Ренета Трифонова
Из книгата „Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време”, изд. Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон
Мъчениците за Христа от апостолско време и до днес са страдали много. Бог по благодат им давал сили да търпят. Споменът за мъченическата смърт на йеромонах Паладий навежда на такива размисли. Вината му е, че вярвал в Бога и служел честно на светата Църква, като учел и другите на вяра, чест и родолюбие.
Роден е през 1912 г. в град Видин. Произлиза от родолюбиво християнско семейство. Основното и средното си образование получил в родния си град. Жаден за духовно знание, той завършил Богословския факултет на Софийския университет. Светското му име е Митко Дяков. След завършването на богословското си образование приел монашество. Видинският митрополит Неофит оценил дарбите и призванието му и го ръкоположил за иеродякон и йеромонах. Назначил младия монах Паладий за свой помощник – протосингел. Като такъв той проявил изключително усърдие. Развил голяма религиозна дейност в цялата Видинска епархия.
По нрав бил кротък и възпитан човек. Никога не употребявал груби думи и не повишавал тон. Подкупвал с благата си усмивка. Това твърдят сега неговите бивши ученици. Той преподавал религия във Видинската гимназия.
Станал любимец на учениците си, които се стараел да предпазва от рушителната сила на новите атеистични идеи. Водел диспути с ученици ремсисти, заразени от опасния бацил на безбожието. На тях с голям успех доказвал убедително правотата на християнската вяра, която те дръзко провъзгласявали за “опиум на народите”. Спасил много млади хора от заблудата на модерното тогава отрицание на Бога. Спорел с кротост, но с думи, в които блести истината за Бога. Умеел да води благороден спор. Не търсел изява и признание. Искал всяка заблудена душа да се завърне в бащиния дом – при Бога, и премръзнала от човешки умувания, да се стопли при огнището на чистата и крепка вяра. Отец Паладий не предал нито един ремсист на властите. Борбата, която водел, била борба на идеи. Оръжието му било словото Божие. Големите му познания по богословските въпроси, съчетани с искрена любов към човека, правели чудеса. Крайните се озлобявали, но повечето проглеждали за вярата.
Като дошла политическата промяна, която има в идейната си основа атеизма, отец Паладий се оказал един от първите, набелязани за премахване. Новите управници, като били уверени, че никога няма да прекършат силния му дух, решили да го погубят. Сред многото хора от Видин и Видинско, арестувани мъчени и избити, бил и той.
Обявен за опасен идеен враг на атеистичната власт, той бил арестуван още на 11 септември 1944 година.
Здравко Даскалов, негов ученик от гимназията, разказва, че в този ден с група съученици разговаряли пред църквата. Изведнъж от двора на митрополията излезли четирима цивилни въоръжени служебни лица, които извеждали отец Паладий. Той вървял между двама, плътно прилепени към него, третият крачел зад него, а четвъртият – отпред. Отец Паладий забелязал събраните ученици, погледнал към тях и извикал: „Довиждане, момчета! С мен е свършено! Бог да ви пази!“.
В участъка бил пребит от бой по най-жесток начин. Той понасял с търпение страданията като Божи служител. Негов събрат твърди, че се молел за своите мъчители като архидякон Стефан с думите: „Боже, прости им, защото те не знаят какво правят!“. Мъчителите, като не могли да сломят духа му, до такава степен се озлобили, че извадили очите му и отрязали пръстите на ръцете му. В големите мъки той извикал към небето: „Боже, помогни ни да издържим!“. Страданието по човешки било непосилно.
Като знаел това, просветеният и верен на Бога духовник, молел благодат свише. И Бог му я пращал. Той устоял, без да се поколебае. Като видели твърдостта му, накрая го посекли, а през 1945 г. бил задочно осъден от Народния съд.
След 17 септември безжизненото му тяло било закарано в местността Вълчи дол в гората, близо до село Макреш. Там били отведени и избити също градският лекар Илия Велков, съдебният кандидат Венелин Шутилов и още над 150 видни граждани на Видин, Кулата и околността. Труповете им били нахвърлени в дола, откъдето кучета влачели части от телата им дни наред. Никой не смеел да ги погребе. Това масово убийство било извършено от партизани на отряд „Георги Бенковски“, воден от командира Витко Иванов с прозвището Бако.
Вината на отец Паладий била очевидна – той не я отричал. Докато много от избитите свещеници си гледали само духовната работа в рамките на своята енория, не се вплитали в идейни спорове, като си оставали верни на Бога и духовния дълг, то отец Паладий воювал. Тази силна дума за един духовник при него има най-благороден духовен смисъл. Той воювал с най-силното оръжие – словото Божие. Затова нямало никакво съмнение, че ще бъде унищожен.
При това, като работел с младежите, той станал председател на младежката националистическа организация „Легион“. Всички легионери били гонени. Но и да не било това, протосингелът на Видинската митрополия бил достатъчно виновен с активната си антиатеистична просветна дейност. Достойно изминал страдалческия си път отец Паладий. И духът на този страдалец за Христа останал с блясъка на чиста белота пред небето.
Съдбата на убийците е трагична, тя се повтаря при всички случаи по един и същи начин. Тука не е достатъчно изследвана. Знае се само за Бако, който не издържал на терзанията на съвестта. Като не познавал покаянието, което единствено облекчава душата, той се пропил. Искал в нетрезво състояние да забрави греха и да отпъди виденията на жертвите си. За него съвременникът му Здравко Даскалов твърди: „… като последна отрепка се мъкнеше из града“.
Ценни сведения за живота и мъченическия подвиг на йеромонах Паладий е оставил ставрофорният иконом Николай Цветков Василев, енорийски свещеник в село Антимово, Видинско. Той лично и отблизо познавал протосингела. Като изпраща сведения за него с писмо № 3 от 3 март 1999 г. до Видинския митрополит Дометиан, той пише:
„Отец Паладий беше истински Христов служител и с апостолска ревност обикаляше Видинска епархия, като развиваше усърдна религиозна дейност…“
Това писмо той пише по повод 55 години от мъченическия му подвиг. Чрез митрополит Дометиан той отправя молба до Светия Синод на БПЦ да бъде канонизиран за преподобномъченик. На свой ред митрополит Дометиан, като представя написаното, с писмо № 86 от 26 март 1999 г., пише до Синода. Подкрепяйки мнението за канонизацията, той твърди също, че йеромонах Паладий се изявил „като ревностен благовестник на Христовото Евангелие в борба срещу атеизма“.
Йеромонах Паладий несъмнено е между българските свещеномъченици на небесата. Той спасил от отровата на безбожието и много свои духовни чеда, които ще наследят царството Божие. А една човешка душа е много по-скъпа от всички съкровища на света. Затова и неговият подвиг е неизмеримо голям.
Спомени за йеромонах Паладий Дяков
„Той беше роден във Видин през 1912г. Разказваше ми, че като син на разведени родители карал тежко студентство с мизерни средства, обикновено се хранел с един геврек на ден. Беше завършил с отличие факултета по богословие. Висок кокалест мъж с руси коси, мустаци и брада, с ясни сини очи. Той излъчваше особено обаяние, беше с голяма култура и роден оратор. В него имаше нещо приятно и топло.
В отец Паладий българолюбието бе издигнато в култ. Не беше сектант. Отричаше марксизма като утопия. Рядко работлив и отличен организатор. Както беше протосингел на Видинската митрополия, учител по религия в Мъжката гимназия, беше и активен общественик, един от ръководителите на Съюза на българските национални легиони. Той беше добър човек, на никого лошо не правеше, включително и на политическите си противници. Обичаше хората, особено бедните. През 1943 г. организира в старата свещоливница, срещу черквата „Св. Димитър“, безплатна кухня за бедните ученици от мъжката гимназия. Беше истински Божи служител. Говоря така за него, защото ми беше 3 години учител по религия и го бях опознал отблизо. Когато го убиха, беше станал вече архимандрит.
На 13 или 14 септември 1944 г. след обяд няколко души съученици бяхме на площада пред черквата „Св. Николай“. Откъм митрополията се зададе групичка хора, като вървеше бързо. Беше отец Паладий, а от двете му страни вървяха двама души с шмайзери, отзад – трети, също въоръжен, а отстрани, успоредно с тях, евреинът Тишлер Леон, пак с шмайзер, новият началник на ДС. Отец Паладий бе с високо вдигната глава. Гледа ни продължително. Когато групата мина по ул. „Княз Борис“, дядо ми Марин Николов седял на тротоара с неколцина. Минавайки покрай тях, отец Паладий извикал: „Сбогом, хора. аз си отивам!“
Когато във Вълчешкия дол започнали да ги изтезават и на него му изболи очите, той вдигнал глава и извикал: „Боже, помогни ни да издържим!“ И макар че мъртвите не могат да бъдат съдени, противозаконно както той, така и всички избити във Вълчешкия дол бяха „осъдени“ на смърт!
Здравко Даскалов, в-к „Видин“ бр. 8 / 31 януари–3 февруари 2013г.
***
Небето е за непокорните
Във всеки град или село има една категория граждани, които ярко се отличават от другите по своите нравствени качества, по добродетелите, по аурата, която излъчва цялото им същество. В малките провинциални градове, където почти всички се познават, тези хора са обект на всеобщо уважение. За мнозинството от вярващите тяхната слава се възприема като истина, която не подлежи на съмнение.
Такава личност през 30-те години на миналия век във Видин беше отец Паладий. Йеромонах Паладий, със светско име Димитър Данов, е роден през 1912 г. във Видин. Основното и средното си образование получава в родния град, а висше образование по богословие, получава в Софийския държавен университет „Св. Климент Охридски“ през 1937 г.
След дипломирането си се завръща във Видин, където се замонашва и Видинския Митрополит Негово Високопреосвещенство Неофит го ръкополага за йеродякон и йеромонах. През 1938 г. йеромонах Паладий става протосингел на светата Видинска митрополия. Отличаващ се с висока култура и изключителна интелигентност, отец Паладий по същото време преподавал и религия във Видинската мъжка гимназия. Със своето обаятелно слово, той много бързо станал любимец на видинската младеж, още повече, че по своя инициатива, всяка седмица устройвал интересни беседи на религиозни, философски и патриотични теми.
В края на 30-те години се засилила извънредно много подривната дейност на нелегалната комунистическа партия, особено след скъсването на договора „Молотов–Рибентроп“ за „братство и дружба“ между Германия и Русия (Съветския съюз, б.а.). Този договор всъщност бил уговорка за разделянето на Полша „по братски“ (което и станало, б.а.), както и на цяла Европа и света.
На беседите, които устройвал отец Паладий, неизменно възниквали и политически спорове. В тях, ерудираният йеромонах и философ, с много факти, аргументи и примери разгромявал агитаторите на РМС (Работнически младежки съюз, б.а.) и предпазвал видинската младеж от увлечения в измамната марксическа „философия“. В споровете няма нищо по-унизително за единия опонент, когато той лично почувства несъстоятелността на своята теза и мизерията на лозунгаджийските си „аргументи“! До такава степен отец Паладий с обаятелното си слово завладявал душите на младежта, че неговите опоненти от левия политически лагер губили почвата под краката си и решили жестоко да му отмъстят за това. По тяхната си „философия“, че когато не може да властва силата на правото, властва правото на силата… През краткия си 32-годишен живот отец Паладий не е отправял дори укорни думи към тези, които са го обиждали, заплашвали, ругаели, а по-късно и инквизирали, а с Божие смирение е призовавал своите опоненти да намерят правият път на разума.
***
Всяка насилствена смърт е престъпление срещу личността и хуманността, но да бъде убит един човек само заради това, че има собствено мнение и възгледи, че ги остоява, при това само с аргументите на словото е светотатство. Смиреният Божи служител отец Паладий е бил умъртвен по най-жесток начин, какъвто дори страшните зандани на „светата инквизиция“ не познават.
Интересни подробности за смъртта на отец Паладий, сподели с мен 89-годишния г-н Велко Маркин от гр. Грамада. Той лично е чул страшната изповед на палача. След 1944 г. Велко Маркин работел в МТС (Машинно-тракторна станция, б.а.) в Грамада и само той бил с техническо образование. Отговарял за тракторите и поддръжката им. Трактористите били хора без образование и правоспособност, но той ги обучил как се управляват трактори. Като тракторист постъпил и Дочо Пандурски от с. Раковица. Държал се отначало нагло и господарски, защото бил комунист и се считал за управляващ. Скарали се с бригадира Велко Маркин, защото не искал да работи каквото му възлагат, а избирал работата сам. Бригадирът го изгонил, а Дочо на четири очи го заплашил:
– Аз пратих отец Паладий на оня свят, ще те изпратя и тебе там… небето е само за непокорните…
След това станали приятели. По късно, когато Дочо се разболял се изповядал пред поп Станчо от Раковица и пред Велко Маркин, с когото били вече добри приятели. Ето какво разказал Дочо Пандурски за смъртта на отец Паладий:
„… Докараха го вързан като сноп – целият в кръв – и го хвърлиха на земята. Само очите му показваха, че е още жив и ни гледаше кротко… Шефът, който го докара, като си тръгна, прекара показалеца по гърлото си… С него се заеха Тошо Хаджийски и Кубрат Видин, млади 19-20 годишни момчета. Рязаха му месата и ги слагаха в устата му… Той само промълви „Господ ще ви накаже за това…“. След това му избодоха очите. Когато умря, аз само му отрязах главата…“.
Страшната изповед на Дочо Пандурски за злодеянията, извършени във Вълчешкия дол от новите властници е само един малък епизод от това място на ужасите. Жестоката разправа била заради убитите от предишната власт във Вълчешкия дол, при престрелка с полицията 17 партизани. Като отмъщение новите властници избиват жестоко повече от сто човека. При това повечето от тях без всякаква вина, както се случва и с отец Паладий. Тъжният стон на умиращия отец Паладий към озверелите убийци: „Господ ще ви накаже“ се сбъднал. Няколко месеца след това двамата младежи Тошо Хаджийски и Кубрат Видин полудели и не след дълго умрели в лудницата в страшни мъки…
Дълги години страхът беше парализирал всички, които знаеха нещо за кървавия „курбан“ във Вълчешкия дол. Но, никой не смееше да говори, защото последствията са предизвестени … Едва сега, г-н Велко Маркин се осмелява да каже това, което знае, заявявайки: „Вече съм на 90 години, всички от онова време измряха, за кога трябва да мълча …“
За страшните Вартоломееви нощи през септември 1944 г., една видинска журналистка пише в централния печат:
„…И днес изживеният ужас, страхът от демонизма на макрешките партизани и ятаци, властвали във Видинско повече от половин век, витаят в този край. Затулват истината за събитието с мълчание, унищожават я за историята. А историята не трябва да се забравя. И малкото, което все още знаят някои, е сковано от неизживян страх. А онези, от които зависи разкрепостяването от него, нехаят, забравили са това минало. Но и малкото, което се знае за трагедията във Вълчешкия дол е ужасяващо … Самоличността на останалите убити историята трябва да установява. Кой ще я напише? Кой ще каже истината? Музеите нехаят. Властниците несъзнателно или умишлено мълчат. „Вълчешкият дол“ е покрит със забрава. Дори дървен кръст няма на това злокобно място. А издигнатият мемориал на жертвите на комунизма на брега на Дунава в град Видин е заключен. Никой не може да влезе там. Защо? Докога ще продължава този наш нихилизъм към историята?“
(Банкова П., в-к „Про и Анти“, бр. 31 /2006 г.).
———-
Във втората част на публикацията към разказа на монахиня Валентина са добавени откъси от сайта „Видин Онлайн“. Заглавието е на редакцията.
