика, а църковната ревност – до групов активизъм, тогава настъпва нещо много по-страшно от поредния скандал. Тогава пред очите на обществото започва да се разрушава самата представа за това какво представлява православният християнски живот.
И не Църквата като Тяло Христово се превръща в посмешище – това е онтологически невъзможно, защото нейната святост произтича от Христос, а не от нравственото състояние на отделните ѝ членове. В посмешище се превръща начинът, по който ние я представяме пред света, когато подменяме нейното евангелско свидетелство с идеологическа ожесточеност.
Вместо смирението на Христос показваме самодоволството на идеологическия активист. Вместо любовта на Евангелието – нетърпимостта на партийния функционер. Вместо духовното разсъждение на светите отци – лозунгите на самозвани пазители на истината. Вместо съборното съзнание на Църквата – самоупълномощаването на групи, убедени, че единствено те имат право да говорят от нейно име.
Именно тук е най-тежката съблазън. Защото човекът, който стои извън Църквата, не винаги е способен да различи нейната богочовешка същност от поведението на онези, които претендират да я представляват. Той вижда ожесточението, чува обвиненията, наблюдава публичните разпри и нерядко започва да отъждествява всичко това със самото Православие. А когато подобно поведение отблъсква хората от вярата, вече не става дума само за различия в богословските възгледи или за допустимите граници на църковната полемика. Става дума за нравствената отговорност пред Бога за съблазънта, която причиняваме на ближните.
Текстът е от страницата на автора във Facebook. Публикуваме и праповедта на отец Пимен, който е от братството на Зографския манястир на Атон и служи в Германския манастир.
