Ренета Трифонова
Църковни имоти, дипломатически жестове и инициативи за мир – дали зад тях се очертава опит за изграждане на нов център на влияние в православния свят? И защо в тази картина Украйна остава на заден план?
Православният свят преживява нещо повече от поредния период на междуцърковно напрежение. След украинския църковен въпрос, разрива между Москва и Константинопол и продължаващата руска война срещу Украйна, все по-ясно се откроява борба за авторитет, влияние и право на посредничество в църковната дипломация. Когато става дума обаче за посредничество при война с над милион човешки жертви – ранени и убити – трябва да обърнем внимание на нравствената страна на такова посредничество.
Затова и срещата на Йерусалимския патриарх Теофил III с Владимир Путин и патриарх Кирил в Москва на 5 ноември 2026 г. не може да бъде разглеждана само като протоколно посещение или като изолиран жест в полза на мира. Тя трябва да бъде поставена в по-широката картина на руското присъствие в Светите земи, на отношенията между древните патриаршии и усилията на Константинопол да запази координиращата си и първенстваща роля по чест в междуцърковните отношения.
Подобни срещи и съвпадението на имотни, дипломатически и политически процеси поставя въпроси, които не бива да бъдат подминавани.
Мирното послание и неудобните въпроси
При срещата в Кремъл руският президент връчи на Йерусалимския патриарх ордена „Дружба“ – отличие, присъдено с президентски указ още на 17 ноември 2025 г. – като мотивът за награждаването е приносът за укрепването на приятелството, сътрудничеството и духовните връзки с Руската федерация.
Публичните изявления на Теофил III при награждаването обаче пораждат редица неудобни въпроси. Той изразява възхищение от Путин, говори за него като за защитник на православната вяра и заявява, че се моли за здравето му. Предлага също да съдейства за диалог между Русия и Украйна.
Ето как го представя Андрей Колесников, специален кореспондент на Комерсант в статия със заглавие „Мълчанието на патриарха“:
„Теофил III говореше много дълго и без паузи, така че преводът беше от самото начало на речта му до края (а на преводачката, между другото, й беше много трудно, но в крайна сметка тя се показа като истински виртуоз):
„Ние сме гаранцията, че Йерусалим ще остане многоконфесионален град – мозайка от многото религии, които са представени там, така че те да съществуват в мир и взаимно разбирателство помежду си. По този начин демонстрираме на целия свят този модел на взаимно уважение, както се казва в Писанието: „Не може да се скрие град, който стои навръх планина“. Както всяка година на Велика събота слиза благодатният огън, така и ние носим тази светлина на света!“
Владимир Путин кимна с благодарност.
„Знаем, че в момента на масата има различни предложения за преговори относно уреждането на ситуацията на западните граници на вашата страна“, продължи патриарх Феофил III.
Тоест той нарече войната в Украйна „ситуация“. Е, Бог ще му бъде съдия.
„Като духовен лидер на всички християнски вероизповедания, представени в Йерусалим… … Моята задача е да изслушвам онези, които са около нас, онези хора, които копнеят да живеят в мир… Ние сме готови да предложим нашата помощ и по всякакъв начин насърчаваме всякакви усилия, за да улесним и постигнем мир между братята… Благодарим ви, че ни приемате днес. Всеки ден се молим за вас в дома Господен!“
Едва ли е нужно повече да се каже – Йерусалимският патриарх сам говори за себе си. Но особено показателен е начинът, по който той говори за войната и я нарича „ситуацията по западните граници“ на Русия, вместо ясно да назове руското пълномащабно нахлуване в Украйна през февруари 2022 г. Украинските медии обръщат специално внимание на този израз. Няма и публично потвърждение, че Киев е упълномощил Йерусалимския патриарх да представлява украинската страна в такива преговори. А и мирът предполага признаване на причините за войната, отговорността за агресията и правото на Украйна сама да определя бъдещето си.
Публичните изявления на Теофил III не дават достатъчно основание да заключим, че посещението е било организирано единствено с цел политическо договаряне. Йерусалимският патриарх не е познат като важен медиатор и ценен църковен дипломат при уреждане на мирни отношения, още повече, че от срещата остава впечатлението, че той сам предлага помощта си. Но близостта с Кремъл, многообещаващата награда и начинът, по който е представена войната показват, че „мирната реторика“ на патриарх Теофил не е достатъчна, за да обясни политическото значение на това посещение.
Йерусалим като втори възможен център за влияние
За да разберем значението на отношенията между Теофил III и Москва, трябва да се върнем към срещата в Аман през февруари 2020 г.
По инициатива на Йерусалимския патриарх там се събраха представители на няколко поместни църкви: Йерусалимската, Руската, Сръбската, Румънската, Полската, Чешката и Словашката. Константинополската патриаршия не взе участие. Не присъстваха и редица други църкви, сред които Александрийската, Антиохийската, Кипърската, Гръцката и Българската църква.
Самият Теофил III подчертава, че срещата не е събор, а неформално братско събиране за диалог. Но съдържанието ѝ беше показателно. Патриарх Кирил открито постави въпроса за първенството в Православната църква, правото на Константинопол да приема апелации от други църкви и предоставянето на автокефалия. Той определи „кризата в православието“ като „заплаха от разкол“ и критикува действията на Вселенската патриаршия по украинския въпрос.
Така срещата в Аман беше разчетена като паралелен формат за обсъждане на най-острите междуцърковни спорове, в който Москва има силно присъствие, а Константинопол отсъства. Патриарх Теофил призова за още една среща през 2021 г. заради „православното единство“, а такава се състоя през 2023 г. Това е съществена предпоставка за по-широкия анализ дали чрез подобни инициативи се изгражда практика на своеобразен паралелен църковен формат извън обичайния, в които Константинопол има първенстваща роля.
Патриарх Теофил не пренебрегва за първи път Константинопол. На 13 септември 2025 г. той беше приет в Истанбул от турския президент Реджеп Тайип Ердоган, докато Вселенският патриарх Вартоломей се намираше на посещение в САЩ. Теофил не посети Фенер и не проведе среща с Вартоломей, въпреки че обичайно официалните посещения на православни предстоятели в Истанбул включват контакт с Вселенската патриаршия. Както отбелязахме в публикацията си в „Християнство.бг“, този ход повдига въпроса дали Йерусалимският патриарх не се опитва да утвърди самостоятелна роля в отношенията с турската държава, заобикаляйки посредническото и представителното място на Константинопол.
Редакторката на Orthodox Times Ефи Ефтимиу в свой коментар със заглавие „Преднамерено ли е посещението на патриарх Теофил в Истанбул в отсъствието на Вселенския патриарх?“ определи този жест като безпрецедентен и подчерта, че нито един друг предстоятел на поместна православна църква, посещавал Истанбул, не е пропускал да посети Вселенската патриаршия. Според Ефтимиу този случай трябва да се разглежда на фона на по-ранни действия на Теофил III – включително инициативата за срещата в Аман през 2020 г. – и на последователното му сближаване с Московската патриаршия след предоставянето на автокефалия на Православната църква на Украйна. Авторката обръща внимание и на подкрепата на Теофил за УПЦ под ръководството на митрополит Онуфрий, съпоставена с пренебрегването на Православната църква на Украйна (ПЦУ) и митрополит Епифаний. Така посещението в Истанбул тогава придоби значение отвъд дипломатическия протокол и се вписа в поредица от жестове, които мнозина разчетоха като демонстрация на постепенно отдалечаване на патриарх Теофил III от Константинопол и ориентиране към алтернативен център на влияние в православния свят.
„Показателно е също как руснаците наричат Йерусалимската патриаршия „майка на всички християнски църкви“ – определение, което патриарх Теофил сякаш приема с готовност“, коментира Ефтимиу.
Освен всичко това, някои събития от последните месеци очертават любопитна картина на фона на срещата в Москва. Те дават основание да си зададем въпроса: има ли връзка между тази среща и руските амбиции в Йерусалим? И дали Москва се стреми към нещо по-голямо отвъд Светия град?
Все по-ясно се вижда стремежът на Кремъл да използва авторитета на Йерусалимската патриаршия, за да изгради по-широка сфера на църковно влияние сред източните поместни църкви и да противопостави този формат на първенстващата роля на Константинопол. Целта не е непременно противопоставяне между гръцки и негръцки църкви – самият патриарх Теофил III е грък, а Йерусалимската патриаршия принадлежи към гръкоезичната източна традиция. По-скоро става дума за опит да се привлекат древните източни патриаршии и други поместни църкви към алтернативен център на влияние, в който Москва би имала водеща роля.
Руското присъствие в Светите земи: повече от религиозен въпрос
Руското присъствие в Йерусалим има дълга история. То включва църковни мисии, поклоннически центрове, благотворителни и образователни организации, имоти и дипломатически контакти. Историческото му значение е безспорно. В днешната усложнена обстановка обаче все повече изследователи и журналисти си задават въпроса как функционират тези структури и доколко са свързани с държавните интереси на Русия.
Особено показателно е разследването на Института за изследвания на националната сигурност (INSS), публикувано на 30 юли 2026 г. под заглавие „Руската православна църква като институционален инструмент на режима на Путин в Израел“.
Авторите разглеждат руските църковни структури не само като религиозни институции, обслужващи поклонници, а и като участници в усилията на Москва да разширява влиянието си в Израел и Близкия изток. В анализа се разглеждат Императорското православно палестинско общество (ИППО), руските имоти и ролята на неговия председател Сергей Степашин – бивш руски министър-председател и бивш директор на ФСБ. Вниманието, което отново обръщат изследователи на този въпрос показва, че опасенията за преплитането на църковното и държавното влияние в Израел не могат да се тълкуват като журналистическа спекулация и че е много вероятно срещата в Москва действително да има съвсем други цели.
Стратегическият интерес към църковните имоти зад граница
Църковните имоти на Руската православна църква в чужбина исторически винаги са имали значение, далеч надхвърлящо непосредствените религиозни нужди на вярващите. Те са били места за поклонничество, духовно служение, образование, благотворителност и съхраняване на руската култура и език, но същевременно са изграждали трайно руско присъствие в стратегически важни за Москва държави и региони. Още през XIX век руската имперска власт подкрепя създаването на църковни мисии, училища, болници и представителства в Светите земи, като религиозната дейност върви паралелно с дипломатическите интереси на империята.
Институтът за изследване на националната сигурност (INSS) проследява как тази практика продължава и през съветския период, когато църковните мисии се превръщат в един от инструментите за поддържане на съветското присъствие в региона. Днес въпросът за собствеността и управлението на тези имоти отново придобива политическо значение, а споровете около тях поставят важния въпрос: кой и как се упражнява влияние чрез тези институции, какви отношения изгражда с местните власти и църкви и доколко религиозното присъствие може да бъде използвано за постигане на държавни цели.
Тук особено се откроява спорът за Александровското подворие в Стария град на Йерусалим, непосредствено до комплекса на „Св. Гроб Господен“. През 2022 г. Окръжният съд в Йерусалим отмени решение, което би позволило на руската държава да получи контрол над комплекса. Съдът постанови, че в правомощията на израелското правителство е да взема решение по толкова чувствителен религиозен и политически казус. През февруари т.г. журналистът Гай Асиф в разследване, озаглавено „Подворие за продан“ за в-к „Йедиот Ахронот“ предупреждава:
„Отвъд експлозивния дипломатически казус, който поставя Израел между Русия и Запада, съществуват и опасения, че ако Русия придобие имота, той може да бъде използван за разузнавателни цели. „Руският комплекс в Йерусалим например винаги е бил смятан за център на руското разузнаване – още в съветската епоха, и изглежда, че това не се е променило“, казва високопоставен служител, запознат с детайлите. „Съществува подозрение, че представители на разузнаването продължават да действат там и днес.“
Няколко месеца по-късно, изследването на INSS разглежда евентуалното прехвърляне на комплекса под руски контрол като въпрос, който засяга националната сигурност. Авторите предупреждават, че подобно развитие би могло да осигури на Русия допълнителна опора в сърцето на Йерусалим:
„Като се имат предвид миналите и настоящите дейности на Руската православна църква, е очевидно, че прехвърлянето на комплекса не е просто религиозен или дори правен въпрос, а фундаментален проблем със значителни дипломатически последици: осигуряване на Русия – и потенциално на нейните разузнавателни служби – на още един плацдарм в сърцето на Йерусалим. Освен това, прехвърлянето на Александровския двор под управлението на ИППО няма да сложи край на въпроса с руските претенции за недвижими имоти; напротив, вероятно ще увеличи апетита на Русия за допълнителни искания. През 2022 г. Степашин вече декларира следващите три имота, които Русия възнамерява да поиска от Израел: парцелът Вири Галилеи („Мъже от Галилея“), църквата Възнесение („Свещта“) и манастирът „Света Мария Магдалена“ в Йерусалим“ (тук).
Такива еспертни оценки за възможните последици са предупредителен знак, че комплексът може да функционира като разузнавателен център и че спорът не е само за религиозна собственост, а засяга присъствието на руската държава в един от най-чувствителните градове в света с мултирелигиозно население. Особено по време на военни конфликти и пълномащабна война. Известно е проучването на OSINT агенцията Molfar и установените данни за дейността на руските църкви в Европа.
Финансовото измерение на близостта с Москва
Зад сближаването между Москва и Йерусалим може да стоят не само амбиции за пренареждане в църковните отношения, но и съвсем конкретни материални интереси. Руската подкрепа за Йерусалимската патриаршия не е само дипломатическа. Тя включва финансиране на реставрации и други църковни проекти. Показателен е случаят с руския Фонд за подкрепа на християнската култура и наследство. На 3 февруари 2026 г. изпълнителният директор Егор Скопенко е приет от патриарх Теофил III. Според официалното съобщение на фондацията тя подкрепя от 2023 г. реставрацията на манастирски комплекс и църквата „Благовещение“ над извора на Пресвета Богородица в Назарет. Това е конкретен пример за материалното измерение на отношенията между двете църкви.
Финансовите затруднения на Йерусалимската патриаршия също не са тайна. В официално съобщение от 2023 г. тя признава, че в миналото е влизала в партньорства за развитието на свой терен в квартал Абу Тор в Йерусалим именно поради финансови затруднения. По-късно патриаршията успява да възстанови пълните си права върху имота срещу около 80 милиона шекела. Този случай показва колко важни за нея са управлението на собствеността, инвестициите и осигуряването на средства за дейността ѝ.
Още по-пряко въпроса за руското финансиране поставя разследването на Лера Фурман в „Новая газета Европа“ от 14 юни 2026 г., озаглавено „Шрьодер в расо“. Авторката твърди, че руски фондове и организации от години подпомагат Йерусалимската патриаршия и че тази подкрепа е довела до сериозна финансова зависимост от Москва. Тя поставя и въпроса дали обявената миротворческа мисия на Теофил III не е свързана с опит за осигуряване на нови финансови средства. Това е теза на журналистическото разследване, а не доказан мотив на патриарха, но заслужава особено внимание на фона на документираните финансови връзки между двете страни.
Така пред сближаването между Москва и Йерусалим се очертават поне две възможни измерения. Едното е стремежът на Москва да укрепи позициите си в православния свят чрез авторитета на Йерусалимската катедра. Другото е нуждата на самата патриаршия от финансови ресурси и международна подкрепа. Двете не се изключват взаимно. Остава обаче въпросът доколко тази взаимна зависимост влияе върху публичните позиции на патриарх Теофил и върху готовността му да подкрепя инициативи, които съвпадат с интересите на Кремъл.
Влиянието на Йерусалимската патриаршия обаче не се ограничава до отношенията ѝ с Москва. През последните години се забелязва и активизиране на контактите ѝ с други поместни църкви, особено на Балканите, както и с Йордания.
Йордания, България и Сърбия: нови връзки със Светите земи
Отношенията между Йерусалимската патриаршия и православните църкви на Балканите се развиват и чрез инициативи, свързани с мястото на Кръщението Христово в Ал-Магтас, на източния бряг на река Йордан. През последните години Йордания проявява интерес към укрепване на връзките си с различни поместни православни църкви и към насърчаване на поклонническото им присъствие в района.
През 2026 г. подобно намерение бе заявено и пред Българската православна църква. Както съобщихме в „Християнство.бг“, принц Гази бин Мохамед, съветник на крал Абдула II по религиозните и културните въпроси, е изразил намерение да бъде предоставен терен близо до мястото на Кръщението Христово за изграждане на български поклоннически център.
Тази инициатива има и по-ранна предистория. По информация, с която разполагаме, още по времето на покойния патриарх Максим Българската православна църква е поставяла въпроса за придобиване на собствен имот в района, върху който да изгради църковен център. Тогава обаче предложението е било категорично отхвърлено. Днес ситуацията изглежда различна: вече е заявено намерение за предоставяне на терен, а през септември 2026 г. патриарх Даниил осъществи официално посещение в Йерусалим и Йордания по покана на патриарх Теофил III. Между 25 и 30 септември той съслужи с Йерусалимския патриарх в храма на Гроба Господен, посети Ал-Магтас и на 29 септември беше приет от крал Абдула II в Аман. Така въпросът за българско църковно присъствие край мястото на Кръщението Христово отново получи внимание на най-високо равнище.
През декември 2025 г. подобно намерение беше заявено и по отношение на Сръбската православна църква. При посещението на патриарх Порфирий в Йордания принц Гази съобщи за желанието на крал Абдула II да предостави на Сръбската църква терен в района на Ал-Магтас. Тези инициативи показват стремежа на Йордания да укрепва отношенията си с различни поместни православни църкви и да насърчава поклонническото им присъствие на мястото, свързвано с Кръщението Христово.
Особено значение в този контекст има откритият през май 2026 г. Международен православен университет в Ал-Магтас. Той не е само местна образователна инициатива, а проект с амбицията да се превърне в международен академичен и богословски център, свързан с едно от най-свещените места в християнството. Университетът беше открит от крал Абдула II, а Йерусалимската патриаршия го определи като една от своите важни църковни институции и като платформа за среща и диалог между църкви, народи и култури. Вероятно Ал-Магтас постепенно ще се утвърждава не само като място за поклонничество, но и като пространство за богословско образование, академичен обмен и международно присъствие.
Тук е уместно да направим паралел с усилията на Вселенския патриарх Вартоломей за повторното отваряне на Богословската школа на о-в Халки, затворена от турските власти през 1971 г. За него възстановяването на тази институция е въпрос от особено значение за Константинополската патриаршия и за подготовката на православни духовници. Вартоломей потърси подкрепа от американския президент Доналд Тръмп, който постави въпроса пред турския президент Реджеп Тайип Ердоган. През 2026 г. темата продължи да бъде предмет на разговори между Вселенската патриаршия и турските власти, а представители на американската администрация също обсъждаха повторното отваряне на училището.
Така докато Вселенската патриаршия се стреми да възстанови своята историческа богословска школа и да запази възможността самостоятелно да подготвя духовници, Йерусалимската патриаршия вече разполага с нова международна академична институция в Ал-Магтас, подкрепена от йорданската държава. Това не означава непременно противопоставяне между двата патриаршески центъра, но показва, че въпросът за бъдещите центрове на богословско образование и международно присъствие придобива все по-голямо значение за Източната църква.
Всички тези събития очертават стремежа на Москва да разширява влиянието си и на Балканите, включително чрез църковни контакти и институционални партньорства с онези поместни църкви, чиито позиции се доближават до руските геополитически интереси. Йерусалимската патриаршия също заема все по-видимо място в тази мрежа от междуцърковни отношения. На фона на срещата на Теофил III с Владимир Путин и патриарх Кирил в Москва, този факт заслужава особено внимание. Йерусалимската патриаршия укрепва институционалните си възможности и разширява международните си контакти в момент, когато отношенията между поместните православни църкви са силно повлияни от пълномащабната руска война срещу Украйна.
Древността на Йерусалим и каноничният ред
В някои църковни среди, близки до руската позиция, често се изтъква, че Йерусалимската патриаршия е по-древна от Константинополската катедра. В исторически смисъл това е вярно: християнската общност в Йерусалим води началото си от апостолско време.
Тук е необходимо да се разграничат апостолската древност и каноничното първенство. Константинопол получава специално място в църковния ред след превръщането си в имперска столица. Третото правило на Втория вселенски събор от 381 г. определя, че епископът на Константинопол има първенство на честта след Рим, защото градът е Нов Рим.
Двадесет и осмото правило на Халкидонския събор от 451 г. развива това положение. А 36-ият канон на Трулския събор от 691–692 г. изрично повтаря реда: Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Отците предоставят прерогативи на престола на Стария Рим, тъй като той е бил императорският град и следвайки старото свое решение, епископите предоставят също и равни прерогативи на епископа на Новия Рим.
Йерусалим има изключителна апостолска древност и духовен авторитет, но това не отменя традиционното канонично място на Константинопол. Смесването обаче на тези две понятия често е използвано днес в полемиката срещу Вселенската патриаршия, което обаче не променя само по себе си каноничния ред в Христовата църква.
Патриарх Вартоломей с друга инициатива – братски Синаксис в Константинопол
На 4 септември 2026 г. във връзка с конгреса на Дружеството за източноцърковно право в Будапеща Вселенският патриарх Вартоломей обяви, че е поканил предстоятелите на Александрия, Антиохия и Йерусалим да участват в братски Синаксис във Фенер на 30 ноември – празника на св. ап. Андрей, покровител на Константинополската църква.
Вартоломей представя инициативата като събиране на четирите древни апостолски престола на Изтока, които имат обща историческа и богословска отговорност за православното християнско свидетелство.
Тази покана е важна не само заради датата, която следва непосредствено след московската среща с Теофил III, но и заради това, че показва различен подход към църковния диалог: вместо паралелни формати, които могат да бъдат възприети като оспорване на ролята на Константинопол, Вартоломей предлага събиране именно на древните патриаршии в литургично единство в древната столица.
Предстоящият Синаксис на предстоятелите на древните църкви на 30 ноември ще бъде своеобразен тест за отношенията между Константинопол и трите древни източни патриаршии – Александрия, Антиохия и Йерусалим. Позициите им по украинския църковен въпрос вече се различават съществено. Александрийският патриарх Теодор II призна автокефалията на Православната църква на Украйна през 2019 г., докато Антиохийската и Йерусалимската патриаршия не последваха този пример. Междувременно контактите на патриарсите Йоан X и Теофил III с Московската патриаршия продължават да бъдат активни.
Само дни преди посещението на Теофил III в Москва, на 30 октомври, Антиохийският патриарх Йоан X прие делегация на Московската патриаршия, ръководена от Волоколамския митрополит Антоний. На 5 ноември пък Йерусалимският патриарх се срещна в Москва с руския патриарх Кирил и президента Владимир Путин.
Тези събития придават допълнителна тежест на поканата на патриарх Вартоломей. Приемането ѝ би било знак за готовност за братски диалог, въпреки съществуващите разногласия; отказът или отсъствието без убедително обяснение неизбежно биха породили нови въпроси. Затова празничната литургия на 30 ноември във Фенер, трябва да се разглежда като важен тест за възможността православните църкви да разговарят помежду си, без различията им да бъдат определяни от геополитическите интереси.
Поради съществуващото политическо напрежение, тази среща има и ясно значение за баланса на църковния авторитет, а Йерусалим се оказва в деликатно положение: от една страна, заради демонстрираните тесни отношения с Москва, а от друга – заради поканата на Константинопол.
Изкушението на един „втори център“ на влияние
Важен е и въпросът за самия Теофил III. Йерусалимският патриарх едва ли има сериозно намерение да стане глава на алтернативен център на православно влияние, нито пък знаем дали Москва му е предлагала подобна роля. Тук можем само да предполагаме въз основа на известните факти и събития, тъй като не знаем какво точно е обсъждано зад затворените врати в Кремъл.
Но подобна възможност заслужава внимание, защото Йерусалимската патриаршия притежава нещо, което никоя друга църква не може да придобие: духовния авторитет на града, свързан с Разпятието и Възкресението Христово. Този авторитет може да се превърне и в по-голямо влияние, ако бъде подкрепен от международни контакти, образователни структури, дипломатически отношения и сътрудничество с други поместни църкви.
Срещата в Кремъл, имотните спорове в Йерусалим, инициативата в Аман и предстоящият Синаксис във Фенер заслужават внимателно наблюдение. От едната страна стои Москва, която разширява политическото си присъствие в Светите земи и се стреми да привлича църковни партньори в споровете за първенството в православния свят. От другата е Константинопол, който се стреми да запази водещата си роля и да събере древните патриаршии около общото им историческо наследство и отговорността им за православното единство.
Между тях е Йерусалим, който Москва очевидно вижда като възможен участник в пренареждането на църковните отношения. Подобно развитие би било много изгодно за Кремъл. Вместо сама да оспорва ролята на Константинопол, Москва би могла да подкрепя друг древен престол, чиито исторически аргументи могат да бъдат използвани в споровете за първенството в православния свят.
Това има значение и заради войната срещу Украйна. Путин не показва готовност да я прекрати, без да постигне максималните си политически и териториални цели. Русия търси начин да излезе от нея, като представи резултата пред света като своя победа. А Кремъл разчита и на подкрепата на Руската църква в тази война.
Възможно ли е Теофил III да вижда в този политически момент възможност за по-голяма роля и влияние на Йерусалим? Това остава хипотеза. Но срещите в Аман, близостта с Москва, демонстрираното дистанциране от Константинопол, разширяването на контактите с православните църкви на Балканите, публичните жестове към Путин и връчването на ордена „Дружба“ предизвикват основателни въпроси за посоката, която избира Йерусалимската патриаршия и докъде може да доведе сближаването с Москва. Вероятно поради това в публичните си изяви Теофил III избягва прякото назоваване на руската война срещу Украйна.
Къде е мястото на Украйна в тази „борба за мир“?
Докато църковни предстоятели говорят за мир и посредничество, Украйна продължава да плаща цената на войната – с човешки жертви, разрушени градове и унищожена инфраструктура.
Представяйки Путин като защитник на православната вяра, Теофил III изрази и молитвена подкрепа за руския президент. Но осъзнава ли Йерусалимският патриарх, че с подобни думи духовният авторитет на Йерусалимската патриаршия може да бъде използван за легитимиране на политически образ, който рязко контрастира с разрушенията и човешкото страдание в Украйна?
Не е необходимо да предполагаме какво е било обсъждано зад затворените врати, за да видим проблема в публичното послание: патриархът говори за мир, но същевременно подкрепя политически лидер, който продължава агресията срещу цивилни, за да наложи условията си и да представи евентуалния край на войната като своя победа.
Според двама участници в неофициалните контакти за мирно уреждане на конфликта, Владимир Путин не е готов да се откаже от военния натиск. Напротив, Москва продължава да поставя териториални условия, включително отстъпването на останалата под украински контрол част от Донбас, а зимните удари по енергийната и транспортната инфраструктура се очертават като средство за принуждаване на Киев към отстъпки.
Един от източниците, цитирани от Financial Times, предава позицията на Путин чрез думите на участник в неофициалните контакти:
„Ще унищожа цялата ви инфраструктура, докато не се съгласите. До следващата година Украйна няма да има никаква инфраструктура. Всички мостове, пристанища, железопътни линии, енергийна инфраструктура, електроцентрали… ще бъдат разрушени.“
Ако информацията е точна – а това издание е сериозно – посланието е достатъчно тревожно. Става дума не за търсене на компромис и за мир, а за опит чрез разрушаване на жизненоважната инфраструктура, да бъде пречупена волята на цивилното население в Украйна, и да може възможно най-скоро Путин да излезе победител в очите на руското общество и на света.
Мащабът на войната личи и от оценките за руските загуби. Според изчисленията The Economist (хранилището за данни е тук) към края на октомври 2026 г. общият брой на убитите и ранените руски военнослужещи е между 1,4 и 2,1 милиона, като оценката за загиналите е между 374 и 770 хиляди. Това е статистически диапазон, в който дори долната граница показва колосалната човешка цена на войната. Към нея трябва да прибавим разрушените украински градове, убитите цивилни, отвлечените деца, милионите хора, принудени да напуснат домовете си, и разрушаването на нормалния живот в една европейска страна.
Икономическата цена също нараства. За първите девет месеца на 2026 г. руският федерален бюджет отчита дефицит от над 5,18 трилиона рубли – това е повече от първоначално планирания дефицит за цялата година. На практика военната стратегия поглъща все повече ресурси и цената ѝ се прехвърля върху цялото руско общество.
В разговора си с Ukraine World от 5 ноември американският журналист Фарид Закария поставя войната в още по-широка перспектива – не само за съдбата на Украйна, но и като изпитание за международния ред, изграден след Втората световна война. Русия наруши принципите на международното право, според които една държава не може да променя границите си чрез въоръжена агресия, независимо от военната си мощ и ядрения си арсенал. Ако подобна агресия бъде възнаградена, последиците няма да останат ограничени до Източна Европа. Те ще засегнат доверието в международното право, сигурността на съседните на Русия държави и готовността на други сили да използват военна принуда за постигане на териториални и политически цели.
Именно тук се връщаме към основния въпрос, който повдига този текст.
Какво означава да говориш за мир, когато нападнатата страна продължава да бъде подложена на удари? Кой има право да представя нейните интереси? И може ли една църковна инициатива да бъде наречена миротворческа, ако не поставя в центъра суверенитета, сигурността и гласа на украинския народ?
Йерусалимският патриарх може да има своето място в усилията за помирение. Но нравственият авторитет на църковните предстоятели не се измерва с близостта им до президенти, с получените държавни отличия или с участието им в дипломатически срещи. Той се изгражда преди всичко чрез способността да изричат истината, да защитават жертвите и да не превръщат човешкото страдание в разменна монета на политическите преговори.
Затова и евентуалното сближаване между Москва и Йерусалим, както и всяка идея за нов център на православно влияние, трябва да бъдат оценявани не според церемониалните жестове и декларациите за единство, а според конкретното отношение към войната и нейните жертви. Православното единство не може да бъде постигнато чрез премълчаване на агресията, пренебрегване на евангелските принципи и човешките права или заобикаляне на Украинската църква и украинското общество. Такова единство не може да бъде изградено и чрез подмяна на справедливия мир с условията на по-силния. Църквата не може да благославя мир, постигнат чрез принуда в полза на агресора, нито да възхвалява политически лидер, срещу когото Международният наказателен съд в Хага е издал заповед за арест.
Какъвто и орден да е получил патриарх Теофил III от Владимир Путин, този жест не може да заличи факта, че на 17 март 2023 г. Международният наказателен съд в Хага издаде заповед за арест на руския президент заради предполагаемата му отговорност за незаконното депортиране (отвличане) на украински деца. Това е достатъчно сериозно обстоятелство, за да олекнат в всякакви публични похвали към него.
От първостепенна важност е не само кой ще има по-голямо влияние в православния свят – Москва, Константинопол или Йерусалим, а дали Църквата ще успее да запази свободата си и да постави истината, справедливостта и страданието на хората над политическите сметки. Защото, когато властта търси влияние, а хората търсят спасение от войната, Църквата трябва ясно да покаже на чия страна застава в своето служение.
***
Посещението на патриарх Теофил III в Москва не бива да се разглежда като изолиран църковен или дипломатически жест, а е по-скоро част от действията на Кремъл за изграждане на мрежа от влияние чрез Руската православна църква и свързаните с нея организации. Изследването „Руската православна църква като институционален инструмент на режима на Путин в Израел“ проследява как руското църковно присъствие в Йерусалим и Светите земи се преплита с политическите и стратегическите интереси на Москва, включително с дейността на структури, свързани с руската държава и службите за сигурност.
Разследването на Molfar „Шпионира ли Руската православна църква в Европа“ показва защо руските храмове и имоти в Европа предизвикват опасения за възможното им използване и извън религиозното им предназначение.
Случаят с Молдова е особено показателен. Разследванията на Reuters и RISE Moldova разкриват как чрез финансиране на църковни проекти, поклоннически пътувания, материални стимули и привличане на духовници, Русия изгражда канали за политическо влияние и как църковната среда и доверието към духовниците могат да бъдат използвани за цели, които нямат нищо общо с духовното служение.
Очертава се картина, в която влиянието се изгражда на различни равнища – от патриарси и митрополити до енорийски свещеници и обикновени миряни. Външно всичко може да изглежда като обичайна православно-просветна дейност – поклонничества, църковни чествания, благотворителност, духовно общение и братски отношения.
Но журналистическите разследвания и експертните анализи показват, че зад част от тези инициативи могат да стоят и съвсем други цели: изграждане на политически мрежи, укрепване на руското присъствие и разширяване на влиянието на Москва в различни части на света. На този фон патриарх Теофил III рискува да се окаже пешка в много по-голяма геополитическа игра, водена от Кремъл. Същевременно миротворческата му мисия, за която ТАСС съобщи няколко дни след срещата в Москва – предстоящото посещение в Украйна, – се превръща в парадокс: миротворец на войнолюбеца Путин.
–––––––––––
Източници (с активни линкове):
Путин вручил орден Дружбы патриарху Иерусалимскому – Коммерсантъ
Йерусалимският патриарх призова за нова среща в Аман • Християнство.бг
Йерусалимската патриаршия между Синай, Истанбул и Израел • Християнство.бг
The Patriarch of Jerusalem no longer even maintains appearances | Orthodox Times
The Russian Orthodox Church as an Institutional Arm of the Putin Regime in Israel | INSS
Court cancels Russian gov’t ownership of Jerusalem church – Globes
Подворие за продан • Християнство.бг
Inside the secret Jerusalem compound battle tying Putin, Netanyahu and fears of Russi – Y Net Global
Шпионира ли Руската православна църква в Европа? (I част) • Християнство.бг
Българският патриарх Даниил се готви за мирно посещение в Йерусалим • Християнство.бг
Антиохийский Патриарх Иоанн X принял делегацию Русской Православной Церкви – Патриархия.ру
Europe alarmed by US plans for security deal with Russia – Financial Times
Russia’s war losses – The Economist estimates 374,000–770,000 troops killed | RBC-Ukraine
Минфин оценил дефицит бюджета с января по сентябрь в 5 трлн рублей – Коммерсантъ
Fareed Zakaria on Ukraine, Trump, Wars, and the World Order – UkraineWorld
Международният наказателен съд в Хага издаде заповед за арест на Владимир Путин – Investor.bg
В църква в Молдова откриха предизборни листовки с обиди към властите • Християнство.бг
