Ренета Трифонова
Преди броени дни не кой да е, а първият заместник-председател на Синодалния отдел за връзки с обществеността и медиите на РПЦ Александър Щипков заяви, че е време руската държава и руското общество да се „завърнат към родния календар“, който е действал до 1917г. – Юлиянският (тук). Такова изказване, направено 100 години след като в богослужебна употреба е влязъл новият стил, възприет в 8 от 14 всеобщо признати поместни православни църкви, буди основателни въпроси. Ще стане ли и календарът отново повод за църковно политиканство? Отмина ли „изкушението отдясно“, което погълна и опустоши духовно хиляди жадуващи за Христа души само в диоцеза на нашата БПЦ? Продължават ли старостилните зилоти у нас да бъдат „свещена крава“, за която важат само два канона: 10-то Апостолско правило и 14-то правило на Двукратния събор? Примириха ли се с фактическото положение, след като бяха обезвредени на територията на патриаршеската Софийска епархия, или се готвят за реванш? В следващите редове ви предлагаме да си припомним същността на това небезобидно църковно зло, анализирано от проницателната мисъл на монах Михаил (Хаджиантониу) в книгата му „Кризата на Еладската църква и капанът на зилотизма“. Публикуваме части от нея по повод на кончината му на 4 февруари 2022 г.
Зилотизмът – мнения на старци и известни църковни личности
Където има бедност – там има и недоволство, казва народът. Естествено е проблемите в православието да създават оплаквания, разочарования и безмерна тъга. Тези, които обичат Църквата, въздишат и гледат високо като псалмопевеца, който казва: „Моята помощ е от Господа“ (Пс. 120:1). Голяма част от хората, движени от едно подражание за самосъхранение смята, че едно е Църквата, а друго са нейните представители; едно е клирикът-чиновник, който в неделя „отива на работа“, а друго е Христос. И онова, което не биха могли да поправят сто богослова за десет години богословстване, им го дава инстинктът за оцеляване и суровата действителност. Останалата част от вярващите, религиозни и обгрижвани от клириците, се чувства много добре в Църквата. Макар и да не могат да обяснят как постигат това, те живеят без проблеми сред бурното вълнение. Що се отнася до останалите гърци, по традиция православни, те мъдруват за Църквата по-скоро от позиция на силата и потвърждават своя нихилизъм от многото нули в нея. Без да се отрича, че Църквата има достойни членове и неопетнени клирици, народът стои настрана, позовавайки се на поговорката: „Парен каша духа“.
Няма съмнение, че корабът на Църквата продължава своя ход и своята мисия, тъй като този ход е начертан от Христос, Който е негов капитан. Корабът е тласкан от вятъра на Светия Дух. Редом до кораба на Църквата плават и няколко пиратски корабчета. Капитан на най-голямото е папата, който постоянно се опитва да превземе кораба на Църквата и да стане капитан, изгонвайки Христос. Малко по-нататък следват други пиратски салове и лодчици. А между тях, една пиратска групичка от пет лодки (тъй като имат пет архиепископии) или това са изгнилите кораби на зилотизма, е черно знаме, на което пише: „Православие или смърт“. Професия на зилотите е ловът на риби, който става на тъмно, и затова риболовът им винаги е нощен. Рибите са онези, които се подхлъзват от кораба на каноничната църква. Завива им се свят от проблемите в Църквата, губят си равновесието и падат във водата. А пиратсткият кораб, който плува отзад, ги лови. Обещава им, че ще ги заведе директно в рая и че били големи късметлии, дето паднали от кораба на Църквата.
На мен ми прилича на поклонническо корабче, което караше араби към Мека. Според техните вярвания, който умре по време на поклонническо пътуване към Мека, отива направо в рая. Египетски моряци, които правеха пътуване до Мека един път годишно, разказваха в нашия метох, че на всяко пътуване имали по три-четири загуби, които били изяждани от акулите в Червено море.
– И как падаха? – попитах разказвача.
– Отиваха на края на кораба, където нямаше перила – отговори той – и стояха там с часове. По някое време им се завиваше свят. А пък и те сами си помагаха, като се навеждаха и така падаха в морето, където акулите веднага ги изяждаха. Ей така си осигуряваха рая.
Каквито са акулите, такива са и зилотите. И макар да има наивници, които скачат от кораба на Църквата в устата на акулата, въпреки всичките ѝ уверения и обещания, не е възможно да ни убеди, че челюстите и острите ѝ зъби са кулите на рая. Колкото до петте архиепископии на зилотите и техните глави, то те са като лернейската хидра, на която постоянно ѝ изниквали нови глави. Тези пат архиепископии са следните: Матеяни, Хризостомеяни, Киприяни и някакво друго синодче, без общение помежду си и с взаимни анатеми.
Едно необходимо пояснение, което задължително трябва да се направи, за да не се объркат читателите, е че ревността като нездрав църковен феномен (фанатизъм, тесногръдие и др.) не се ограничава само сред схизматиците зилоти, но и достатъчно клирици и вярващи страдат от тази нездрава ревност, макар че продължават да бъдат членове на Църквата.
Ако Православната църква не беше обедняла и не преживяваше настоящия упадък, би ги поканила в своите редове и не би приела едно такова шизофренично положение. Чувал съм с ушите си вярващи, които са се изповядали на духовници с голямо влияние, да протестират:
– Защо, отец Михаиле, Вие сте толкова строг към стария календар? Ние се изповядахме при еди кои си (споменаха различни достойни светогорски духовници, но и други, обикновено безбрачни светски клирици), които ни казват, че старият календар е правилният и следователно него трябвало да запази Църквата, но е направила грешка, че го е сменила. Но въпреки това не трябва да напускаме каноничната Църква.
В този случай по-достойни са зилотите, които направиха разкола и знаем с кого си имаме работа. С недостойните, които живеят в каноничната църква, а пазят идеите на зилотите, работите са по-трудни. Но по-лошото е, че ги оставяме да си разиграват коня, както им харесва.
Има зилоти, които постоянно говорят за скандалите и недостойнствата на православните клирици, като по този начин ги включват в разколническите си редици. Има обаче и клирици от каноничната църква, които подло подтикват вярващите към разкола на зилотизма.
Но нека да разгледаме по-нашироко тази болест и да видим как са я разпознали и описали Старците и другите безспорни църковни личности.
Едно е тесният и правилен път, а друго е малодушието на зилотите
Когато през 1924 година стана смяната на календара, някои не последваха тази промяна поради две причини: първата е, че Църквата не беше подготвила добре народа за тази коренна промяна. Макар че предложи нещо напълно естествено и необходимо, хората, тогава неграмотни в голямата си част, с естествената наклонност за съпротива на човешкото сърце против всичко ново, отказаха да последват Църквата.
Втората причина е малодушието и тесногръдието, с което често се отличават религиозните хора. Макар и научно да беше доказано, че годината се състои от 365 дни и 6 часа, по-нови и по-точни измервания показаха, че има и няколко минути, които до тогава не са взимани предвид. Тези минути след много векове създадоха разлика от 13 дни с датата, в която би трябвало да се намираме. През 1924 година архиепископ Хризостом Пападопулос и тогавашния Свети Синод решиха да се приложи тази хармонизация. Онези, които не последваха промяната, се откъснаха от Църквата и създадоха групата „Истински Православни Християни“ (ИПЦ), както им харесва да ги наричат.
Проблемът с тях не беше само схизмата или разколът, който направиха, но и яростта, която изригнаха, воювайки против каноничната Църква, стигайки с течение на времето до такива крайни и безумни действия, че започнаха да приемат отлъчени от каноничната църква клирици, да ги признават и дори да ги въвеждат в епископски сан, само да за противостоят на каноничната Църква.
Основното учение на зилотите е, че тринадесетте дни разлика на стария календар от новия, осигурява спасението. Това нещо съм го чувал десетки пъти и на Света гора, и извън нея. „Пазиш ли стария календар? Тринадесетте дни разлика? Ще отидеш в рая. Не пазиш тринадесетте дни разлика? Ще отидеш в ада!“
Веднъж, когато отново слушах тези думи (бях на двадесет години), отецът който ги говореше, се опитваше да ми разясни, че това била най-голямата и основна тайна за спасението.
– Добре бе, отче – отвърнах с възмущение – дойдох на осемнадесет години на Света гора, на деветнадесет станах монах и ако Бог иска, ще живея десетилетия като монах. Значи, дали ще се спася или не, зависи от тези 13 дни в календара, а не от това, какъв живот ще живея аз?
Отецът започна да побеснява.
– Ти не разбираш колко са важни тези тринадесет дни, затова говориш така.
Но тъй като тези тринадесет дни дори за самите тях не бяха достатъчно основание за схизма, започнаха да търсят и други причини, за да запълнят идеологическата си празнина. Така, намериха папата и икуменизма. (Това, че относно папата и икуменизма имат до голяма степен право, ще видим малко по-нататък. Но това в никакъв случай не оправдава техния зилотизъм и разкола им).
Един монах – отец Матей, глава на тези зилоти, когато живееше на Света гора, си построи килия на върха на една висока планина срещу манастира, в който живеех. Някакъв от аскетите, който отивал в Дафни с лодчицата на скита си, като видял килията, която се строи, поклатил глава и казал следните пророчески думи:
– Който строи тази килия, ще свърши в Атина и разбира се, ще навреди и на Църквата, защото такова необуздано славолюбие има голяма сила. Ние гледаме да се скрием зад върховете, а този се качил отгоре, за да го виждат отвсякъде, да не би случайно някой да го пропусне.
Когато килията била готова, отец Матей се настанил в нея, заедно със своя старец. Веднъж в манастира, в който живеех, доведоха едно демонизирано момче, за да му се помогне. Баща му, като видя отсреща килията на отец Матей, поиска да го заведат, за да му прочетат там молитвата. Монахът, беше вече възрастен, когато ми го разказа, завел посетителите в килията и с интерес зачакал да види какво ще направи аскетът. Отец Матей си сложил епитрахила и си придал сериозен и аскетичен вид. Преди обаче да започне да чете молитвата, демонът му извикал:
– Много хубаво, отец Матее! Тъй като твоят старец вчера на Литургията направи грешка на тропарите, които казвате на Малкия вход, вие се скарахте и ти извади дървото от свещника и го подгони. А сега ти ли ще ме изгониш с молитва?
Отец Матей застинал като вкаменен. Беше много чувствителен относно аскетическата си слава. В ужасна безизходица гледал монаха, който наблюдавал всичко (и който ми го разказа). Но демонът бил безмилостен в своята ирония:
– Какво ме гледаш бе, отче? Не ги ли направи тези работи завчера на Литургия, както ти казах?
Отец Стефан от скита на Данилеите ни разказваше за едни монаси, които се изповядали на отец Матей и си тръгнали от него обезумели – един със сто и петдесет, а друг с двеста години епитимия. „Както говореше, отецът взимаше Пидалиона и започваше със сметките:
– За това, което си направил, има седем години епитимия. Ще го направиш петнадесет пъти по седем. Това прави сто и пет години. И тридесет години за останалите – общо сто тридесет и пет години епитимия“.
Един от тези монаси, със стои двадесет години епитимия, тръгнал обезнадежден към кулата на манастирското пристанище, за да скочи от нея и да се удави. Изпреварил го обаче Божият промисъл и го спасил, като му изпратил на пътя един добър монах, който му помогнал. Отец Матей беше измежду най-динамичните представители на зилотите.
Едно от най-добрите отговори, които съм получава по тази тема, когато бях млад монах, беше на стареца Паисий. Разказа ми, че когато пристигнал на двадесет и пет години на Света гора, за да стане монах, някакъв калугер в Карея му казал, че е зилот.
– На мен ми хареса това прозвише: Зилот. – продължи старецът Паисий. – Видях и един старец на 70 години, почтителен, с побеляла коса и дълга бяла брада, която вълнообразно слизаше чак до кръста му. И му казах: „Ще дойда с тебе, за да стана твой калугер, защото искам и аз да бъда ревнител на Бога“. Само проклятия, ругатни, гняв и жестокост преживях през тези пет-шест месеца, които живях с него. Бяхме винаги на нож. Оставих го и отидох при друг зилот. Стоях два-три месеца при него. Само едно нещо ще ти кажа: това, че се махнах оттам без да полудея, го смятам за особен дар на Богородица към мен. Мъки!
– Забелязал съм – казах – че докато повечето монаси с времето се успокояват от страданията си и сърцето им става по-мирно, монасите, които не познават смисъла на мира, са зилотите. Чухте ли за онзи старец зилот в Каруля, който след 55 години монашески подвиг паднал от скалите и се закрепил по средата на пропастта? А чуваме и други подобни изкушения относно силата на зилотите. Защо става това?
Старецът придоби познатия тъжен тон, когато размишляваше за трагични случаи.
– Това се случва – започна той – тъй като тяхното противостоене не стига дотам, че да казват онова, което мислят, но лека-полека стигат до момента, в който отхвърлят каноничната Православна църква, а някои от тях и да кръщават повторно онези, които отиват в техните редици. Светият Дух смята това за богохулство и ги изоставя. А когато ги изостави Светия Дух, тогава ги превзема дяволът. Затова ги виждаш винаги да носят в себе си това напрежение, тази нервност и тази жестокост. Защото дяволът не ги оставя на мира.
– Те обаче – му отвърнах – тълкуват това като знак за чиста вяра. Един от тях ми каза: „Тъй като всички вас дяволът ви е подчинил на своята воля, а само зилотите вече се борят против него за правилната вяра, затова и той ги напада с всичките си сили. Ето защо при нас има много и големи изкушения.
Старецът поклати тъжно главата си:
– Така им отърва – така говорят! – промърмори той.
В същият дух ми отговори и друг един връх на Православието, старецът Софроний. Имаше широка душа, която бе изпълнена със свобода и достойнство. Той се измъчваше много, когато слушаше фанатизирани и тесногръди монаси. Говорихме за зилотизма, който се разви на Света гора сред съвременното поколение – нещо неразбираемо и необяснимо за самия него.
– Някакви зилоти, отец Михаиле – започна той – посетиха манастира ни. Бяха двама руски епископи от диаспората и един прочут професор заедно с тях. Те ми казаха, че сега, когато Вселенската патриаршия продала Православието (както те тълкуваха всички връзки, които се бяха осъществили между Вселенската патриаршия и папата), би трябвало да зарежа всичко и да тръгна с тях.
Спря да говори и ме гледаше право в очите. Малко хора можеха да погледнат другите с две толкова прекрасни, чисти и с неповторима красота очи.
– Разбирате ли отец Михаиле, какво искаха от мен? – попита с мъка. Разбрахте ли добре това, което исках да ви кажа?
Повтори го, като наблягаше на всяка дума, понеже в очите му тези неща изглеждаха като най-невероятното нещо на земята.
– Предложиха ми да се откъсна от каноничната църква и да стана разколник. Попитах ги: „Но как е възможно да ми предлагате нещо такова? Смятате ли ме за способен да напусна Църквата и да стана разколник?” И ги изгоних.
Помълчахме известно време. Старецът – за да дойде на себе си от невероятното нещо, което му предложили разколниците, а аз – за да се насладя на неговото присъствие. В един момент се изправи и живо ме погледна с остър поглед. Този поглед беше въведение към това, което щеше да каже.
– Отец Михаиле, гърците днес станаха малодушни. Ако обаче не отворите сърцата си, Бог ще намери други слуги, за да извърши делото Си и ще ви изостави. Ще изгубите всичко, което имате в ръцете си вече две хиляди години. Ще го изгубите и понеже сърцето ви и умът ви много се смалиха.
Хвана ме за ръкава и ме дръпна силно.
– Знаеш ли какво е това, което носиш? И знаеш ли защо го носиш?
– Мисля, отче – отговорих скромно – че зная защо го нося, макар и да не го представям най-достойно.
– Щом знаеш, тогава трябва да чувстваш и чест, че го носиш и да не се страхуваш от никой. От кого се страхувате и защо постоянно се затваряте в себе си? Щом сте уверени, че Православието съдържа в себе си истината, защо се държите по този начин?
Старецът спря с мъка на лицето.
– Ще ви разкажа, отец Михаиле и един случай, за да разберете какво имам предвид. Четирима професори от университета в Есекс установиха духовна връзка с нашия манастир. За пет години ги катехизирахме. От голяма ревност, която имаха към Православието, научиха старогръцки и четяха произведенията на св. Йоан Златоуст в оригинал. След това научиха и новогръцки, за да се докоснат и да придобият истинското гръцко и църковно предание. Станаха най-горещите приятели на Гърция и Англия. На петата година решихме да ги кръстим. Тогава обаче ми дойде една идея и им казах: „Защо не направите едно поклонение на Света гора, която е съкровищницата на Православието, за да видите и на живо онези неща, които сте прочели в произведенията на св. Йоан Златоуст?”
Старецът ме погледна въпросително. Поклатих си главата и се опитах да отгатна развоя на събитията. Бедни ми старче, какво си имал да изпатиш…
Четиримата катехизирани стигнали на Света гора. След като си взели диамонитирион (специално писмено разрешение за посещение на Света гора) в Карея научили, че има някакви строги манастири с традиции, където монасите строго пазели молитвената практика. И пожелали да научат и да вземат за себе си колкото може повече от това съкровище. Когато четиримата катехизирани пристигнали в архондарика на митрополията на „строгите” манастири, те се представили на архондаря, че се катехизират в манастира в Есекс и щом се върнат, ще се кръстят и ще приемат Православието. Монахът, без да обърне внимание на думите им, криво-ляво им съобщил за реда в манастира. Той им казал:
– На инославните – католици и протестанти, се забранява да влизат в храма по време на службата, а така също и на трапезата да се хранят заедно с православните. Освен това, забранява им се да доближават монасите до местата на техните занимания.
И обръщайки се към гърците, които били в архондарика и наблюдавали това, продължил:
– Който от вас иска да се причасти, изповедта ще стане в параклиса на архондарика, който се намира в дъното на коридора отсреща, от три и половина, до пет часа след обяд.
Обърнал се и заминал. Поведението на архондаря подействало като кофа ледена вода върху главите на английските професори. Въпреки това, тъй като желаели да научат за Православното предание и молитвата, поискали да се срещнат с някои от монасите, но пренебрежението в погледа на архондаря било най-голямото безчестие, което взели от Света гора. Рано-рано сутринта си събрали багажа и се върнали в Англия.
– След това им посещение на Света гора, отец Михаиле, – продължи старецът, тези професори намразили Православието и гърците, като носители на мракобесие и варварство. Щом стане въпрос за православни, смятат, че това са хора с ниска интелигентност и духовност.
Старецът направи едно движение, пълно с недоумение.
– Ние обаче, отец Михаиле, не бяхме такива. Не мога да разбера това поведение на Света гора днес. Тогава, когато бях аз, имаше любов към идващите, една деликатност при посрещането и учтивост в гостоприемството. Трудно можеше да намериш монах, който да напада и да подронва достойнството на посетителите толкова необосновано. Май Света гора се напълни с фанатици. Ти обаче, отец Михаиле, да не се влияеш от такива настроения, за да си полезен за Православието и Христос.
– Отче, – отговорих – за съжаление фанатиците напълниха не само Света гора, но и монашеството и Църквата. И разбира се, днес те са тези, които командват. Рядко ще намериш нормални монаси.
Старецът с изненада отвори очите си.
– Какво говорите, отец Михаиле! Тези неща са много сериозни. Такива работи ли стават?
–Ще ви разкажа една история , за да разберете. Дойде в манастира на Синай един реставратор на ръкописи от Англия, за да работи в библиотеката на манастира ни (става въпрос за манастира „Св. Екатерина” на планината Синай). Беше един симпатичен и усмихнат човек, учтив и деликатен и затова всички го обикнахме. В неделя поиска да дойде на службата, а тъй като аз бях отговорен, му позволих. Тогава, заместникът на епископа и игумена на манастира беше едно старче, което бе изпълнено със зилотски идеи. Беше заявил, че не иска да вижда чужденци на Литургията. А когато виждаше някой протестант или католик на Литургия, хващаше го за ръкава и го изкарваше извън храма. Намирайки и двама-трима фанатизирани и тесногръди монаси като подкрепа, той наложи тази практика в манастира ни като закон и като догма на Православието. Другите монаси не бяха съгласни, но никой не смееше да каже нищо, понеже това старче беше отмъстително и мнително и те щяха да си намерят белята.
Сега обаче този симпатичен англичанин сложи сол в раната и ме изправи пред една сериозна дилема: Ако му позволях да дойде на Литургия, трябваше да се скарам със старчето, което беше и съдия на манастира. И беше много вероятно да си замина от там. От друга страна, съвестта ми не позволяваше да откажа на една такава проста молба на този добър човек.
На сутринта англичанинът седна на една пейка до стената, а аз, за да предотвратя някакво произшествие, седнах през две места до него. В един момент, когато трябваше да отида и да отворя вратите на манастира, за да влязат поклонниците, старецът, който служеше през седмицата, излязъл от олтара, хванал англичанина за ръкава и му извикал: „Вън, еретико!”
Връщайки се в храма, срещнах англичанина извън църквата, натъжен и наранен. Един от монасите, който тръгнал след него, ми разказа за случката. С много труд отново вкарах англичанина в храма. Човекът от тактичност не искаше да влезе, за да не ме вкара в трудно положение и в сблъсък със съдията на манастира. Аз обаче му обясних, че така ще ни помогне да направим едно изяснение на нещата. Или заедно щяхме да останем в храма, или заедно ще си заминем от манастира.
Утринната служба вече привършваше, когато влязохме вътре. Старчето видя англичанина отново в църквата. Казвайки „По молитвите…”, излезе от Царските двери, за да изкара навън англичанина. Направих няколко стъпки и застанах пред него. Старчето вече беше обезумяло и извика: „Еретиците вън!” „Не е еретик – отвърнах, а е човек, който обича Православието и обича Христос”. „Ако не изкараш еретика навън, ще те изгоня от манастира”. „Това – казах, ще го обсъдим после, на събранието”. „Няма да кажа „Благословено царство” – крещеше старчето извън себе си, и да започна светата Литургия, докато еретикът е вътре в храма”. „Това, което ще направиш, има връзка с тебе и с твоя епископ. Аз обаче съм отговорен за чужденците и му давам благословия да остане. Ще излезе от храма заедно с всички монаси”.
Обърна се и погледна към епископа, който се правеше, че спи, както бе свикнал да прави, когато му замиришеше на барут. Дори се чуваше дълбокото му дишане. Гледахме се със старчето още няколко минути в центъра на храма, под полиелея. След това той се обърна и влезе в олтара, където пет минути мълча. След това каза „Благословено царство” и започна светата Литургия.
Старчето разбуни манастира и искаше да напусна след подобно поведение. На него и на всички старци в манастира отвърнах, че съм виждал мюсюлмани да коленичат и да се молят пред мощите на света Екатерина, а след време да идват, носейки дарове. Защото света Екатерина – завърших аз, не отхвърля и не гони от храма дори мюсюлмани, ние ли ще изгоним от храма благоразположените и учтиви християни, които единственото, за което са ни помолили, е да присъстват на последованията и да опознаят по-добре Православието? Но много трудно, отче, излязох от тази история без други перипетии“ – завърших разказа си аз.
Старецът по време на целия разказ беше обърнат към мен, гледаше ме с изключителен интерес и дори почти не мигваше. Накрая ме попита:
– Отец Михаиле, ако ви поискам една радост, ще я направите ли?
– За вас – да. На всяка цена. Каквото ми поискате – ще го направя.
– Обещавате ли ми? – попита отново той.
– Да.
– Тогава – продължи старецът, дайте ми ръката си, за да я целуна.
Сякаш ме удари светкавица.
– Отче, отговорих, ако направя такова нещо, ще нараня сърцето си и ще се срамувам през целия си живот.
– Но отец Михаиле – погледът на отеца се изпълни с безпокойство, нали ми обещахте!
Видях в очите му толкова доброта и красота, и не исках да го нараня. И му подадох ръката си … за мой срам.
На другия ден старецът беше болен. Монахът, който му помагаше ми каза:
– Старецът ни е прекалено чувствителен и се разболява лесно. Много съчувства на скърбящите – толкова, че се страхуваме да не се изтощи и да почине. А какво ще правим без него?
Прехапах си устните и почувствах, че съм виновен.
– Отче – промърморих, – аз му казах горчивите неща и старецът много се натъжи като ги чу.
Монахът ме погледна и сякаш искаше да каже: „Абе защо ти трябваше!“, и замина, клатейки главата си.
Превод: Тодор Енчев
–––––-
Още по темата:
Зилотска самотия – Православие.БГ
Старостилният разкол у нас – минало, настояще, бъдеще – Православие.БГ
