Меню Затваряне

Нашата беда днес е, че не сме чеда на Евангелието, а на културата на успеха

Свещ. Йоан (Бурдин)
Икона на Иисус Христос от 1675 г., Исторически музей, Крит

Свещ. Йоан (Бурдин)

Нашата беда днес е, че не сме чеда на Евангелието, а на културата на успеха – е, хайде, не на земния, но на „небесния“. Ако сме „губещи“ по отношение на материалното, то тогава със сигурност трябва да достигнем „духовни висоти“. Главното е да сме ефективни и да постигаме резултат!

Много характерно е как този начин на мислене се отразява върху житията на светиите. Ако е светец, значи от ранно детство отказва майчиното мляко в сряда и петък, а вече в зряла възраст по време на молитва се издига над земята и блести по-ярко от слънцето.

Колко голямо е удивлението ни, когато разберем, че св. Григорий Богослов се е скарал с приятеля си св. Василий Велики, когато против волята му го изпратил за епископ в град Сасим, а св. Йоан Кронщадски се случвало да си изкара яда на бедните, да ги гони далеч от прага на дома си и – о, ужас! – да се бори с плътски въжделения към мъже.

В този смисъл е поразителна изключителната правдивост на Новия завет: духовният живот на апостолите прилича не толкова на Якововата стълба, колкото на влакче в увеселителен парк. Виждаме тщеславието у синовете Зеведееви, които искаха да заемат най-важните места край престола на Христос, виждаме спора между апостолите „кой да бъде най-голям от тях“, виждаме тяхната жестокост и готовност да унищожат цяло едно село, заедно с жените и децата, само защото селяните не искали да приемат проповедта им за Христос, виждаме предателството на Юда, самохвалството и отричането на Петър, страхливостта и бягството на всички най-близки ученици на Месията и – дори отчаяния и безнадежден предсмъртен вопъл на самия Спасител…

Само чрез боговдъхновеността на тази Книга може да се обясни факта, че тя не е била превърната в „Житие на Иисуса Христа” от любителите на „църковното благолепие”.

Но това, което може да бъде заличено от човешката биография, не може да бъде изтрито от човешката природа. Бог цени не безгрешността, а стремежът към нея. („Ти Единствен си без грях“ – Му казваме, забравяйки да приложим тези думи към себе си и хората около нас). Бог цени копнежа ни към вътрешна и външна хармония.

Това е и единственото отличие на християнина от „човека от този свят“.

Разбира се, естествено човешко желание е да знаем точно колко процента благодат сме успели да придобием посредством една или друга „дума, дело или помисъл“, и обратно. Затова си измисляме особен вид „духовен спорт“ – аскетични практики, като пишем ръководства за „духовен живот“, сякаш животът в Христос е някакъв фитнес или бодибилдинг: „Днес си казах сто Иисусови молитви повече от вчера. Утре ще добавя още три псалма към вечерното си правило. Напредвам в духовния живот!“

И само понякога, вглеждайки се зад „парадния“ образ на живота на светеца, внезапно виждаме там падения и отчаяние, надежда единствено на Божието милосърдие, тъга и сълзи… и изпадаме в смущение, понеже не можем докрай да разберем, че именно тези неща (а не неподвижното стоене на камък или ходенето по вода) го правят свят.

Но какво да кажем тогава за думите: „Плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“?

Е, понякога Господ ни дава и тези дарове. Но дали самият св. апостол Павел е живял постоянно в състояние на духовна хармония? Ако внимателно прочетем посланията му, ще забележим, че духовният му живот очевидно е бил много по-сложен, отколкото си мислим. Макар и много сдържано, но тук той си казва: „И, за да се не превъзнасям с премногото откровения, даде ми се жило в плътта ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям.“ (2 Кор. 12:7). В същото послание, но малко по-рано, научаваме за отчаянието, в което той е изпаднал, явно губейки по някое време дори надеждата в Бога: „Защото не искаме, братя, да не знаете за нашата скръб, която ни постигна в Асия; понеже бяхме отегчени твърде много и вън от силите си, тъй че не се надявахме и живи да останем. Но сами в себе си носехме смъртната присъда, за да се не надяваме на себе си, а на Бога, Който възкресява мъртвите, Който ни избави от такава страшна смърт, и още избавя, и Комуто се надяваме, че пак ще ни избави,…” (2 Кор. 1:8-10)

Бих казал, че „плодът на духовния живот” и „действието на благодатта” в нас са преди всичко самата духовна жажда, която изпитваме, и за която най-добре говори блажени Августин: „Ти ни създаде за Себе Си и сърцето ни не знае почивка, докато не почине в Теб.” Това е общото, което ни свързва с апостолите Петър и Павел, с блажени Августин и преп. Серафим Саровски, със св. Мария Магдалина и с преп. Мария (Скобцова).

И ако в нас я има тази духовна жажда и чувство на нищета, и тъга, и смущение на сърцето, и горчивина от поражението, и съзнание за собственото ни безсилие пред всемогъществото на злото, и чувството за богооставеност , и ужасът от факта, че злото завладява собственото ни сърце и нямаме сили да се борим – именно това е несъмнен и ясен признак за присъствието на Бога близо до нас. Това е моментът, когато Той вече казва: „Елате при Мене всички вие, които сте отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“. И чувайки Неговия зов, усещайки въздействието на Неговата благодат върху нас, ние вече започваме да се обръщаме към Него, но все още не сме застанали лице в Лице и не сме познали Неговата милост и любов.

Маран Ата! Господ е близо!

———-

Превод: архим. Никанор (Мишков)

Posted in Беседи на о. Йоан Бурдин

Вижте още: