Лилия Даскалова
Натежала от плод земята въздъхна,
но не от умора или досада.
Пълно ѝ беше и беше щастлива.
И колко важна се чувстваше тя!
Гордо заела своето място в центъра на събитията.
Всички бяха ангажирани с нея.
Събираха плод – благодарни и доволни,
благославяха труда ѝ.
Богата и щедра, ценна за всички –
такава бе тя!
Но есента отне гордостта ѝ
зеленината и свежестта ѝ отлетяха.
Листата ѝ окапаха едно по едно
и тя се сбогува с красотата си.
Изпрати всяко листо като като дете, което я напуска.
Сякаш някой късаше от нея
лист по лист, като отдавна прочетена книга.
Ненужна и гола!
Така се почувства.
Остана покрита с опадали спомени
и кални райони, които всеки прескача.
Грозна и мръсна!
Така се видя и въздъхна.
Този път, защото ѝ стана мъчно.
Не се беше виждала такава!
Искаше ѝ се да я помнят
покрита със зелени ливади и горди гори.
Как стана такава?
Но тя беше млада.
Не разбираше много неща.
Студът я скова в своите лапи
и от това още повече я заболя.
Земята млъкна,
то нямаше и с кого да говори
и се предаде.
Остави се на времето и случая
и спря да се самосъжалява.
Нямаше смисъл.
Тя усети силата, която стоеше зад тези промени и реши, че не може повече
да се бори.
А след студа заваляха малки бели пухчета, като перца от ангели, които покриха цялата земя.
И най-скришните ѝ кътчета.
И тя се промени.
Направо засия.
Бяла и приказна
Облечена с дреха, която не беше изработила. Не беше заслужила.
И се почувства обичана и обгрижена.
Стана ѝ топло и хубаво!
Сега само щеше да си почива.
„Тогава дойдете – и ще отсъдим, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, – като вълна ще избеля.“ (Исая 1:18)
В живота има различни сезони и всеки от тях носи различна красота, но и крие своите предизвикателства.
Когато сме уверени и силни, ние виждаме победите и им се радваме, без да обръщаме внимание на тъмните петна. Грешките, които правим катерейки се по стълбата нагоре. Пропускаме хора, моменти и случаи да покажем добро и тичаме напред да уловим успеха. Да бъдем значими.
Но значимостта се определя не от това, което си взел, а от това, което си дал. Значимите не владеят над другите, те им служат.
Нека оставим в краката на Иисус всяка гордост и грях, който прави земята ни суха и да приемем от Него благодатта на новото начало. Прошката, която отнема товара и дава криле. Огромна е Божията мъдрост и милост. Животът винаги намира път, по който да върви. Нищо не свършва. Сезоните се сменят. И колко ценна е зимата за нас!
––––––––
Източник: Вяра и Дело, брой 1 (45), година X, февруари 2024 г.