Ренета Трифонова
На 6 септември България празнува Съединението на Княжество България с Източна Румелия, състояло се през есента на 1885 г. – едно от най-големите умни и печеливши събития в историята на държавата.
„Съединението прави силата“ – известният надпис на днешния „съединен“ парламент и на националния герб е въведен като национален девиз на България през 1887 г., именно след успеха на Съединението на Княжество България с Източна Руменлия, с което българската държава се уголемява двойно и увеличава своята сила и влияние на Балканите.
Съединението е обявено за официален празник на страната с решение на Народното събрание едва 110 години по-късно – на 18 февруари 1998 г. Тази рядка проява на единодушие допринася не само за успеха на Съединението, но и за неговата защита. Както е известно, след Берлинския конгрес от 1878 г. страната ни е разделена на Княжество България и Източна Румелия, която остава под османска власт. Именно населението там започва движение за обединение – през 1880 г. е създаден Български таен централен революционен комитет (БТРЦК), който се бори да осъществи обединението.
В началото на 1885 г. начело застава Захари Стоянов, който решава съединението да стане под скиптъра на родения на 5 април 1857 г. в Италия княз Александър Първи Батенберг.[1]
От пролетта на 1885 г. сформираният в Пловдив под ръководството Захари Стоянов – БТЦРК се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата (в-к „Борба“) и публични демонстрации. Най-масовото мероприятие е отбелязването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли, на което идват хора от всички краища на Източна Румелия, както и от Княжеството.
През август княз Александър Първи, провеждащ военни маневри в района на Шумен, дава уверения за подкрепата си, но не уведомява за това скептично настроения към Съединението министър-председател Петко Каравелов. Петко Стойчев Каравелов (1843-1903) е брат на писателя Любен Каравелов и баща на Лора Каравелова – съпруга на поета Пейо Яворов. Като млад Петко Каравелов заминава при брат си в Русия, където завършва право в Москва (1869 г.).
На 4 септември бунтовници, под ръководството на Чардафон, обявяват Съединението и установяват контрол над с. Голямо Конаре. На следващия ден правителството, начело с Иван Ст. Гешов, провежда консултации с руското представителство в Пловдив с намерението, ако получи подкрепа от Русия, самото то да обяви Съединението. Руският представител обаче категорично отказва. Според големия български финансист Атанас Буров „България е имала само трима политици, които са разбирали от политическа икономия – Рачо Петров, Иван Е. Гешов и Атанас Буров“.
На 5 септември няколкостотин въоръжени бунтовници от Голямо Конаре се придвижват към гр. Пловдив. Пак на тази дата в Пазарджик се събират около три хиляди души въстаници, преодоляват съпротивата на властите и обявяват Съединението.
На 6 септември 1885 г., след навлизането в Пловдив на отрядите на Продан Тишков и майор Данаил Николаев, областният управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич е арестуван и е създадено временно правителство, начело на което е Георги Странски, което обявява присъединяването на Източна Румелия към Княжество България и обща мобилизация.
Два дни по-късно, с манифест, княз Александър Батенберг утвърждава официално съединението на областта и приема да бъде титулуван за в бъдеще като княз на Северна и Южна България. След броени дни обаче Русия обявява своето недоволство задето акцията не е съгласувана с нея. Подкрепяна от Австро-Унгария, Сърбия на 2 ноември 1885 г. напада България. Започва Сръбско-българската война. След тридневни боеве край Сливница на 5-7 ноември българите побеждават, а последвалият Букурещки договор от 19 февруари 1886 г. възстановява довоенната граница със Сърбия.[2]
На 5 април 1886 г. Съединението е признато от делегатите на Великите сили (Германия, Австро-Унгария, Италия, Великобритания, Франция, Русия, Италия) и с българо-турската спогодба, Източна Румелия официално е призната за присъединена към Княжество България. В замяна на османското съгласие за персонална уния на Княжество България и Източна Румелия начело с българския княз Батенберг България отстъпва на Османската империя Кърджалийска околия и Тъмръшките села. Сливането на Северна и Южна България е утвърдено окончателно едва с признаването на българската независимост през 1908-1909 г.
Успешното Съединение на България е срещу руските интереси на Балканите и то води до обтягане на българо-руските отношения и организирането от руска страна на заговори и преврати. Превратът в България на 9 август 1886 г. е един такъв неуспешен опит за детрониране на княз Батенберг, довел в крайна сметка до абдикацията му, както и до тежка политическа криза в страната, продължила повече от година.
В нощта на 8 срещу 9 август 1886 г. части на Струмския полк и юнкери от Военното училище влизат в София, неутрализират останалите в града части и обкръжават княжеския дворец. Княз Александър Първи е арестуван и принуден да подпише указ, с който се отказва от трона. Още същата сутрин е отведен от българските военни към Оряхово и оттам, с кораб по река Дунав – до пристанището Рени в Русия, за да бъде предаден на руските власти. През същата година княз Александър се опитва да запази монархическото си влияние в Европа, като моли в Берлин за ръката на пруската принцеса Виктория, но Бисмарк се обявява против.[3]
След като Александър Батенберг получава окончателен отказ от Берлин, само пет години преди смъртта си влиза в морганатичен брак с актриса от Дармщадския театър Йохана Лойзингер, с която имат син и дъщеря. След германският отказ той е принуден да приеме по-ниската титла граф Хартенау. След българският преврат следва контрапреврат от други части на българската армия. На 12 август 1886 г., с посредничеството на управляващия руското генерално консулство в София, е съставено ново правителство начело с Любен Каравелов.
Каравеловото правителство получава признание и обещание за сътрудничество от Русия, но не и от водачите на контрапреврата в Търново и Пловдив. Страхувайки се от гражданска война и чужда окупация (като заплаха се разглеждат Русия, Турция и Сърбия), Каравелов и колегите му искат отлагане на решението за възстановяване на княз Батенберг на престола до свикване на Велико народно събрание, а междувременно страната да се управлява от регентство.
Стамболов, който се опасява от диктатура на пловдивските военни, отхвърля това предложение и кани княз Александър Батенберг да се завърне в най-кратки срокове в страната. На 16 август 1886 г. председателят на Народното събрание издава нова прокламация, в която се обявява за наместник, заедно с Петко Славейков и Георги Странски, и нарежда на пловдивските войски да завземат София. Последното става на 17 август, след безкръвното оттегляне на войските на преврата и оставката на кабинета Каравелов. Седмица по-късно Струмският и Първи артилерийски полк са разоръжени и разформировани в Кюстендил.
Александър Батенберг е посрещнат в България на 17 август 1886 г., но управлението му трае още само девет дни. След последен, безуспешен опит за помирение с руския император, на 26 август 1886 г. князът абдикира и напуска окончателно страната ни.
Княз Александър умира в Австрия на 17 ноември 1893 г. Тленните му останки са пренесени в София на 24 ноември и са погребани с почит на 3 януари 1898 в Мавзолея на княз Александър Първи в центъра на столицата. Националният военноисторически музей разполага с най-много ордени на княз Александър, дарени през 1937 г. от съпругата му графиня Йохана Хартенау.
През 1886 г. властта в България е поета от регентство, начело със Стефан Стамболов. Въпреки оттеглянето на княз Батенберг, през ноември 1886 г. в отношенията с Русия настъпва окончателен разрив. Офицерите-русофили, емигрирали в Румъния, организират с руска помощ неуспешно въстание през февруари 1887 г.
Вътрешнополитическата криза е овладяна след избирането на Фердинанд Сакскобургготски за български княз през юни с. г.[4]
През 1892 г. Петко Каравелов е осъден на пет години затвор за съучастие в опита за убийство на Стефан Стамболов, при който загива финансовият министър Христо Белчев, но през 1894 г. е амнистиран. Според българския легендарен финансист Атанас Буров, Петко Каравелов е единственият български политик, който не е откраднал дори и стотинка. Атанас Буров умира като член на Народната партия на 15 май 1954 г. в затвора в Пазарджик, след няколко присъди на Нардония съд. Една от известните мисли на Петко Каравелов за политиката е: „Най-добрият лек за повечето, ако не за всички злини, е свободата“.[5]
Текстът е редактиран и публикуван с корекции.
————
Използвани са текстове и снимки от сайтовете Учители.бг и Bulgarica.com.
[1] Александър Батенберг е германски аристократ, чието семейство има роднински връзки с английското кралско семейство и с руския императорски двор. Пълното му име е принц Александър Йозеф фон Батенберг (Prinz Alexander Joseph von Battenberg), втори син на германския принц Александър фон Хесен-Дармщад от морганатичния му брак с полската графиня Юлия фон Хауке, руска придворна дама. Двадесетгодишен, младият принц получава разрешение от имп. Александър Втори, убит през 1881 от революционни терористи, да постъпи в руската армия. Участва в Руско-турската война (1877-1878) в Южна България. Награден е с „Георгиевски кръст“ – Четвърта степен (18 (30) юли 1877 г.). След кратко завръщане в Санкт Петербург е отново в България. Участва във военните действия през заключителния етап на войната. Александър Батенберг става първият български княз след Освобождението на България от османска власт, след като е избран от българското Първо Велико народно събрание на 17 април 1879 г. измежду трима кандидати. В изборната декларация народните представители изтъкват участието му в Освободителната война.
[2] Руската империя е наследствена монархия, начело с император-самодържец от династия Романови. За произхода на династията и фамилията има две водещи версии: или от Тевтонския орден в Прусия в началото на 14 в., или от Новгородските граждани Романовци. В края на 19 в. като идеология в Руската империя се разпространява народничеството. Оформят се четири основни фракции: консервативна, либерално-революционна, социално-революционна и анархическа. Една от известните организации, последователи на народничеството, е „Народна воля“. Те извършват терористични актове, включително и атентати срещу императора. На 5 февруари 1880 г. те успяват да взривят трапезарията на Зимния дворец в навечерието на тържествена вечеря в чест на българския княз Александър Батенберг. Двамата не са наранени, тъй като са закъснели за вечерята, но шестдесет и седем души са убити или ранени. Александър Втори е убит на 13 март 1881 г. при атентат, осъществен от първомартовци. След неговото убийство на трона се възкачва синът му Александър Трети. Императорът назначава за регент Владимир Александрович. Политиката на Александър Трети е по-консервативна. Отменя някои стари реформи и е против конституционно управление. Премахва автономията на университетите и поставя образованието под контрола на правителството и църквата. Той премахва и местното самоуправление на областите и губерниите. През 1882 са приети Майски закони, ограничаващи правата на евреите. След приемането им много руски евреи емигрират в САЩ.
[3] Ото Едуард Леополд фон Бисмарк-Шьонхаузен (Otto Eduard Leopold von Bismarck-Schönhausen; 1 април 1815 – 30 юли 1898 г.), известен с прозвището „Железният канцлер“, по-рано е главен подбудител и застъпник за Освобождението на България, домакин на Берлинския конгрес и спасител на мира в Европа посредством подписания през 1878 г. Берлински договор. Известен е с това, че цени високо духа и непоколебимата воля на българите и ги нарича „прусаците на Балканите“. През същата 1866 г. Бисмарк от името на Прусия води война с Австрия в тесен съюз с Италия и се стреми да завладее Венеция. Австрийците търпят поражение след поражение и са принудени да приемат мирния договор, наложен от Прусия на Бисмарк. Подобно усилване на Прусия силно обезпокоява правителствата на Франция и Русия. През 1877 г. избухва Френско-пруската война, която е разгром за французите, а в Париж избухва поредната революция. На 18 януари 1871 г. Бисмарк провъзгласява създаването на Втория райх. Вилхелм Първи приема титлата император (кайзер) на Германия. Самият Бисмарк, на вълната на всеобща популярност, получава титлата княз. След обединението на Германия е райхсканцлер (от 1871 до 1890 г.). По време на Руско-турската война (1877-1878) застава еднозначно на страната на Руската империя и подкрепя активно поробеното християнско население на Балканите. Въпреки че подкрепя Русия, отношението му към балканските народи е негативно. В един разговор той споделя: „Нека тези крадци на овце разберат, че европейските правителства не се интересуват от борбите им“. През 1879 г. подписва таен военен договор с Австро-Унгария против Русия. Бисмарк се смята за един от създателите на съвременната германска държава.
[4] Фердинанд Първи, роден като Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски (Ferdinand Maximilian Karl Leopold Maria von Sachsen-Coburg und Gotha) на 26 февруари 1861 г. в двореца Кобург във Виена. Фердинанд е княз на България от 7 юли 1887 г. до 22 септември 1908 г., когато е обявена Независимостта на България, и цар на България – от 22 септември 1908 г. до абдикирането му на 3 октомври 1918 г.
[5] Атанас Димитров Буров е български политик от Народната партия, а по-късно от умереното крило на Демократическия сговор. Той е министър на търговията, промишлеността и труда (1913 и 1919-1920 г.) и на външните работи и изповеданията (1926-1931).
Буров за българина:
Българинът ще стане велик гражданин на света в деня, когато зареже най-долното си качество – винаги да гледа да мине тънко и да не си плати справедливо за това, което получава. На българина всичко трябва да му се дава отмерено и никога да не му се плаща много високо. Защото, като забогатее, той се забравя. Удря го на грабеж, разгул, разврат, покер. Става злобен и завистлив. Губи човешки образ. Българинът прощава за всичко, но не и на преуспяващите. Или на тези, които стоят над него. Българинът с пари се смята за много по-умен от този, който ги няма.
Буров за България:
България стоеше на първо място по отношение на своята стопанска независимост. Ние се гордеехме, че в младата България, с български капитали, с български инженери, с български работници ние направихме пристанища, направихме железници, създадохме материалната култура на България. Построихме фабрики и тръгнахме към едно интензивно стопанско развитие.
Ние трябва да бъдем европейци, ако чувствуваме, че имаме нужда от Европа…
Тоя народ е направил подвиг, какъвто в историята на народите не познавам друг народ да е направил. От една турска провинция, съвършено изоставена от хората и от Бога и преди всичко изоставена от самите управници, където безправието, плячкосването и т. н. са били нещо обикновено, в петдесет години да се създаде съвременна българска държава при едно население 95% неграмотно, при три или четири хиляди села, в които има по едно училище, което прави чест на добродетелите на народа ни, да уредиш самостоятелна държава с три държавни железници няколко хиляди километра, държавни пристанища десет-дванадесет, държавно социално законодателство за регулиране отношенията между труда и капитала, учебно дело, за което ни завиждат — е, добре, г-да, аз ви уверявам, че в историята на народите подобен скок, подобен подвиг няма.