Меню Затваряне

Лицемерието като еклисиология

Велизар Беров

Велизар Беров

Църковното лицемерие достига своята най-уродлива форма тогава, когато се облича в одеждите на православното ревнителство и претендира за изключителното право да защитава чистотата на вярата.

Изглежда, че когато служи Московският патриарх, светата Литургия е „всеправославна“, защото той е „пазителят на Православието“. Когато, обаче, служи Вселенският патриарх, той е „разединителят на Православието“. Такава е „богословската“ логика на „Христоносци“, според която църковната съборност се измерва с политическата близост до Москва.

Присъствието на предстоятели на Антиохийската, Йерусалимската, Сръбската и Полската църква в Москва заслужава критичен прочит в контекста на политическото и дипломатическото влияние на Кремъл. Представянето на това събитие като върховно свидетелство за всеправославно единство разкрива дълбоката идеологическа обремененост на подобно ревнителство.

Освен това на официалния сайт на Московската патриаршия четем:

„На празничната служба присъстваха предстоятелят на Маланкарската православна сирийска църква, Негово Светейшество католикос Василий Мар Томас Матей III, и членове на делегацията на Маланкарската църква.“

Нека обърнем внимание на терминологията на самата Московска патриаршия: „Църква“, „предстоятел“, „Негово Светейшество“.

Църква ли е Маланкарската църква според „Христоносци“? Църква ли е Коптската църква? Какво се случи с непримиримостта към нехалкидонското християнство? Къде останаха каноническите аргументи, обвиненията в икуменизъм и кресливите декларации в защита на чистотата на Православието?

Маланкарската и Коптската църква принадлежат към семейството на Древните източни църкви, които не приемат вероопределението на IV Вселенски събор в Халкидон от 451 г. С тях Православната църква няма възстановено евхаристийно общение. Присъствието на техни представители на православно богослужение поставя същите въпроси, които московските ревнители неизменно повдигат по отношение на междухристиянските инициативи на Константинопол.

Мълчанието им в случая е красноречиво. Представете си за миг същата новина, публикувана на официалния сайт на Вселенската патриаршия. Колко обвинения в ерес щяха да бъдат изречени? Колко канони щяха да бъдат цитирани? Колко статии за предателството на Православието щяха да се появят?

Очевидно според тази своеобразна „еклисиология“ каноните имат географска приложимост. На бреговете на Босфора действат с цялата си строгост. Край Москва река обаче се ползват с удивителна снизходителност.

Присъствието на инославни в Константинопол е икуменизъм, но присъствието им в Москва е дипломатическо братолюбие.

Именно тук се разкрива същността на лицемерието. Едно и също действие получава различна богословска и каноническа оценка според личността, която го извършва. Каноническото предание се употребява избирателно, светоотеческото наследство се превръща в арсенал за идеологически нападки, православното ревнителство обслужва политически пристрастия.

Подобно поведение има своето евангелско определение: фарисейство.

„Комара прецеждате, а камилата поглъщате“ (Мат. 23:24).

Междухристиянският диалог е необходимост, произтичаща от самата Христова молитва за единство. Тъкмо затова неговата оценка изисква богословска последователност, църковна отговорност и еднаква мяра. Избирателното осъждане на този диалог издава политическа пристрастност, прикрита зад благочестива фразеология.

Откога политическата лоялност към Москва е критерий за православност? Откога Кремъл определя границите на църковната съборност? Кой Вселенски събор е провъзгласил Московския патриарх за върховен пазител и съдник на Православието?

Да превръщаш светата Евхаристия в средство за геополитическо влияние, да оправдаваш в Москва онова, което анатемосваш в Константинопол, и същевременно да претендираш, че защитаваш светоотеческото Православие, е висша форма на църковно лицемерие.

Когато лицемерието се превърне в еклисиология, каноните стават оръжие, богословието се изражда в пропаганда, ревнителството придобива облика на фанатизъм, светата Евхаристия се употребява за политическа легитимация.

Църквата има за свой Глава Христос. Православието има Символ на вярата. В него Кремъл не фигурира.

Posted in Публицистика

Вижте още: