Ренета Трифонова
На 4 ноември 2026 г. Народното събрание прие на първо четене законопроекта за българския език, внесен от „Възраждане“. Идеята е държавата да регламентира употребата на книжовния български език и кирилицата в институциите, публичните надписи и електронната среда, като се предвиждат и специални правила за т.нар. „българска форма на кирилицата“.
Това не е съвсем нова политическа тема. Илияна Йотова започна предизборната си кампания с послания за съхраняването на кирилицата, а тази линия продължи и нейният вицепрезидент Кирил Вълчев, бивш генерален директор на БТА. Така грижата за буквите стигна и до законодателна инициатива. Само че, преди да задължат държавата да спасява кирилицата със закон, може би е добре да започнат от сайта на президентството, както припомни Клуб Z. Все пак трудно е да проповядваш езиков патриотизъм с интернет адрес на латиница.
Но оставяме политическата сериозност настрана. Българската история вече познава хора, които са се опитвали да спасяват езика – и то не с параграфи, комисии и правилници, а като измислят нови думи. Някои от тях са останали в речника ни. Други са запазени предимно в историята на езиковите недоразумения.
И тук започва забавното. Много преди днешните законодатели Иван Богоров вече е водил своята битка срещу чуждиците. А след него Александър Теодоров-Балан ще покаже, че езиковото творчество може да бъде и успешно, и доста комично. Толкова комично, че Христо Смирненски ще му посвети цяла сатирична поема – „Баланиади“.
Иван Богоров е сред ярките представители на българското Възраждане – лекар, публицист, издател и един от пионерите на българския периодичен печат. С името му е свързан и първият български вестник „Български орел“, издаван през 1846 г. Богоров е човек с огромна енергия и ясно убеждение: българският език трябва да се развива на собствена основа, без безразборно да заимства чужди думи.
В това убеждение няма нищо лошо. Напротив, стремежът към обогатяване на родния език е част от изграждането на модерната българска култура. Когато обаче желанието да замениш всяка чуждица се превърне в самоцел и новата дума се окаже по-трудна за разбиране от старата, тогава проблемът може да се превърне в анекдот.
На Богоров се приписват редица словотворчества, които днес звучат повече като езикови ребуси, отколкото като предложения за всекидневна употреба. Сред най-известните е „драсни-пални клечица“ – опит да се даде българско име на кибритената клечка. В различни публикации се срещат и други негови предложения, сред които „редилник“, „бивалица“ и „прочетник“.
Някои от тези думи не успяват да напуснат страниците, на които са били предложени. Други остават като любопитни свидетелства за времето, когато българският книжовен език още търси своя облик. Богоров не е единственият, който е измислял нови думи, но неговият пуризъм го превръща в особено удобна мишена за по-късната сатира.
И все пак трябва да му признаем нещо: той е имал смелостта да експериментира. За разлика от съвременните законотворци, загрижени за кирилицата и патриотизма до такава степен, че изпаднаха в поредната комична ситуация.
Но ако при Богоров езиковият пуризъм понякога произвежда думи, които звучат като инструкции за сглобяване на непознат уред, при Александър Теодоров-Балан резултатите са далеч по-успешни.
Балан е виден езиковед, академик и първи ректор на Софийския университет. Той също е убеден, че българският език трябва да разполага със собствени средства, за да назовава новите понятия и явления. За разлика от много неуспешни пуристични експерименти, част от думите, свързвани с неговата работа, се вписват трайно в българския език.
Но проф. Балан има и друга слава – тази на човека, чиито езикови експерименти стават повод за една от най-забавните литературни подигравки с езиковия пуризъм.
Христо Смирненски не пропуска възможността да превърне тази езикова страст в стихове. В сатиричното си произведение „Баланиади“ той се заиграва с характерните за Балан езикови конструкции и довежда словотворчеството до комичен предел.
БАЛАНИАДИ
Гърбосложен на кревата,
аз жадувам твоя стан
и в унесница благата
от мечти съм пак пиян.Себеспомням скъпи срещи
на Борисов дървосад,
ръкостисници горещи,
отлетели безвъзврат.Пеперудени одежди
себеспомням си с тъга;
ластовичокрилни вежди
пак тревожат ме сега.Себеспомням лунни нощи,
себеспомням всеки ден.
Устодопреници още
нощем мир не дават мен.Сърцесладките минути
кат зърна на нижел скъп,
сетне ядовете люти,
сетне душетровна скръб…Гърбосложен на кревата,
аз жадувам твоя стан
и в унесница благата
стих въртя à la Balan (28.IV.1917).
Смирненският хумор е особено сполучлив, защото осмива претенцията, че езикът може да бъде управляван по волята на един човек или на една институция. Езикът има собствен живот и хората не са длъжни да приемат всяка нова дума само защото някой е решил, че така е по-правилно.
Сетих се за тези двама езикови дейци, тъй като темата с кирилицата е благодатна за сатира, както показа и реакцията в социалните мрежи. Много хора започнаха демонстративно да изписват български думи и цели изречения на шльокавица – онази странна смесица от латински букви с българско значение, която от години е част от интернет общуването ни. Иронията е очевидна: докато политиците се заеха да спасяват кирилицата със закон, гражданите им напомниха, че езикът и писмеността не се защитават с декрети, а с чувство за хумор. Понякога най-добрият коментар на една прекалено сериозна инициатива е просто да я изпишеш на 6lyokavitca1.
Ако днес някой иска да защитава българския език и кирилицата, нека първо се погрижи той да се изучава добре, да се преподава качествено, да се използва грамотно в институциите и да бъде достъпен за всички.
Езикът не се нуждае от спасители с химикалка и законопроект, а от добри учители и условия за неговото изучаване. С подобни законодателни инициативи рискуваме някой нов Смирненски да напише продължение на „Баланиади“ – но този път на шльокавица – за законодателите, които решили да спасят кирилицата (kirilitcata) от самата нея. Пак тези патриоти преди години призоваваха да не се пишат на латиница български думи, а сега предлагат закон за това.
Включвайки се във вълната от смях, която предизвика законопроектът, можем да опитаме и една нова „Balaniada“ – този път на шльокавица:
Gurboslojen na krevata,
az jaduvam tvoya stan
i v unesnitsa blagata
stih vurtya à la Balan.
- Първият, който употребява думата „шльокавица“ в контекста на писането на български език с латински букви и цифри, е Никола Антонов. Това се случва в началото на 2000-те години по време на онлайн дискусии в сдружение „Свободен софтуер“. ↩︎
