Меню Затваряне

Украинският църковен въпрос и два гласа, които заслужават да бъдат чути

За църковното единство, отношенията с Московската патриаршия и опитите за влияние върху общественото мнение в България

През последните месеци украинският църковен въпрос все по-осезаемо присъства и в българското църковно и обществено пространство. Дискусиите около автокефалията на Православната църква на Украйна (ПЦУ), ролята на Вселенската патриаршия и отношенията с Московската патриаршия излязоха извън рамките на чисто църковния спор и се превърнаха в повод за публични кампании, протести и противопоставяне.

В социалните мрежи внимание предизвикаха два текста, написани по повод изказването на Браницкия епископ Йоан в Обрадовския манастир „Св. Мина“, в което той говори пред българското паство за положението на Украинската православна църква (УПЦ), сравнява изпитанията пред нейните вярващи с гоненията на първите християни и заявява, че тя е преследвана заради стремежа си да запази своето канонично единство.

Словото на епископ Йоан бързо беше разпространено от страниците „Христоносци“ и „Съюз на православните журналисти“ (СПЖ). Парадоксално е, че това публично акцентиране едва ли беше от полза за самия архиерей, тъй като привлече допълнително внимание към думите му и предизвика реакции и извън България.

В „Християнство.бг“ отдавна обръщаме внимание на този проблем. Неведнъж сме посочвали, че когато подобни страници и сайтове използват изказванията на български архиереи за своите публикации и кампании, това не помага на нашите духовници, а често им вреди. Изглежда обаче, че хората, които стоят зад тези страници, не се интересуват от последиците за нашите архиереи и от неудобното положение, в което могат да бъдат поставени чрез подобно медийно разгласяване. Важното за тях е да използват думите им в подкрепа на собствените си послания.

Особено показателни с реакцията си са два коментара на духовници: единият е на отец Иван Петрушчак (Іван Петрущак) от Православната църква на Украйна (ПЦУ), а другият – на автор, подписал се като отец Назарие (Părintele Nazarie). Под това име са публикувани християнски текстове в сайта на манастир към Бесарабската митрополия на Румънската православна църква.

В тези коментари авторите изразяват своята гледна точка за отразяването на църковните спорове в България и за ролята на обществените медии.

Първият текст на украинския свещеник е споделен на официалната страница на обществената организация „Софийско братство“ – движение, което заявява като своя основна мисия възстановяването на евхаристийното общение, развитието на междуправославния диалог и постигането на единство на украинското православие.

Вторият текст разглежда продължението на същия спор в България и поставя въпроса за начина, по който определени послания, представяни като позиция на хиляди православни християни, намират място в ефира на Българската национална телевизия.

Текстът на отец Иван от ПЦУ има много споделяния и коментари, затова ще го приложим в края публикацията. Двете мнения се допълват и поставят важни въпроси: може ли стремежът към църковно единство да бъде използван за оправдаване на зависимост от Москва? Може ли несъгласието с решенията на Вселенската патриаршия да се превръща в кампания срещу нейния предстоятел? И кой има право да говори от името на православните християни в България?

Тези въпроси придобиват особена актуалност и на фона на посещението на Вселенския патриарх Вартоломей в България през октомври, протестните инициативи и подписката, представяна като израз на волята на „Божия народ“.

Важно е да припомним, че Светият Синод на Българската православна църква призова към въздържане от крайни реакции, осъждане и противопоставяне, като потвърди евхаристийното и каноничното общение с Константинополската патриаршия. Позиции срещу разпалването на напрежение изразиха и отделни български архиереи, сред които Варненският и Великопреславски митрополит Йоан в интервю за сайта на БПЦ- БП и Неврокопският митрополит Серафим в своя проповед след св. литургия.

Затова смятаме, че вместо да преразказваме или да подменяме аргументите на авторите със собствени оценки, най-добре е читателите да се запознаят непосредствено с техните текстове.

Публикуваме ги в пълен превод на български език, като оставяме на читателите сами да преценят изложените аргументи и поставените въпроси.

* * *

Отец Иван Петрушчак (Православна църква на Украйна)

„Първите християни са страдали за Христос, а не за запазването на връзките с Москва: за манипулациите на български архиерей“

Сравняването на днешното положение на Украинската православна църква (в единство с Московската патриаршия) с гоненията на първите християни по времето на Римската империя е най-малкото некоректно. А ако се разгледа по-задълбочено, това сравнение се оказва откровена манипулация.

Първите християни са били преследвани заради вярата си в Иисус Христос, заради отказа си да се покланят на езическите богове и обожествяваните императори. Те са били преследвани не за принадлежността си към определена църковна юрисдикция, не за подкрепата си на чужд църковен център и още по-малко за запазването на връзки с държава, която води завоевателна война срещу тяхната страна.

Тогава изобщо не е съществувало онова конфесионално и юрисдикционно многообразие, което имаме днес. Християните са изповядвали една вяра в условията на езическа империя. Затова да се прави пряка паралел между мъчениците от първите векове и съвременните привърженици на Московската патриаршия в Украйна е просто безсмислено.

В Украйна днес действат различни християнски конфесии. Сред православните има Православна църква на Украйна, която получи Томос за автокефалия от Вселенската патриаршия и е призната от редица други Поместни православни църкви. И има религиозна организация, която продължава да се нарича Украинска православна църква, но няма общоправославно признание за автокефална Поместна църква.

Нейният каноничен статут остава предмет на дискусии, но съществуването на връзка с Московската патриаршия се потвърждава не само от политически изявления, но и от документи. По-конкретно, религиоведската експертиза на Държавната служба на Украйна по етнополитика и свобода на съвестта стигна до заключението, че промените в Устава на УПЦ, приети на 27 май 2022 г., не са довели до прекъсване на нейния църковно-каноничен свързаност с РПЦ.

Особено показателно е, че в Устава на УПЦ е запазено позоваване на грамота на Московския патриарх Алексий II от 1990 г. Именно в тази грамота е заложен механизмът за включване на УПЦ в системата на вселенското православие чрез Руската православна църква. Това не е измислица на украински журналисти или обществени активисти, а положение от документ, на който самата УПЦ (МП) продължава да се позовава.

Така че, когато български архиерей говори за преследване на УПЦ заради запазването на единството ѝ с цялото Православие, възниква напълно закономерен въпрос: за какво точно единство става дума и посредством кого?

Защо владиката не споменава, че през ноември 2018 г. именно Синодът на УПЦ взе решение за прекратяване на евхаристийното общение с Константинополската патриаршия? Тоест с онази Църква, която предостави на Украйна Томос за автокефалия. Същевременно прекъсване на църковно-каноничните връзки с Московската патриаршия така и не настъпи.

Получава се доста странна двулична (лукава) логика: Защо българският владика премълчава факта, че УПЦ МП прекъсна евхаристийното общение с Константинопол, който призна правото на украинското православие да има собствена автокефална Църква, докато връзката с Москва, чийто глава благославя руската агресия и оправдава убийствата на украинци, се възхвалява и се представя като „запазване на единството“?

След това архиереят разказва как съвременните християни уж били осмивани и унижавани заради желанието си да живеят в съответствие с църковното Предание, да участват в Тайнствата и да водят молитвен живот.

Но нима именно заради това украинците критикуват привържениците на УПЦ МП?

Никой не осмива човека заради молитвата, изповедта, причастието или посещението на храм. Причината за общественото неодобрение е съвсем друга. Тя се състои в нежеланието на част от духовенството и вярващите окончателно да прекъснат връзките си с Московската патриаршия, която се превърна в един от идеологическите и духовните инструменти на руската агресия.

Когато руски ракети унищожават украински градове, когато руски военнослужещи убиват мирни жители, когато украинските защитници загиват на фронта, а патриарх Кирил благославя руската армия, посмъртно награждава капелани на РПЦ (загинали на фронта) и проповядва идеологията на т.нар. „руски свят“, запазването на църковните връзки с тази структура неизбежно предизвиква отвращение.

И това не е преследване заради вярата. Това е обществена реакция към нравствена и църковна позиция.

Украйна вече измина значителна част от пътя към освобождаването си от руското политическо, културно и информационно влияние. Беше проведена декомунизация, ограничена беше дейността на руските политически структури, въведени бяха езикови квоти, съществено беше ограничено руското информационно и културно съдържание. И напълно естествено е въпросът за освобождаването от московското църковно влияние също да се превърне в част от този процес и този път.

Това не означава, че всеки вярващ в УПЦ МП е привърженик на Русия или че всяко нарушение на човешките права може да бъде оправдавано с патриотични лозунги. Правата на гражданите трябва да бъдат защитени, а всеки конкретен случай на нарушение на закона трябва да бъде разглеждан в съответствие с правните процедури. Но свободата на вероизповеданието не означава запазване на връзки с държава агресор под прикритието на „канони“, които по някаква причина за УПЦ МП и нейните съюзници действат само в една посока.

И най-важното: всички тези изпитания, за които говори българският архиерей, не могат автоматично да бъдат наричани страдания за Христос, мъченичество или изповядване на православната вяра.

Защото остава един принципен въпрос, на който привържениците на Московската патриаршия досега не са дали убедителен отговор.

Защо УПЦ успя да прекрати евхаристийното общение с Вселенската патриаршия, но така и не успя ясно и окончателно да заяви прекъсването на църковно-каноничните си връзки с Московската патриаршия?

За УПЦ МП предоставянето на автокефалия е по-страшно ли е от благословията за война и убийството на украинци? Само така може да се обясни прекъсването на връзките с Вселенската патриаршия.

Защо прекъсването на връзките с Константинопол, който подкрепи автокефалията на украинското православие, се оказа възможно, а прекъсването на връзките с Москва, която води война срещу Украйна, остава толкова сложен въпрос?

Може би отговорът на този въпрос обяснява настоящите спорове около УПЦ МП много по-добре от всички наративи за гоненията на първите християни.

Първите християни са отивали на смърт, отказвайки да се отрекат от Христос. Днес от украинското православие се изисква нещо съвсем различно: не отричане от Христос, а освобождаване от московската църковна зависимост. И да се подменя едното с другото е нечестно от богословска, историческа, морална и християнска гледна точка.

* * *

Отец Назарие

„Историята има показателно продължение: как държавната телевизия на България излъчва проруска пропаганда под прикритието на „гласа на народа“

Историята с манипулациите около украинския църковен въпрос в България не приключи дотук. Тя получи показателно продължение, което нагледно разкрива механизмите, чрез които се прокарват проруските информационни послания.

На 14 ноември 2026 г. в предаването „Религията днес“ по Българската национална телевизия (БНТ) неочаквано беше прочетено т.нар. „Право на отговор“, представено от името на „над 2000 български християни“ и подготвено от адвокат Александър Тодоров.

В текста, написан в духа на типичната кремълска пропаганда, Вселенският патриарх Вартоломей е обвинен в „ерес на икуменизма“, „източен папизъм“ и издаването на „неканоничен Томос“ за Православната църква на Украйна (ПЦУ).

Остава обаче неясно кои са тези хора, чиито имена стоят зад въпросните „подписи“, и на какво основание те претендират да говорят от името на българския народ. Според църковното устройство единственият орган, който има право официално да изразява позицията на Българската православна църква, е нейният Свети Синод.

Но основният въпрос е друг: защо подобни откровено пропагандни послания бяха излъчени именно по националната обществена телевизия?

БНТ е обществена телевизия, а религиозните предавания в нейния ефир не се появяват без редакционна санкция. Тя не предоставя право на отговор на всеки, който просто изпрати писмо до редакцията. Достатъчно е да си припомним, че именно БНТ закри предаването „Вяра и общество“ с водещ Горан Благоев – решение, което според автора е било взето под натиска и с „благословията“ на синодални архиереи, тъй като журналистът открито критикуваше Руската православна църква и московската църковна политика.

Докато официалният Синод продължава да мълчи и да се прикрива зад претенцията за „неутралитет“, проруските послания се прокарват паралелно – както чрез приближени до определени архиереи проповеди от амвона, така и чрез удобни „писма от народа“, излъчвани в ефира на държавната телевизия (Право на отговор от адвокат Александър Тодоров – БНТ).

* * *

Вместо заключение

Православното единство не може да се изгражда чрез премълчаване, политически внушения или противопоставяне. То изисква честен диалог, уважение към църковния ред и готовност за преодоляване на разделенията.

Църковните спорове и обществените страсти не бива да заличават съзнанието ни, че принадлежим към едно православно семейство. Духовниците и вярващите от другите Поместни църкви наблюдават какво се случва у нас. Думите ни се чуват и извън България.

Войната ще свърши. И след нея ще трябва да продължим да разговаряме – с братята и сестрите си от Украйна, с духовниците от другите Поместни църкви и помежду си. Нека тогава не се оказва, че днешните ни думи са издигнали стени, които утре няма да можем да преодолеем.

Posted in Публицистика

Вижте още: