Меню Затваряне

Мийхол О’Хърли: „Доктрината за „свещена война“ на РПЦ обслужва държавната политика на Русия“

Интервю на Анна Янсоне с Мийхол О’Хърли за Libertas Fidei

Интервю на Анна Янсоне с Мийхол О’Хърли за Libertas Fidei

Мийхол О’Хърли понастоящем е един от водещите експерти по въпросите на инструментализирането на религията. Той е ирландско-американски експерт, политолог, журналист, анализатор в областта на отбраната и сигурността и специалист по разрешаване на международни конфликти. Заема длъжността главен редактор и дипломатически кореспондент на изданието Diplomacy in Ireland – European Diplomat. Има богат опит като военен кореспондент в международни конфликтни зони, включително в Украйна. В ексклузивно интервю за Libertas Fidei Анна Янсоне и г-н О’Хърли разговарят за това как е станало възможно подобно открито инструментализиране на религията, как Московската патриаршия се е превърнала в инструмент на Кремъл, дали западният свят осъзнава заплахите, пред които е изправен, и какво бъдеще очаква общия ни християнски дом. Днес публикуваме първата част от този разговор.

– Г-н О’Хърли, през последното десетилетие станахме свидетели на поредица от драматични разкрития и обезпокоителни констатации за дейността на Московската патриаршия. В няколко европейски държави избухнаха шпионски скандали, в които бяха замесени представители на руското православно духовенство. В Украйна правоохранителните органи разследват множество случаи на предполагаемо сътрудничество между духовници и руските разузнавателни служби и окупационните власти. Според Вас стигнал ли е западният свят – Европа, Обединеното кралство и Съединените щати – до осъзнаването, че Руската православна църква може да функционира не само като религиозна институция, но и като инструмент на външната политика и разузнавателните служби на Кремъл? Осъзнали ли са напълно западните правителства мащаба на тази заплаха?

– Закъснението на Запада в разпознаването на деформациите в Московската патриаршия е достойно за съжаление, но същевременно е разбираемо. Руското православие се е превърнало в изключително сложен феномен поради особеностите на собствената си история, а политическата му еволюция е била предмет на изследване от твърде малко учени.

Исторически погледнато, Западът е бил склонен да пренебрегва православието. Католици и протестанти са изключвали Изтока от историческия разказ. Дори Гибънс избира да нарича Константинопол „Византия“, за да дистанцира съзнанието на западния човек от реалността, че православието и източноевропейската история са продължили да съществуват и дори да процъфтяват извън полезрението на Запада.

Едва сравнително наскоро преплитането на руското православие с геополитическите амбиции на Москва принуди Запада да обърне внимание на един хибриден феномен — Църква, която използва богослужението и катехизиса като прикритие за дейността си на орган на държавната служба за сигурност, прокарващ идеологията на Русский мир („Руски свят“).

Самите основи на Московската патриаршия са положени сред скандал. Вселенският патриарх Йеремия е бил подмамен да замине за Москва с обещанието, че ще получи милостиня в подкрепа на Църквата след падането на Константинопол под властта на османските турци. След това Борис Годунов го е държал в плен при жестоки условия, докато не се е съгласил да признае Москва за патриаршия.

За да обвърже още по-тясно Руската православна църква с държавата, през 1721 г. цар Петър премахва Московската патриаршия и превръща духовниците в държавни служители.

С изключение на един съвсем кратък период по време на Руската революция, когато Московската патриаршия е възстановена в условията на вакуум в държавното управление, съветската власт отново я премахва. По-късно тя назначава Сергий за московски патриарх при условие, че той и Руската православна църква ще бъдат послушни на Върховния съвет.

Тази изопачена симфония – родена от насилие и измама – продължава да се поддържа и при Путин, и при патриарх Кирил.

– Вашите публикации за Московската патриаршия се отличават със смелостта си и с откровеността на оценките, които давате. Същевременно сте удостоен с признание от Константинопол като човек, дълбоко вкоренен във вярата си и в православната традиция. Какво Ви мотивира във Вашите изследвания и публикации — стремежът към истината или вярата?

– Призвани сме да живеем в този свят в условията на действителност, белязана от греха и преклонението пред властта, но същевременно проникната от дара на вярата и от Църквата, която Христос ни е оставил. Ние преживяваме света такъв, какъвто сами сме го направили, а не такъв, какъвто Бог го е създал. Също така обаче сме призвани да го направим по-добър.

Свободната ни воля като човешки личности ни задължава да вървим към Христос по пътя, който наричаме обòжение (Theosis) — участие в Божията благодат. Следователно, когато се изправим пред злото, не ни остава никаква морална алтернатива или етичен избор, освен да го назовем и да му се противопоставим. Именно оттук произтичат моите изследвания и публикации за превръщането на Руската православна църква в част от руския разузнавателен апарат.

Решението на Московската патриаршия да конструира неправославно богословие на освещаването чрез насилие – своята доктрина за „свещена война“ – не се корени нито в Христос, нито в Евангелието, а в руската държавна политика и нейната апологетика. Да бъдат обявявани за мъченици руските войници, загинали във войната в Украйна, е нещо кощунствено. Трябва да осъдим сакрализирането на насилието и изопачаването на православието.

Чрез груба военна сила Русия, подпомагана от неправославното вероизповедание на Московската патриаршия, се опитва да предефинира света. Общността на народите постигна значителен напредък в човешкото развитие, възприемайки управлението, основано на върховенството на закона. До руското нахлуване в Молдова, Грузия и Украйна в Европа се поддържаше мир след столетия на междуособни войни.

Насърчаването от страна на Московската патриаршия на идеологията на Русский мир, която възприема пословичния „закон на джунглата“, при който правото е на страната на по-силния, цели да преобърне световния ред и да разруши мира.

Това, което Московската патриаршия проповядва и преподава, е унищожаване на православното християнско послание за любов, мир, сътрудничество, милосърдие и доброта, такова, каквото го познаваме. По този начин тя обезобразява самия Христов образ, неизличимо отпечатан в душите ни при Кръщението.

Тяхното извратено богословие на „свещената война“ възхвалява насилието, изнасилванията, екзекуциите без съд и произволното водене на война. Московската патриаршия и нейните приятели в Кремъл смятат, че военните действия, нахлуването и окупацията са приемливи средства, чрез които се надяват да преформатират света и да го накарат да повярва, че една чудовищна по своя характер война е допустим инструмент на държавната политика, стига да се води в името на Христос.

Нека се замислим над смразяващите думи на близкия съветник на Путин и личен приятел на Московския патриарх Кирил — руския православен философ Александър Дугин:

„Ние ви обичаме, ние ви уважаваме. И дори ако сме принудени да ви убием, го правим, като стреляме в сърцето, в лицето, в главата на собствените си братя и сестри. Това е много трудно… Правим го в името на спасението, в името на преобразяването.“

Този тип идеология забележително наподобява начина, по който националсоциализмът оправдаваше ужасяващото зло в името на онова, което неговите привърженици смятаха за добро. Но не, моите изследвания, публикации и интервюта не са проява на смелост, макар че Ви благодаря за комплимента. Те са просто плод на вярата, която изрича истината пред лицето на властта.

Що се отнася до всичко, което би могло да попречи на моите изследвания и публикации – заявил съм готовност да се откажа от всяка оказана ми чест, ако тя би могла да възпрепятства упражняването на съвестта ми, интелектуалното ми търсене, изследователската ми дейност и свободата ми да публикувам.

Това, което казвам и пиша, изразява личните ми възгледи, а не позицията на моята Църква, на която и да е патриаршия или институция.

– Какъв беше Вашият личен и интелектуален път към осмислянето на ролята на Московската патриаршия в съвременната руска политика? Имаше ли определен момент, събитие или разкритие, което коренно промени възприятието Ви за Руската православна църква?

Преди време посещавах богослужения на Руската православна църква в малък параклис в Долен Манхатън, където все още се събираше за молитва една общност на т.нар. „бели руснаци“1. Принудени да избягат от Русия след идването на болшевиките на власт, те били последователи на патриарх Тихон (роден с името Василий Иванович Белавин), чието възстановяване на Московската патриаршия имало за цел да върне руското православие към състояние, неподвластно на държавна намеса.

Свидетелството за вяра и вярност на тази руска православна общност беше дълбоко трогателно. Ето защо срещата ми с Руската православна църква извън стените на този параклис, вече заразена със сергианството, ме накара да се питам защо и как всичко се е объркало.

– Във Вашата книга Wolves in Sheep’s Clothing: The Russian Orthodox Church’s Threat to European Security and Democracy („Вълци в овчи кожи: заплахата, която Руската православна църква представлява за европейската сигурност и демокрация“), написана в съавторство с Оксана Шадрина, твърдите, че Московската патриаршия се е превърнала в инструмент за политическото влияние на Кремъл и представлява заплаха за европейската сигурност.

– Нашето изследване включваше изчерпателен преглед на литературата с 452 библиографски източника на девет езика. Ние не започнахме просто с предварително формулирана теза, за да изградим впоследствие аргументи в подкрепа на негативна хипотеза. Следвахме изследването и доказателствата, накъдето и да ни отведат. За съжаление, опасенията ни се потвърдиха.

Независимо дали става дума за изопачаването на Христовото осъждане на войната и превръщането му в официално сакрализиране на насилието чрез неправославното богословие на „свещената война“, за наказването на духовници и миряни, отхвърлящи руските нашествия в Молдова, Грузия и Украйна, или за благославянето на наемническите операции на групировката „Вагнер“ и насилието, упражнявано от нея в Африка – подчиняването и унизяването на руското православие пред олтара на Путин стана повече от очевидно.

След като каталогизирахме десетките духовници на Московската патриаршия, разобличени в шпионаж и обявени за persona non grata (нежелани лица) и експулсирани от държави в Европа и Северна Америка, вече не беше възможно да се стигне до каквото и да било разумно алтернативно обяснение, освен до извода, че Московската патриаршия сама се е дискредитирала, превръщайки се в част от руския държавен пропаганден и разузнавателен апарат.

Нашето изследване разкри също и широко разпространена практика на руски духовници да насаждат недоволство и раздор в Европа с цел да нарушават общественото ни единство, като същевременно подкопават демократичните институции и се намесват в свободни и честни избори.

Дейностите на Руската православна църква, тяхната насоченост, разпространение и непрекъснато разширяващ се обхват вече не могат да бъдат разглеждани като случайни прояви, свързани с упражняването на религиозна вяра. Всеки ден сме свидетели на систематичния подход на Московската патриаршия към противопоставянето ѝ на света извън пределите на Русский мир, при това в интерес на държавата.

– Какви изследователски материали послужиха за основа на Вашата книга? Кои документи, свидетелства, архивни източници и конкретни случаи проучихте? Кое беше най-изненадващото откритие, до което стигнахте в хода на изследването, и кои от направените от Вас заключения смятате за най-значими?

– Ако трябва да посоча само едно от многобройните разкрития, до които стигнахме в хода на нашето изследване, то е осъзнаването, че Путин и патриарх Кирил разчитат на опитите за пренаписване на историческите факти, за да оправдават имперските завоевания. Това не е въпрос на национална гордост.

Особено поразителна беше установената практика да се прикрива мащабът, в който Русия, подпомагана от Руската православна църква, не само е осъществявала имперски завоевания и е свеждала съседните народи до зависими владения, но и последователно е преследвала унищожаването на тяхната културна, езикова, художествена и национална идентичност, за да ги превърне в малоруси („малки руснаци“)2.

За да може Русия да претендира, че украинците, латвийците, естонците или – както твърди по отношение на техните предполагаеми потомци – „всички славянски народи“ принадлежат към нея, тя е трябвало да ги лиши от тяхната самостоятелна идентичност. Московската патриаршия винаги е била съучастник и двигател на тази практика.

Да вземем за пример Украйна. Автокефалията би я запазила в орбитата на Москва. Но това не било достатъчно. Москва наблюдавала как на нейната граница съществува свободна, икономически успешна държава, която с огромна енергия възстановява националната си идентичност след няколко столетия руско потисничество.

Отхвърляйки фолклорните представи и догмите на Московската патриаршия, украинците започнали да мислят самостоятелно и да преоткриват факта, че тяхната религиозна история винаги е била свързана с Константинопол. Това е било нетърпимо за Москва.

Русия се опитала да използва политическата си власт, финансовите интереси, авторитета на църковната проповед и заплахата от отлъчване, за да поддържа мита, че украинците не са просто малоруси, а народ със собствен език, собствена история, култура и традиция на богослужение и вяра, свързана с Константинопол.

Когато това се провалило, нахлуването и окупацията се превърнали в единствената им възможност.

Сега последните руски условия за мир изискват Европа да се върне към границите на Варшавския договор от времето на Студената война. Русия се страхува от успешни държави по своите граници и знае, че народ, освободен от принуда и страх, никога не би избрал доброволно да живее в рамките на Русский мир („Руския свят“).

Връщайки се към значението на историята, особено поучително беше задълбочаването в конкуриращите се исторически разкази за самата Русия – в процеса на нейното развитие от монголска феодална монархия през царска диктатура до днешната автокрация. Това разкри, че собствената им история представлява просто политическа пропаганда, приспособявана към интересите на съответната епоха. Русия никога не е възприемала надеждното и достоверно представяне на историческите факти като своя ценност – тоталитарните режими никога не го правят.

Това ни отвежда до съвременността, в която и Путин, и патриарх Кирил непрекъснато прокарват фалшиви исторически интерпретации като средство за оправдаване на териториалните си претенции и претенциите си за църковна юрисдикция.

Вследствие на това Оксана и аз стигнахме до неизбежния извод, че нишките на историята, които днес крепят Русия, приличат на преждата на един пуловер: ако дръпнете само една от разпуснатите нишки, цялата дреха ще се разплете.

Като изследователи трябваше да разплетем тази дреха, за да разкрием истината.

– Как реагират Москва и ръководството на Московската патриаршия на Вашите изследвания и публични изявления? Правени ли са опити да бъдете дискредитиран, да Ви бъде оказван натиск или да бъдат оспорвани Вашите изводи? До каква степен изследователите, които проучват връзките между руските религиозни институции, държавния апарат и разузнавателните служби, могат днес да работят свободно?

– Както всеки друг, който критикува Русия, и ние сме ставали обект на тормоз – било от страна на руски дипломати, било от страна на обикновени активисти. Това е част от съпътстващите подобна дейност рискове. Поддържаме компютрите си защитени и сме постоянно нащрек за обкръжаващата ни среда, за да гарантираме сигурността си. Пренебрегваме онлайн обидите и заплахите, а когато е необходимо, ги препращаме на службите за сигурност.

Знам, че руски дипломати са подавали оплаквания до епископи и са се опитвали да осуетят публикуването на определени материали или да постигнат оттеглянето им. Едно интервю, което дадох наскоро, доведе до оказване на натиск върху изданието да го оттегли. Когато редакционният екип ги помолил да посочат каквито и да било неточности в публикацията, те просто затворили телефона.

Разговарям с други изследователи и автори и знам, че и те са подложени на натиск, а понякога и на физическо насилие. Една от тях ми разказа как ръководителят на катедрата ѝ настойчиво настоявал тя да се насочи към други теми и да прекрати изследванията и публикациите си за Русия, тъй като били отправени заплахи за спиране на даренията за университета.

Дори в собствената ми Църква често ми оказват натиск да запазя мълчание или да не пиша по определени въпроси.

Дори в Църквата има хора, които подхранват извратеното разбиране, че да критикуваш Русия е равносилно на това да критикуваш православието. Други пък говорят с умиление за онези руски духовници, които открито проповядват разкол, и ги оправдават, водени от неуместна носталгия по миналото. Те ги описват като „благочестиви в личния си живот“, дори когато проповядват ереста на „свещената война“.

Има и хора в Църквата, които извличат икономически облаги от търговските си отношения с Русия и остават недосегаеми за критика, защото са щедри дарители.

Има цена, която трябва да се плати, когато се изправяш срещу онези, които съдействат на Русия или запазват мълчание пред лицето на многобройните ѝ убийства на дисиденти. Как трябва да тълкуваме липсата на възмущение след възраждането на системата на ГУЛАГ за онези, които осъждат разрушаването на демокрацията? И какво да кажем за мълчанието след отстраняването на руски духовници, които проповядват мир и отказват да отправят молитвата за Света Рус?

Когато църковните и политическите лидери запазват мълчание, докато руснаци продължават да падат от прозорците и да намират смъртта си, след като са изпаднали в немилост пред Кремъл, налице е сериозен проблем.

Христос не би мълчал. И ние не бива да мълчим.

Що се отнася до заплахите – повечето от нас поддържат постоянен контакт със службите за сигурност, които при необходимост ни информират за конкретни заплахи и тревожни сигнали.

В основата си, макар и поставянето на думите върху хартия да бледнее в сравнение с физическата смелост и издръжливостта на хората, преживели въоръжено нахлуване и окупация и намиращи се на фронтовата линия, за да защитават Европа и родината си, изричането на истината пред лицето на властта остава необходимо.

Моето перо е единственото оръжие, с което разполагам.

Следва втора част

–––––––––––––

  1. „Бели руснаци“ – название на руснаците, противопоставяли се на болшевишката революция и установяването на съветската власт след 1917 г., както и на руските емигрантски общности, формирани след Гражданската война в Русия от 1917 до 1922 г. (бел. ред.). ↩︎
  2. „Малоруси“ (от рус. „малороссы“) – историческо название, използвано в Руската империя за украинците. Терминът произлиза от концепцията за разделянето на източните славяни на великоруси, малоруси и белоруси и отразява имперското разбиране за украинците като част от единен руски народ, а не като отделна нация със собствена историческа и културна идентичност (бел. ред.). ↩︎
Posted in Интервюта, Публицистика

Вижте още: