Християнство.бг
Мийхол О’Хърли // Fos Fanariou
Светият престол току-що потвърди историческа демографска промяна: Африка вече има повече католици от Европа. Малко преди Втория ватикански събор Европа е разполагала с над 10 пъти повече католици, отколкото Африка. Днес броят на африканските католици надхвърля този на католиците в Европа.
Католическото население на Африка нарасна от приблизително 22,9 милиона души през 1960 г. до 288,3 милиона през 2024 г., като по този начин надмина европейското, наброяващо 287,2 милиона. Данните, публикувани през 2026 г. в статистическия годишник на Ватикана, отразяват десетилетия мисионерска дейност, демографски растеж и развитието на все по-самостоятелни местни африкански църкви.
Успехът на Рим представлява ярък контраст с подхода на Москва към православното християнство в Африка.
През декември 2021 г. Руската православна църква (РПЦ) учреди своя Африканска екзархия. Пред света тя представи тази инициатива като мисионерско начинание. Според собствените данни на Екзархията нейното присъствие се е разширило от 5 енории и общности през 2021 г. до 374 към октомври 2026 г. Това включва твърдението, че на континента служат 268 духовници. Подобни статистически данни свидетелстват за изключително бързо институционално разрастване. Те обаче не показват съпоставим ръст на броя на африканците, приели наскоро православието. Броят на вярващите остава неясен, а данните на Екзархията не са били подлагани на независим одит.
Това разграничение е важно. За разлика от дългосрочното развитие на католическата църковна структура чрез изграждане на епархии, семинарии, училища, болници, благотворителни институции и местни общности с африканско ръководство, разширяването на московското влияние се основава на създаването на конкуриращи се църковни структури на територия, която исторически вече е била обгрижвана от древната Александрийска патриаршия и цяла Африка.
Африканските епископи, свещеници, монаси и монахини, както и миряните, все повече определят бъдещето на Католическата църква. Основният въпрос е дали разширяването на руското присъствие води до изграждането на също толкова дълбоко вкоренена в местната среда Африканска православна църква — или преди всичко до разширяване на юрисдикцията на чуждестранната Московска патриаршия в Африка.
Наличните данни сочат, че значителна част от разрастването на Руската православна църква (РПЦ) не се дължи на привличането на неправославни хора към православната вяра, а на привличането на духовници и църковни общности, които вече са православни и исторически принадлежат към Александрийската патриаршия. В този смисъл нейното разширяване изглежда като процес с нулев резултат за православието като цяло. Увеличаването на институционалното присъствие на Москва чрез преминаване на енории и духовници под нейна юрисдикция, без съответстващ ръст в броя на хората, приобщени към християнската вяра чрез кръщение, крие риск от преосмисляне на самото православно разбиране за мисия и на нейния дух.
Това повдига един основополагащ въпрос за смисъла на мисионерската дейност. Трябва ли успехът вече да се измерва с броя на хората, приобщени към Христос, на създадените църковни общности и на изградените местни духовници и църковни ръководители — или с броя на съществуващите православни енории и свещеници, убедени да сменят църковната си принадлежност?
Мисия или разширяване на църковната юрисдикция?
Времето, в което Москва предприема тази инициатива, не може да бъде разглеждано отделно от спора около Украйна. След като през 2019 г. Александрийският патриарх Теодор II призна автокефалията на Православната църква на Украйна, Москва прекъсна евхаристийното общение с Александрийската църковна йерархия. В пряко предизвикателство към юрисдикцията на една от най-древните църкви в християнството Руската православна църква учреди своя Африканска екзархия на каноничната територия на Александрийската патриаршия, пренебрегвайки нейното присъствие, както и нейното старшинство, права и привилегии, произтичащи от мястото ѝ в Пентархията.
Александрийската патриаршия възприе този ход като ответна мярка заради признаването на Украинската църква. През януари 2022 г. нейният Свети синод определи руската намеса като навлизане в нейната канонична територия и обвини Москва, че се стреми да привлече нейни местни духовници. През ноември 2022 г. Александрийската патриаршия низвергна митрополит Леонид, първия руски екзарх в Африка, позовавайки се на редица канонични нарушения, сред които привличане на местни духовници чрез финансови плащания, изграждане на конкуриращи се църковни структури и насърчаване на етническото разделение. Москва отхвърли правомощията на Александрийската патриаршия да налага дисциплинарни наказания на нейни духовници и обяви решението за канонично невалидно.
Всичко сочи, че Руската екзархия в Африка не е била създадена в полза на Африка или африканците, а в полза на Русия и руснаците — за сметка на Александрийската патриаршия и на съществуващите православни вярващи и църковни общности.
Този спор засяга самата същност на православната еклисиология (учението за Църквата). Традиционният принцип μία πόλις, εἷς ἐπίσκοπος — „един град, един епископ“ — изразява разбирането, че на дадена територия следва да има една единствена канонична епископска власт. Той не забранява съществуването на множество енории или различни форми на пастирска грижа за отделни общности. Поставя обаче основополагащи въпроси, когато една чуждестранна патриаршия изгражда конкуриращи се епископски структури на територия, която вече е обгрижвана от друга канонична църква.
Св. Киприан Картагенски изразява основополагащия принцип и традиция на епископското единство по следния начин:
„Episcopatus unus est, cuius a singulis in solidum pars tenetur.“
(„Епископството е едно, като всеки отделен епископ притежава своята част от него в неговата пълнота.“)
Москва многократно е осъждала това, което определя като посегателство върху собствените ѝ претенции за канонична територия в Украйна, като същевременно изгражда паралелни църковни структури на африканската територия на Александрийската патриаршия. Изобилстващите ирония и лицемерие в тази позиция са невъзможни за пренебрегване.
Липсващият мисионерски императив
Институционалното разширяване никога не е било заявявана цел на православната мисионерска традиция. Апостолското призвание на Църквата е да проповядва Евангелието, да въвежда хората в църковния живот чрез кръщението, катехизацията и Евхаристията и да изгражда устойчиви християнски общности. То включва също превод на Свещеното Писание и богослужебните текстове, подготовка на местни духовници и църковни ръководители, служение на местното население и създаване на условия вярата да пусне корени в неговите езици и култури.
Православното християнство не е синоним на гръцка, руска или каквато и да било друга национална идентичност. Целта на мисионерската дейност не е да възпроизвежда родината на мисионера в чужбина, а да създава жива Църква сред хората, на които се проповядва Евангелието.
Архиепископ Анастасий Албански, един от най-влиятелните съвременни православни богослови в областта на мисиологията, прочуто отбелязва:
„Църква без мисия е противоречие сама по себе си.“
Именно естеството и целта на мисионерската дейност обаче са поставени под въпрос от руската инициатива в Африка. Когато съществуващи православни общности преминават от една църковна юрисдикция към друга, численото разширяване на една патриаршия не може основателно да бъде представяно като евангелизация на ново население.
Контрастът с развитието на Католическата църква е показателен. Разширяването на католицизма в Африка е съпътствано от постепенно изграждане на местни епархии, семинарии, училища, здравни заведения и подготовка на местни църковни ръководители. Това не означава, че историята на католическата мисионерска дейност е лишена от културни или институционални недостатъци. По-скоро този пример илюстрира значението на изграждането на трайни местни общности, вместо успехът да се измерва преди всичко чрез териториалния обхват или институционалното влияние.
Разрастването на РПЦ и интересите на руската държава
Африка обхваща приблизително 30,4 милиона квадратни километра. На континента има огромни територии, в които православната пастирска грижа е ограничена или напълно отсъства. Макар че няма надеждно континентално геопространствено изследване, което да установява точно колко африканци живеят на повече от 50 километра от православен храм, недостигът на православно пастирско присъствие е повече от очевиден.
Ето защо географското разположение на руската експанзия е от особено значение. В страни като Кения и Танзания, където Александрийската патриаршия вече разполага с утвърдени православни общности, Руската екзархия е съсредоточила значителни усилия върху привличането на съществуващи духовници и енории на своя страна. Това не е равнозначно на изграждане на мисионерско присъствие сред население, което досега не е било обхванато от православието или продължава да остава извън неговия обхват.
Изследвания на Европейския съвет за външна политика (ECFR), Института за изследване на външната политика (FPRI) и Центъра за нова американска сигурност разглеждат припокриването между руските политически интереси и разширяването на присъствието на РПЦ в Африка. ECFR откроява три основни групи държави, в които се развива тази дейност:
- Държави, в които са съсредоточени руските интереси в областта на сигурността, включително Централноафриканската република (ЦАР), Уганда и Мали;
- Държави с утвърдени руски диаспорни общности;
- Държави със значително съществуващо православно население, особено Кения и Танзания.
В Централноафриканската република Русия е изградила широкообхватни политически отношения и отношения в сферата на сигурността с правителството — първоначално чрез мрежата на „Вагнер“, а впоследствие чрез свързани с нея руски структури. Руското православно присъствие в столицата Банги се развива именно в рамките на този по-широк контекст. Уганда също се превръща във важен център на църковните амбиции на Москва, включително по отношение на плановете за изграждане на мащабна богословска, образователна и културна инфраструктура.
ECFR допълнително е документирал връзки между разширяването на присъствието на Руската православна църква в Африка и подкрепяни от руската държава корпорации, сред които „Руски железници“ (Russian Railways), „Росатом“ и „Русал“. Тези връзки сами по себе си не доказват, че Кремъл ръководи всяка руска православна мисионерска дейност. Изкривеният модел на симфония между църква и държава обаче прави невъзможно Африканската екзархия да бъде оценявана независимо от по-широкото политическо и стратегическо присъствие на Русия, обусловено от идеологията на Русский мир („Руски свят“).
Ролята на парите
Едно от най-сериозните обвинения се отнася до използването на финансови стимули за привличане на духовници и миряни от Александрийската патриаршия.
През януари 2024 г. Александрийският патриарх Теодор II заяви, че руски представители са плащали по 200 щатски долара на всеки духовник от Александрийската патриаршия, за да подпише документи за напускане на патриаршията и присъединяване към Московската патриаршия. Той заяви:
„Подкупиха нашите духовници с по двеста долара, за да подпишат документите, да напуснат нашата патриаршия и да се присъединят към Московската патриаршия.“
Впоследствие епископ Хризостом от Букомба и Западна Танзания отправи също толкова категорично обвинение:
„Те раздават само рубли. Купуват съвести.“
Това са обвинения, отправени от архиереи на Александрийската патриаршия, а не независимо установени факти. Руската екзархия отхвърля твърденията, че купува духовници, като поддържа позицията, че свещениците се присъединяват към нея доброволно и по основателни църковни и пастирски причини.
Въпреки това тези обвинения не могат просто да бъдат отхвърлени с лека ръка, особено предвид официалното обвинение на Александрийската патриаршия за привличане на местни духовници чрез финансови плащания, включено в синодалното ѝ решение от ноември 2022 г. Свидетелствата на място, потвърждаващи извършването на подобни плащания, са широко известни.
Въпросът не е дали финансовата помощ за бедни общности сама по себе си е неуместна. Образованието, стипендиите, здравеопазването и благотворителната подкрепа са напълно легитимни прояви на християнското служение. Проблемът възниква, когато се твърди, че предоставянето на материални облаги е обвързано с промяна на църковната принадлежност. В такъв случай благотворителната помощ рискува да се превърне в инструмент за привличане на последователи, вместо да бъде израз на християнската диакония (служение в полза на ближния).
Тук има и историческо предупреждение. В списание Theory and Society Мариан Бурхардт и Ан Суидлър разглеждат изследванията на Биргит Майер върху германските протестантски мисии сред народа еве в Златния бряг през XIX век. Те отбелязват:
„Западното образование, новите дрехи и парите очевидно вървяха ръка за ръка.“
Историческият урок е, че материалните облаги, предоставяни в рамките на „мисионерската дейност“, могат да се преплетат неразривно с религиозната принадлежност. В резултат се създава привидност за обръщане във вярата, без непременно да се изгражда трайна духовна отдаденост, а последващото изоставяне на религиозната практика се превръща в характерен исторически модел. Това сравнение не доказва, че дейността на Москва е идентична, но показва защо мисионерската работа трябва да се оценява според дълбочината и устойчивостта на християнското духовно формиране, а не просто според обявяваните числени резултати.
Собствените статистически данни на РПЦ допълнително засилват тези опасения, тъй като дейностите по преминаване от една църковна юрисдикция към друга и отчетените числени показатели значително надхвърлят резултатите от обръщането към православната вяра и кръщенията на един континент, в който православното пастирско присъствие остава крайно недостатъчно.
Африкански и международни критики
Критиките към Руската екзархия не се ограничават само до гръцката православна църковна йерархия.
В анализ от октомври 2024 г. за Института за изследване на външната политика (FPRI) Боб Уекеса, директор на Африканския център за изследване на Съединените щати към Университета на Витватерсранд, предлага следната показателна оценка:
„Заключавам, че Руската православна църква ще се стреми да привлече малък елит, свързан с най-високите ешелони на властта, в преследване на непрозрачни руски интереси, вместо да спечели големи църковни общности.“
Професор Регина Елснер от Университета в Мюнстер също предупреждава:
„Руската православна църква трябва недвусмислено да бъде разглеждана като част от руската мека сила.“
Беларуската богословка и политоложка Наталия Василевич, интервюирана от Deutsche Welle през март 2026 г., е още по-категорична в оценката си за въздействието върху африканското православие:
„Тази дейност на Руската православна църква на континента е дълбоко разрушителна за африканското православие.“
Тя изтъква, че Екзархията е съсредоточила усилията си върху привличането на вече съществуващи православни духовници и църковни общности, вместо върху изграждането на нови общности. В основата на тази критика стои един стар и добре познат модел: използване на финансовата уязвимост на африканското население от чуждестранни интереси чрез предоставяне на материални стимули.
Тези оценки на анализаторите, съпоставени със собствените отчети на РПЦ, съдържат данни, които разкриват последователно повтарящо се безпокойство — реалната вероятност църковната експанзия на РПЦ да обслужва цели, надхвърлящи проповядването на Евангелието.
Въпрос за целите на мисионерската дейност
Москва е изтъквала няколко аргумента в подкрепа на своето присъствие в Африка: молби от африкански духовници за руска закрила и преминаване под руска църковна юрисдикция; пастирска грижа за пренебрегвани православни общности; духовно обгрижване на руските граждани и исторически установените руски диаспорни общности; хуманитарна и образователна дейност; както и евангелизация на африканското население.
Някои от пастирските потребности, изтъквани в тези аргументи, може да са напълно реални. Рускоговорящите православни християни, живеещи в Африка, имат основателно право да се нуждаят от богослужение и духовно обгрижване на собствения си език. Африканските духовници също могат да имат напълно основателни опасения, свързани с недостига на средства, културната нечувствителност или недостатъчната пастирска грижа. Александрийската патриаршия отдавна е призвана да поема огромни мисионерски и хуманитарни отговорности при крайно ограничени ресурси. Подобни проблеми заслужават сериозно внимание, а не пренебрежително отхвърляне.
Легитимността на една пастирска потребност обаче никога не бива да се смесва с легитимността на църковните средства, използвани за нейното удовлетворяване. Винаги е съществувала възможност за сътрудничество и няма доказателства, че Александрийската патриаршия е отказвала да даде разрешение за дейността на РПЦ в Африка.
Александрийската патриаршия многократно е проявявала толерантност и подкрепа към други поместни църкви, които се стремят да удовлетворят духовните потребности на своите вярващи. Показателен е примерът с Българската православна църква. Въпреки че, подобно на Александрийската патриаршия, тя не признава Православната църква на Украйна, вместо да избере разколническия път на самоволно създаване на храмове и изпращане на духовници без разрешението на Александрийската патриаршия, Българската църква отправя официално искане до Александрийския и на цяла Африка патриарх Теодор II, което получава положителен отговор.
През 2023 г. Негово Високопреосвещенство Йоханесбургският и Преторийски митрополит Дамаскин от Александрийската патриаршия присъства на освещаването на храма „Св. Йоан Рилски“ — първата българска православна енория в Република Южна Африка.
Следователно не буди съмнение, че Александрийската патриаршия е проявявала разбиране към необходимостта да бъдат удовлетворявани духовните потребности на други православни общности, включително на такива, които имат различия с нея по въпроса за признаването на Украинската църква — именно въпросът, който постави началото на неканоничната дейност на РПЦ в Африка.
Според каноничния ред на Православната църква Африка попада в църковната юрисдикция на древната Александрийска патриаршия. Следователно пастирската грижа за рускоговорящите православни християни, както и всички мисионерски инициативи, предприемани от друга православна църква, трябва да се осъществяват в сътрудничество с тази патриаршия и под нейна канонична власт.
Всъщност рускоговорящи духовници и богослужения на руски език вече са съществували в юрисдикцията на Александрийската патриаршия, без тя да възпрепятства подобна пастирска грижа. Следователно няма никакво принципно противоречие между духовното обгрижване на руските православни християни в Африка и зачитането на каноничните права на Александрийската църква. Двете цели са напълно съвместими.
Същият принцип се отнася и до оплакванията на африканските духовници. Колкото и основателни да могат да бъдат отделни техни претенции, те не оправдават едностранното преминаване на духовници и църковни общности под юрисдикцията на друга патриаршия, нито създаването на конкуриращи се църковни юрисдикции. Подобни проблеми трябва да бъдат решавани чрез подходящ църковен диалог и установените канонични процедури, а не чрез изграждане на паралелни структури.
Нито пастирската необходимост, нито мисионерският ентусиазъм могат да дадат на Руската православна църква юрисдикция, с която тя не разполага по каноничен ред.
Следователно създаването на Руската екзархия в Африка повдига въпрос, който е значително по-фундаментален от ефективността или искреността на мисионерските амбиции на Москва. То представлява намеса в каноничната територия на друга православна патриаршия и създаване на паралелни църковни структури, които подкопават църковното единство и задълбочават съществуващите разколнически разделения.
Този основополагащ еклисиологичен проблем не може да бъде разрешен чрез позоваване на благотворителни дейности, образователни проекти, хуманитарна помощ или привличане на духовници и църковни общности.
В Африка вече съществува широкообхватна мрежа от християнски, благотворителни и хуманитарни организации, които работят за справяне с продоволствената несигурност, недостатъчния достъп до здравеопазване, жилищния недостиг, ограничения достъп до чиста питейна вода и лишаването от образователни възможности.
Съществуването на тези организации не означава, че допълнителните православни инициативи са ненужни. То обаче показва колко значителни са възможностите за сътрудничество, координация и отговорно управление на поверените ресурси.
Вместо да изгражда конкуриращи се църковни институции, Руската православна църква би могла да допринесе съществено за вече съществуващата мисионерска и хуманитарна дейност на Александрийската патриаршия. Подобно сътрудничество би укрепило православното свидетелство, би намалило ненужното дублиране на дейности и би насочило оскъдните ресурси към духовните и материалните потребности на африканските общности, вместо към институционално съперничество.
Отказът от подобно сътрудничество неизбежно повдига въпроси относно действителните цели на африканската инициатива на Москва, особено когато църковната експанзия изглежда тясно обвързана с геополитическите интереси на руската държава. Самото привличане на съществуващи енории и духовници не може да бъде представяно като доказателство за успешна евангелизация.
Следователно основният проблем има две измерения: дали дейността на Москва зачита каноничния и еклисиологичния ред на Православната църква и дали действително изпълнява апостолското предназначение на мисионерството — да привежда хората при Христос, да създава устойчиви християнски общности, да изгражда местно църковно ръководство и да служи на човечеството.
Тези два въпроса не могат да бъдат разглеждани отделно. Мисионерска инициатива, която подкопава единството на Църквата в името на разпространението на Евангелието, противоречи на едно от основополагащите измерения на самото православно разбиране за мисията.
Католическият опит показва изключителния потенциал на дългосрочната мисионерска дейност, основана на местните общности и съсредоточена върху човешката личност. Православната история също предлага свои примери — от светите братя Кирил и Методий сред славяните до свети Инокентий Аляски. Тяхното наследство не се състои просто в разширяването на църковната администрация, а в изграждането на християнски общности, способни да изразяват и предават вярата в рамките на собствените си културни, езикови и обществени традиции.
Целта на православната мисия винаги е била проповядването на Евангелието, спасението на човечеството и преобразяването на човешкия живот в Христос — а не придобиването на църковни територии или разширяването на геополитическото влияние.
Ако Москва действително желае да допринесе за евангелизацията на Африка, най-убедителното доказателство за това би било готовността ѝ да подкрепя каноничната Александрийска патриаршия, да укрепва съществуващите православни общности, да насърчава развитието на местно африканско църковно ръководство и да участва в мисионерска и хуманитарна дейност, без да се конкурира с Църквата, на която тази мисия вече е поверена, или да отслабва нейното влияние.
Автентичността на православната мисия не се измерва с придобитите територии или изградените църковни структури, а с верността към Евангелието, единството на Църквата и духовното преобразяване на хората, на които тя служи.
