Християнство.бг
Д-р Румяна Лечева // Християнство и култура
Български манастир събира на фреска заедно светци от православния Изток и католическия Запад
Български манастир събира на фреска заедно светци от православния Изток и католическия Запад Неразказан до днес сюжет от началото на XX в. пази историята на една фреска в Европа. Основните фигури в него са православен духовник, католик меценат и български художник. Митрополит Йосиф Търновски, ирландският политик и филантроп Пиърс О’Махони и казанлъшкият революционер и творец Петьо Ганин.
Духовникът и благодетелят предлагат на известния с църковните си стенописи вече 70-годишен живописец да изографиса християнските просветители светите Кирил и Методий и св. Патрик заедно в храма на Мъглижкия манастир „Св. Николай Чудотворец“[1] .
Нямам амбициите с това изследване да изчерпя изключително интересния исторически разказ, но се надявам да предложа един съвременен прочит, който събира мемоари, документи и изследвания от близо век. Творбата, която вижда днес всеки поклонник на северната стена в храма на Мъглижкия манастир „Св. Николай“, е с размери два на два и половина метра, а рамката е изписана с жълти и кафяви линии. Централната фигура на композицията е Кръстът, който държи в десницата си св. Кирил Философ – първоучител на българите и апостол на славяните.
Светите братя Кирил и Методий са посланици и мисионери на източното християнство, но също така те са били учители и църковни служители под юрисдикцията на папския престол. През последните десетилетия тяхното духовно и просветно дело е определяно от редица изследователи като своеобразен духовен мост между Изтока и Запада. Както е известно от историческите сведения и агиографските свидетелства, светите братя са поканени от папа Андриан ІІ в римската базилика „Санта Мария Маджоре“, за да получат благословия и църковна санкция за преведените от тях богослужебни книги.
Св. Кирил е канонизиран за светец и за равноапостол и от Православната, и от Римокатолическата църква. Почива едва на 42-годишна възраст в Рим на 14 февруари 869 г. Погребан е в криптата на базиликата „Сан Клементе“ в Рим, където е сетният му дом. Агиографските извори са запазили една трогателна изповед и завет, който св. Кирил отправя към своя брат. Той завещава на своя брат Методий, който обича много монашеското уединение в пустинята, да не се оттегля отново в манастир и да не изоставя учителското служение, защото „чрез него може по-лесно да се спаси!“[2].
В зората на новия XX в. цяла Европа, с изключение на малка част от Балканите, е християнска. Хората са изпълнени с надежда за по-добро и не толкова жестоко бъдеще. Трите фигури, изрисувани на фреската, изглеждат ярки и внушителни, реални, предизвикват респект, сякаш изискват от нас поклон. Петьо Ганин създава творбата си чрез цветова палитра, от която нежно бликат топлина и красота. От фреската и до днес струи синкава светлина, напомняща необятността на небесния мир и отразяваща по своеобразен начин идеите на импресионизма. Стенописът се превръща в описание на надеждата на една епоха, в която се преплитат истории за смърт и любов, радост и отчаяние, разруха и мечти.
Без да подозира, живописецът създава уникална творба, оставяйки върху стената своите обагрени в искрена радост фигури на тримата светци. Кой или кои са първообразите на Солунските братя и св. Патрик? И защо те изглеждат толкова живи и реални?
На този въпрос намираме отговор в интервю на Иван Матев, дългогодишен директор на Дом „Литературна Стара Загора“, с поета Иван Мирчев и неговата сестра Елена МирчеваКараджова. Те споделят личните си наблюдения от работата на художника Петьо Ганин и изразяват своето предположение, че той е използвал един и същи прототип за трите образа и това е архимандрит Йосиф, по онова време 38-годишен духовник, временно управляващ Старозагорска епархия[3]. Той често посещава манастира заедно с ирландския благодетел, свидетелстват братът и сестрата. „В ликовете на светителските образи казанлъшкият зограф е изразил почитта си към духовника и мецената, които му позволяват да наруши канона, като съчетае идейно и сценично в творбата си православните и католическите апостоли.“[4]
Не са известни други спомени или свидетелства по този въпрос. „Пъстрата палитра и аналитичният антропоморфологичен рисунък, така характерен за индивидуалния похват на Петьо Ганин, лишават до голяма степен иконите му от специфичното им религиозно съдържание, приобщават ги към официалния портрет и жанрова живопис.“[5]
Според проф. Атанас Божков „това са същите онези причини, които подтикнаха Николай Павлович да изпише иконите си със свои роднини, това са същите неизживени влечения към наподобителната академична форма, които завладяват всички български живописци от периода на Късното възраждане, довели впоследствие иконата на църковната фреска до окончателен упадък“.[6]
Сцената на фреската, която вижда поклонникът в манастира, напомня сюжети, които срещаме в католическите катедрали. „Да си спомним например за разпятието от скулптурната група „Св. св. Кирил и Методий“ в пражката катедрала „Дева Мария“ – великолепно произведение на Емануел Макс, изваяно от бял карарски мрамор в Рим през 1946 г.“[7] Ореолите греят над образите на тримата светци и сякаш осветяват манастирския храм „Свети Николай“.
В долния десен край на фреската е изписан текстът: „Дарение от ирландеца О’Махони, 1909“, който датира творбата. Седемдесет години след създаването на фреската светите братя са провъзгласени за съпокровители на Европа от папа Йоан Павел II с апостолическо писмо Egregiae Virtutis от 30 декември 1980 г.
Покровителите на Европа са християнски светци, които се почитат в традицията на Римокатолическата църква като небесни покровители и застъпници пред Бога на цяла Европа. Списъкът им е кратък, досега са провъзгласени само шест.[8]
Св. Патрик – покровителят на Ирландия
Християнският мисионер пренася латинската азбука на Изумрудения остров, както е известна още Ирландия, като я ползва, докато проповядва християнството в края на IV и началото на V в. Точно този исторически факт е причината да съпоставим мисионерската му дейност заедно с тази на св. св. Кирил и Методий. Четири века по-късно Солунските братя превеждат Библията и разпространяват писаното слово на глаголица сред славяните. Така и тримата светци записват имената си в историята на европейската цивилизация. Въпреки че много подробности от живота на свети Патрик са обвити в мистерия и легенди, ясно е, че светецът е оказал дълбоко влияние върху народа на Ирландия.[9] На него се приписват две творби, останали до днес – автобиографичните Confessio и Letter to Coroticus.
Изповедта на св. Патрик е кратката история за живота му, изпълнена с изпитания и разочарования, разказана със собствените му думи. Тя може да бъде сравнена с Изповеди на свети Августин, но трябва да отбележим, че всъщност това са по-скоро богословски разкази, отколкото автобиографични. Съществува хипотеза, че св. Патрик е написал това, след като е бил обиждан и пренебрегван от тогавашните хора на властта. Чрез искрената си изповед той ни прави съпричастни на вълнуващ разказ за чудотворните начини, по които Бог действа и насърчава вярващите към живот на смелост и святост.
Както славянските просветители, така и ирландският монах защитава правото на всеки народ на Божията земя да изповядва вярата си и развива културата си на родния си език. Има и още един исторически факт, който трябва да отбележим. Националният въпрос на Ирландия, както и на България, се появява на европейската политическа сцена през втората половина на XIX в. При внимателен сравнителен анализ на дейностите на националноосвободителните движения откриваме достатъчно на брой общи черти.
Но защо е избран точно Мъглижкият манастир?
Божият дом многократно е опожаряван през вековете. В пепелищата са изгорели ценни документи и свидетелства. Легенди, цитирани в различни публикации, го свързват и с Първото, и с Второто българско царство. Според автора на единствената история на Мъглижкия манастир Недьо Александров има предание, че началото му е поставено още през Ранното средновековие.[10]
Най-разпространената легенда, която е изписана на входа на манастира, разказва, че именно тук е спрял, за да отдъхне с войската си цар Калоян след победната битка при Адрианопол, днешен Одрин, и преди да си тръгне, прави дарение за изграждане на манастир. Унията, която подписва с папата, най-вероятно е била предмет на разговорите между архимандрит Йосиф и Пиърс О’Махони.
Изразявам личната си хипотеза, че е възможно тъкмо това да е причината, за да бъде избран този български манастир, в който се пази уникалната фреска. В околностите на манастира има останки, следи от християнски постройки, които напомнят за архитектурата преди схизмата от 1054 г. В близост до православната светиня има останки от четири манастира, шест храма, два лечебни извора и едно оброчище на името на Света Богородица. И до днес на около 500 метра от Мъглижкия манастир „Свети Николай Чудотворец“ могат да се видят останки от друг манастир, съществувал преди векове, сега наричан „Вехтият“.[11]
Има още една хипотеза, която не мога да отмина. В английската енциклопедия Британика св. Патрик е определен като британско-келтски светец. Не е изключено и това да е причина фреската да бъде в манастира, който се намира на седем километра от село Тулово, за което се носи легенда, че някога е било столицата на келтите. Смята се, че именно св. Патрик въвежда келтския кръст, който комбинира символика на поклонение към слънцето в Ирландия с тази на християнския кръст.
Римляните наричат келтите „гали“, а гърците – „келтои“, но и на двата езика тази дума означава „варвари“. Около 261 г. пр.Хр. те стигат до земите на днешна България и основават царство, наречено Тиле (Thile). Траките ги побеждават и прогонват около 218 г. пр.Хр. Не знаем повече. Няма археологически проучвания, затова не може нито да се потвърди, нито да се отрече историята както за древната столица Тиле, която през годините става известна и като Туле, така и за създаването на първия манастир в подножието на южните склонове на Средна Стара планина.
Пръв за присъствието на келтите по нашите земи свидетелства Константин Иречек в История на българите, която излиза през 1876 г. едновременно на чешки и немски език.[12] Най-популярният ранен писмен документ за живота на християните и духовенството в Османската империя е от XVI в. и принадлежи на професора по теология в Тюбингенския университет Стефан Герлах в публикувания от него Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград.[13]
Манастирът край Мъглиж не е бил посещаван от Герлах. Факт, който се изтъква от някои изследователи. За убийството на четирима монаси от манастира през 1623 г. ни съобщава приписка в полето на Четвероевангелие от 1572 г. 13 януари 1623 г. еничарският предводител Склав събира кръвен данък. Според хроникьори от района събират 8013 деца. Някои от местните жители успели да скрият мъжките си рожби в обителта. Монасите Гервасий, Анастасий, Богослов и Стефан не ги издали и за назидание били изклани, но децата били спасени. Четвероевангелието е открито в манастирската библиотека от известния възрожденски просветен деец Найден Геров и по-късно предадено от потомците му в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София.[14]
Мъглижката света обител закриля целия район
И това се знае от векове. Именно тук според легендите невидима ръка спира похода на султан Мехмед II Фатих Завоевателя. През 1454 г. след успешната обсада на Константинопол той повежда войските си към Сърбия. В Пловдив случайно разбира, че в района на Туловското поле има оцеляла българска войска, която решава да унищожи. Това обаче са мирни хора от Чирпан, Стара Загора и Сливен, които търсят убежище в Божия дом и околните селища.
Когато нашествениците навлизат в гората, изведнъж пада гъста мъгла. Турците чуват много гласове и предполагат, че насреща им има голяма войска. В крайна сметка решават да се оттеглят. Българските християни прославят Бога и св. Николай и тогава, както гласи легендата, наричат населеното място Мъглиж. На 2 километра от него се намира и манастирът. През вековете на османско робство Божият дом е просветно средище, скрито в Балкана. Монасите поддържат килийно училище за обучение на свещеници и учители.[15] Документи свидетелстват, че е имало идея да се отвори и семинария.[16]
Сегашната сграда на манастира започва да се изгражда през 1834 г. при игумена отец Памфилий, свидетелстват манастирските архиви.[17] Манастирът е свързан и с националноосвободителното движение. През 1835 г. в него е заточен игуменът на Плачковския манастир йеромонах Сергий заради участието му във Велчовата завера. През 1866–1870 г. игумен е българският революционер поп Харитон, участник в Априлското въстание, който също бива заточен в метоха. При посещението на австро-унгарския учен и художник Феликс Каниц в края на XIX в. монасите не го допуснат в библиотеката, но споделят, че спазват манастирското правило „Труд и молитва“ и годишно произвеждат 300 кг розов мед и 30 оки восък.[18] Когато архимандрит Йосиф и Пиърс О’Махони за първи път са заедно в Мъглижкия манастир, игумен е 68-годишният архимандрит Кирил. Вековният Божи дом има сериозни финансови проблеми и 20-годишна концесия, която не дава добра прогноза за икономическото му състояние.[19] С решение на епархийския съвет на Старозагорска митрополия Мъглижкият манастир става девически през 1923 г.[20]
Търновски митрополит Йосиф[21]
Той е една от най-влиятелните фигури в БПЦ в началото на XX в. Сред висшия православен клир той е един от най-високо образованите и ерудирани духовници, владее няколко езика. След конфликта на Старозагорския митрополит Методий с местните социалисти и отстраняването му от епископския престол с решение на Светия синод, Йосиф Търновски получава назначение от 5 септември 1905 г. в Старозагорска епархия.
На 29 юни 1909 година в столичния храм „Света Неделя“ е ръкоположен в епископски сан с титлата Драговитийски от митрополит Доростолски и Червенски Василий в съслужение със Софийския митрополит Партений.[22]
Пиърс О’Махони – ирландецът, който спаси македонските сираци
Възпитаник на Оксфорд, известен ирландски политик, депутат в английския парламент, той идва за първи път в България на 28 декември 1903 г., придружен от втората си съпруга.[23] Преди това има среща в Цариград с екзарх Йосиф, за която съдейства видният българофил Едвин Пиърс, кореспондент на Daily news.[24]
По време на срещата е обсъдена актуалната политическа обстановка на Балканите след Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) и ирландският благородник получава ценни съвети за благотворителните инициативи, които го водят на Балканите.[25] Получава писмо с препоръка от Негово Блаженство, което предава на Софийския митрополит Партений.[26] Сформиран е комитет, който да организира създаването на приют за децата на пострадалите бежанци и тяхното нравствено-религиозно възпитание.[27] Митрополит Партений възлага на Негово Високопреподобие архимандрит Йосиф да бъде в помощ и подкрепа на благородната инициатива.[28]
Архимандритът е избран за секретар на комитета, който реализира социалния проект, и това дава възможност на двамата да работят заедно и да се опознаят в продължение на близо две години. В некролога, който е отпечатан след смъртта на ирландеца, е посочено, че става приятел с царското семейство в България.[29] Най-вероятно сред дискутираните теми е ботаниката, тъй като знаем, че и двамата с княз Фердинанд имат интерес към нея. Пиърс О’Махони съдейства на сънародника си Чарлс Боол, който публикува в Списанието на кралското цветарско дружество научна статия на тема: „Ботанически изследвания в България“ след обиколката в нашата страна.[30]
Пиърс О’Махони е завладян от българските православни манастири. В манастира „Св. Троица“ над Банкя открива надгробен камък, който го впечатлява. С разрешение на Светия синод той го пренася и полага върху гроба на своята съпруга в Лондон.[31] Пленен е от аромата на Розовата долина, която често посещава, и гостува на архимандрит Йосиф, който вече е в Старозагорска епархия от 1905 г.
Ирландският благодетел Пиърс О’Махони учи български език. В своите Писма до Англия той пише: „Аз се плених от хубостите на тази страна“. А с милостивото си дело да създаде сиропиталище той се прочува в цяла България и става част от нейната история. Мъглижкият манастир става едно от любимите му места в подножието на Балкана.
Фреската и нейното послание
Години наред наблюдавам фреската и търся посланието, което са ни оставили духовникът, меценатът и художникът. И все повече се убеждавам, че това е Кръстът, обединил тримата светци.
През изминалите над две хилядолетия Кръстът за християните и на Изток, и на Запад е непобедимо оръжие срещу Злото. Църквата в своите песнопения на Кръстопоклонна неделя проглася: „Господи, за оръжие срещу Дявола Ти си дал своя Кръст. Трепери и се тресе той, не можейки да търпи да гледа неговата сила“. Божият Син ни говори в Светото писание: „Който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде мой ученик“ (Лук. 14: 27).
Без Кръста, без кръстната смърт на Спасителя няма живот, милост, прошка. Кръстът, по думите на св. Йоан Златоуст, е „ключ за рая“. Пред Кръста ние, вярващите, и от Изток, и от Запад се покланяме, молим се и се радваме. Когато влезеш в храма на Мъглижкия манастир „Св. Николай“ и видиш фреската, като християнин се покланяш и пред Кръста, и пред тримата светци, изобразени на нея. Спасителят основава една Църква и всички в нея са Негови последователи в земния си път. Както и Светият Кръст е само един, защото само Той е осветен от излялата се върху него божествена Кръв Христова, която го прави свят и животворен.
Кръстът е само един. Завинаги.
Румяна Лечева е журналист в БТА. Завършила е Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и е доктор по история от Нов български университет. Работила е като кореспондент на вестник „Демокрация“ и БНТ в Стара Загора. Автор е на сценариите на документалните филми „Александрийската библиотека“, 2002, „Детска мечта за Италия“, 2004, „Френски спомени“, 2006, „Христина Морфова“, 2007, и „Тя, мина. Мина“, 2012. Автор е и на книгите „Истинската история на Христина Морфова“, Сиела, 2013, и „В името на Иисус. Социалните доктрини и практики на християнските изповедания в България, 1878 – 1948“, Фондация „Комунитас“, 2021, „За слава на Бога“, 2022, УИ „Св. Климент Охридски“.
[1] Петьо Илиев Стефанов (1839–1913) е по-известен с името на майка си Ганин. Учи при дебърския майстор Антон Дебралията и през 1860 г. получава първата си майсторска задача, а осем години по-късно му поръчват изографисването на новопостроената църква „Св. пророк Илия“ в Куленската махала. Интересна подробност е, че към онзи момент Ганин е главен декоратор при театъра на читалище „Искра“ и като такъв изписва върху ламарина логото на читалището „Изворът на щастието се състои в съгласието“, съхранено в историческия музей. С Васил Левски Петьо Ганин се запознава през 1869 г. в хана на майка си. Петьо Ганин живее през последните си години в усамотение. Преставя се на Бога през 1913 г. като обикновен гражданин на Казанлък – тих и потаен, както го харесва Апостола, и с четка в ръка. Информацията е от интервю на Румяна Лечева с Косьо Зарев от 2 април 2025 г. Личен архив на Румяна Лечева.
[2] Костадин Нушев. Християнството и народните религиозни вярвания в средновековната българска култура, сп. Българска реч, 2008, кн. 1, с. 17-23.
[3] Спомени за Мъглижкия манастир „Св. Николай Чудотворец“, Старозагорска епархия. Записани на 13 май 1987 г. от Иван Матев. Личен архив на Иван Матев, в: Казанлък в миналото и днес. ИМ „Искра“, книга V, 1999, с. 290.
[4] Иван Матев. Петьо Илиев Ганин – белегът на времето. Казанлък в миналото и днес. ИМ „Искра“, книга V, 1999, с. 279.
[5] Атанас Божков. Художниците на Казанлък. София, Български художник, 1965, с. 11, в: Иван Матев. Петьо Илиев-Ганин – белегът на времето. Казанлък в миналото и днес. ИМ „Искра“, книга V, 1999, с. 290.
[6] Пак там.
[7] Пак там, с. 278.; Иван Матев. Мъглижката ирландска следа в култа към Кирил и Методий. Литературен алманах Хоризонт, кн. 1, 1988, с. 88-96; Ирландският Свети Патрикий в култа към Светите братя Кирил и Методий, сп. Духовна култура, кн. 5 , 1988, с. 26-33 .
[8] За покровители на Европа са провъзгласени 6 светци и светици: Св. Бенедикт Нурсийски, провъзгласен за покровител на Европа от папа Павел VI с апостолическото писмо Pacis Nuntius от 24 октомври 1964 г. Св. св. Кирил и Методий, провъзгласени за съпокровители на Европа от папа Йоан Павел II с апостолическо писмо Egregiae Virtutis от 30 декември 1980 г. Св. Катерина Сиенска, провъзгласена за съпокровителка на Европа от папа Йоан Павел II с писмо Моtu proprio Spes Aedificandi от 1 октомври 1999 г. Св. Бригита, провъзгласена за съпокровителка на Европа от папа Йоан Павел II с писмо Моtu proprio Spes Aedificandi от 1 октомври 1999 г. Св. Тереза Бенедикта на Кръста, провъзгласена за съпокровителка на Европа от папа Йоан Павел II с писмо Моtu proprio Spes Aedificandi от 1 октомври 1999 г.
[9] Св. Патрик е роден във Великобритания около 386 г. сл.Хр. Голяма част от живота му е неизвестна на историците и не може да бъде изяснена. Въпреки че някои източници посочват рожденото му име като Maewyn Succat, той е известен с името Патрик, което по-късно приема по време на религиозните си пътувания или ръкополагане. Баща му Калфурний е дякон от римско семейство с високо социално положение. Майката на Патрик, Кончеса, е близка роднина на покровителя на Франция св. Мартин Милостиви, епископ на Тур. Дядото на Патрик, Понтий, също е бил член на духовенството. На 16 години Патрик е отведен като роб в Ирландия. Продаден е на селски стопанин, отглеждащ овце в Далриада. Патрик започва да гледа на своето робство като на Божие изпитание за християнската си вяра и започва да се моли непрестанно. Една нощ в съня си той получава видение: децата на езическа Ирландия протягат ръце към него и тогава разбира, че има мисия да проповядва на ирландците християнството и те да станат Христови ученици. Около 408 г. глас в съня му го насърчава за бягство от робството. В отговор на горещите си молби една нощ чува глас, съобщаващ му, че вече може да се прибере у дома и че в пристанището го чака кораб, който да го отведе. Нетърпелив да види как мечтата му се осъществява, Патрик убеждава моряци да му позволят да се качи на техния кораб. След три дни плаване той и екипажът изоставят кораба във Франция и се скитат изгубени в продължение на 28 дни, изминавайки около 200 мили. В това време изнемощелите му спътници стават свидетели на първото чудо, измолено от него. След завръщането си на родна земя Патрик се замонашва и постъпва в манастира в Оксер, днешна Франция, където изучава основополагащите трудове на християнството под ръководството на мисионера св. Герман. Ръкоположен е за дякон около 418 г. от епископа на Оксер (вероятно Герман, който става епископ през 418 г.). През следващите години той не се отказва да християнизира Ирландия. През 432 г. е ръкоположен за епископ и папа Целестин I изпраща Патрик в Ирландия, за да разпространява Eвангелието сред невярващите и да подкрепя малката общност от християни, които вече живеят там. Патрик първоначално среща съпротива, но успява да разпространи християнското учение надлъж и шир заедно с други мисионери чрез проповядване, писане и извършване на безброй кръщения. Датата 17 март е известна още и като Деня на св. Патрик и се отбелязва като голям празник в Ирландия. Св. Патрик е почитан и от Православната църква като западен светец отпреди схизмата, особено сред православните християни, живеещи в Ирландия.
[10] Недьо Александров (1904–2000) е дългогодишен секретар на Старозагорска митрополия.
[11] Недьо Александров. История на девическия манастир „Свети Николай“. Стара Загора, 1972, ръкопис, ДА – Стара Загора, ф. 1095, оп. 1, а.е. 7, с. 36.
[12] Константин Иречек. История на България. София, 1999, с. 70.
[13] Стефан Герлах. Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград. Издателство на ОФ, София, 1976.
[14] Фонд на Народна библиотека, № 873 в описа на Славянските ръкописи от д-р М. Стоянов и Христо Кодов, 1964, с. 42; Недьо Александров. История на девическия манастир „Свети Николай“. Стара Загора, 1972, ръкопис, ДА – Стара Загора, ф. 1095, оп. 1, а.е. 7, с. 36.
[15] Пак там, с. 41; Д. Грънчаров. Методика на селските училища. София, 1923, с. 46.
[16] Недьо Александров…, с. 58; вестник Право, г. IV, БР. 25 от 16.08.1869 и Летоструй, домашен календар от 1870, с. 203.
[17] Пак там, с. 56.
[18] Недьо Александров…, с. 63.
[19] Пак там, с. 85, 86, 87.
[20] Пак там, с. 80.
[21] Роден е на 1 януари 1870 година в Търново, Османската империя, със светското име Йордан Рафаилов Бакърджиев. Първоначалното си образование получава в Горна Оряховица. Става послушник през 1887 г. в манастира „Света Троица“, където през 1887 г. е постриган в монашество с името Йосиф. На 18 май 1889 г. ректорът на Петропавловската духовна семинария епископ Партений Велички го постригва за йеродякон. Със стипендия от княз Фердинанд I Български учи в Самоковската духовна семинария, която завършва в 1892 г. Продължава образованието си в Богословския факултет на Университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен. След това завършва социални науки в Женевския университет. От 1 януари 1899 г. до 5 септември 1905 г. е протосингел на Софийската митрополия. Често по лична покана от страна на монарха обгрижва богослужебните нужди на дворцовия параклис „Св. св. Петър и Павел“ и става близък с княз Фердинанд. От 5 септември 1905 г. до 1914 г. архимандрит Йосиф управлява Старозагорската епархия. През 1913 г. заедно с протопрезвитер Стефан Цанков епископ Йосиф ръководи мисията за покръстването на помаците в Южните Родопи. На 21 септември 1914 г. е канонически утвърден за Търновски митрополит. Митрополит Йосиф подкрепя дейността на свещеническите братства и дава пример и на други епархии. На 31 март 1917 г., по време на Първата световна война, Светият синод назначава митрополит Йосиф за началник на новообразуваната организация на военното духовенство към Министерството на отбраната. Като началник на военните свещеници митрополит Йосиф се грижи за болните от холера войници. Умира на 30 април 1918 г. в София. Погребан е в търновския манастир „Света Троица“, където дава първия си обет.
[22] М. Москов. Новият Търновски митрополит, Съвременна илюстрация III, София, 15 януари 1915 г.
[23] Пиърс О’Махони е роден на 9 юни 1850 г. в Дъблин, Ирландия. Рано остава сирак и от малък расте без баща. Седемнадесет поредни мандата е депутат от Ирландската парламентарна партия в Камарата на общините в Британския парламент. По време на Илинденско-Преображенското въстание чете статиите на ирландския журналист Джеймс Баучер в Дейли Нюз за жестокостите на турците в Македония и Одринска Тракия и за страданията на сираците. Тогава О’Махони окончателно взема решение да замине за България и да основе в София сиропиталище за сираци. Умира на 31 октомври 1930 г. в Дъблин. (Виж Мария Спасова, Шеймъс Шортал, Пиърс О,Махони – един ирландец в България, София, 2002, (Shortall, Séamus, Spassova, Maria, Pierce O’Mahony, an Irishman in Bulgaria (2002), издател „Аксиор Мрежови системи“, с. 12.
[24] Пак там, с. 32.
[25] Пак там.
[26] Пак там, с. 6.
[27] Виж: Борис Мандушев. Основанието на сиропиталището „Св. Патрикий в София. София, 1905; Бойка Асьова, Роден на Великден. София, 2020 и др.
[28] Пак там, с. 34.
[29] Пак там, с. 159.
[30] Пак там, с. 141.
[31] Балканска трибуна, 13 юли 1909, бр. 2, с. 3.
