Ренета ТрифоноваПрот. Павел Великанов
„Всичко е суета (hebel)“ (Екл. 1:2). *
Вдишване – издишване. Вдишване – издишване. Вдишване – издишване.
Така диша всичко, което живее.
С различен ритъм. С различна продължителност на вдишване и издишване. От части от секундата – до неизмеримите наши, човешки единици и междугалактически мащаби.
Ако Църквата е живо тяло, организъм, а не само организация, тя също диша.
Вдишва – издишва. Вдишва – издишва.
Вдишва – и храмът се пълни с хора.
Издишва – и всички се пръскат по домовете си, носейки в сърцата си частичка от Живото Тяло.
Вдишва – човекът се кръщава, истински, съзнателно, с гореща вяра.
Издишва – идват съмнения, прокрадва се разочарование, започва преосмисляне.
Вдишваш – и се провираш през тясната клетка на своите застинали представи, душата ти се пълни с кислорода на вечността и свободата в Христа.
Издишваш – и намираш нови рамки за себе си, обновени, не тесни, а полезни, вдъхновяващи към движение в дълбочина.
Вдишване – вливат се пари в църковната каса.
Издишване – разпределят се по енории и социални проекти.
Вдишване – влизат юноши и девойки в духовните училища.
Издишване – намират се един друг, женят се, ръкополагат се, отправят се към енорийските храмове.
Вдишваме – върнаха ни храмове, манастири, недвижими имоти, някога хищно ограбени от Църквата.
Издишваме – напълнихме зданията с живот, за полза на хората и за радост на Бога, с различни служения, без комерсиалност.
Вдишахме – направихме ревизия на недействащите в съвременни условия правила и канони, едно преписахме, друго разяснихме.
Издишахме – научихме църковните хора да живеят по адекватни към ситуацията църковни закони, по свои, вътрешноцърковни разбирания.
Вдишваме – издишваме. Докато дишаме, организмът живее. Важното е – да не го контролираме много с главата, защото може от най-добри подбуди да реши, че вдишването е много полезно и хубаво, а издишването е крайна необходимост.
Защо кислородът – този драгоценен ресурс – да го хабим напразно? Ако с вдишвания въздух кислородът е цели 21%, защо в издишвания остава толкова много – 16,4 %? Не, трябва да го намалим, да оползотворим последната молекула! Всичко ще ни бъде полезно, няма да издишаме нищо излишно!
Вдишваме, вдишваме, вдишваме – така, още трябва, още въздух! Какво там се мъчите? Защо си тресете главите? Не можете? А трябва да се стараете, давайте, стегнете се, напрегнете си – и-и-и-и – защо издишате? Нямаше команда! Как може такава безотговорност! Как не ви е срам! Следващия път дишайте само по команда, без нея – не смейте да издишате!
При разумните и ефективни хора всичко трябва да бъде по регламент. Вдишване, вдишване, вдишване – бързо и кратко издишване. Ето, вече е по-добре. Давайте още така да пробваме – дишайте, дишайте, дишайте, дишайте – можете ли още веднъж?
Но какво ви става? Пак ли своеволничите?
Вдишайте – издишайте.
В правилното дишане главното е естествеността, която не се определя от главата, а от самия организъм. Той сам знае, кога трябва да диша бавно, продължително, и кога – бързо и интензивно, ако се нуждае от значително повече енергия. А главата трябва само внимателно да слуша и да не допуска дишането да намалява. Защото дишането е ефективно само тогава, когато е ритмично и естествено.
Ако се появи задух, значи в организма се случва някакъв сериозен недостиг. Белите дробове работят, но няма достатъчно обогатяване на кръвта, и въглеродният диоксид не се отстранява напълно. Започва общо отравяне на организма, интоксикация.
Коварството на коронавируса е в това, че той бие веднага по най-крайните отдели на дихателните пътища – бронхиалите и алвеолите, където се осъществява целият газообмен. А там няма нервни окончания – значи и симптоматична кашлица няма да има. Ако навреме не бъде разпознато и назначено лечение, хипоксията постепенно ще нарасне, докато резервите на организма незабелязано не се изтощят до своя предел – и тогава той ще рухне. Добре е линейката да пристигне навреме, и в реанимацията да има свободен апарат за изкуствено дишане. Иначе ще се случи беда: ще започне цитокинова буря, потенциално летална реакция на имунната система, своего рода „ядрен взрив“ на организма с унищожаване на всички и всичко – безконтролно и безпощадно. И непоправимо.
Алвеолите на църковния организъм са енориите. Там се случва и общението между Духа и хората, влизането на „лекуващия немощите и изпълващия непълнотата“ Дух в ситото на човешката душа. Но дори и да не се задържи дълго време, душата все пак става по-чиста. Църковните алвеоли на енориите са службите, манастирите, епархиите, митрополиите, поместните църкви. Престанаха да дишат алвеолите – и всичко останало е вече нежизнеспособно, няма и особено значение. С отказали да дишат бели дробове, нищо няма да оцелее.
Днес, когато много храмове и манастири са затворени, църковните хора започват да се задъхват. Хипоксия на духа. Дишането ни пресеква. Не трябва да търсим виновни – това няма да помогне възстановяването на дишането. Трябва сериозно да се замислим: защо Бог именно на Пасха ни изпрати такава коварна болест на дишането – на движението на духа! – която показа на целия свят, че няма недосегаеми?
Възможно ли е проблемите с дишането да са започнали значително по-рано, а епидемията само да ги е проявила?
Защото енориите са като алвеоли – те са безгласни, няма да викат и да нервничат, дори когато започнат да се задъхват. Те са в дълбочината, в „периферията“ и дишат ли, дишат – през тях преминава движението на църковната кръв. И ако не започнат да се борят с вече развиващата се хипоксия на Духа точно сега – значи самата цитокинова буря вече е започнала…
Не, аз съвсем не призовавам към по-скорошно и необмислено отваряне на храмовете и пренебрегване на изискванията на санитарните органи. Не за това ми беше думата, а за това, да извлечем този път правилните уроци от случващото се. Да разберем защо лекото докосване на Божието посещение се оказа толкова парализиращо църковния живот – животът на тази Самата Църква, Която преживя и във века на гонението, и под натиска на държавната машина, и сред презрението на секуларния свят?
Защо стотици хиляди – дори милиони хора останаха без причастие, издържайки цялата света Четиридесетница? Какво попречи да се намери решение на този проблем? Собственото ни бездействие? Или отново властите ще са виновни за всичко? Как стана възможно безотговорното отношение към ближните и декларативното пренебрежение към разпорежданията на свещеноначалието? Защо в най-напрегнатото и болезнено време Църквата изведнъж стана мълчалива?
А може би, за да не останем без дъх, трябва всички отново да повярваме в това, че Бог не е мислена абстракция, а Жив Дух, Който диша, където иска, както иска и когато поиска и ние не можем да му заповядваме? Той не е „момче на повикване“ за нашите желания и не е послушна „кукла на конци“! Той е Любящ Дух, но не може да бъде манипулиран. И не Него трябва жално да умилостивяваме за пощада, за да се върне скоро всичко в толкова любимите ни износени релси. Трябва преди всичко да разберем сами себе си и какво с дишането не ни е наред. Защото ние се задъхваме от хипоксия, а се намираме в безбрежното пространство на най-чистия въздух на Божествената благодат.
Превод: Ренета Трифонова
Източник: bogoslov.ru
* Думата הבל (hebel) буквално означава „дъх, въздишка“, а в преносен смисъл: „нещо безсмислено, напразно“. При традиционния превод на български се използва думата „суета“ с архаичния си (старобългарски) смисъл, който вярно предава значението на еврейската дума. Бел. прев.