Ренета Трифонова
1 февруари е ден на почит на жертвите на комунистическия режим, който не бива никога да забравяме поради спомените за неговата жестокост и безсмисленост. Ден, който да ни напомня винаги какво са преживели нашите родители и на какво духовно робство са били подложени. И понеже до вчера всички дискутирахме термина „робство“… какво пък, да си поговорим за робството.
За някои то беше един „хубав“ режим, в който сме имали евтин хляб, пили сме евтина боза, имали сме безплатно образование и здравеопазване. Всичко останало преди и след него сякаш не съществува. Сякаш никога тези хора не са чували за избитата ни интелигенция и елит от престъпния Народен съд, за мъчените хора в лагерите на смъртта, за изтезаваните свещеници и монаси, за убитите като митрополит Борис Неврокопски – с куршум от предател. За доносниците, за опожарените и съборени храмове, за стотиците изселени семейства, на които роднините са обвинени в предателство към комунистическия режим, за отнемането на земята – най-свидното за един българин, за огромния натиск, на който е била подложена вярата и църквата ни….
Въпреки целия този позор, много българи все още харесват в спомените си евтиния социалистически хляб, който днес засяда на гърлата ни. Много българи продължават да говорят с носталгия колко много неща са можели да си купят с два лева, които днес харчат само за градския транспорт. Жалеят и мразят днешния ден и с наведени и сбърчени от тежък живот чела казват: „Какво ни беше „едно време“? Всичко си имахме! А сега?“
На което ще отговоря съвсем логично: „А сега ли, драги сънародници? Знаете ли защо сега не живеем добре и защо не сме доволни, защо сме болни, защо сме измъчени, защо децата ни бягат в чужбина, защо нямаме безплатно образование и здравеопазване? Защо хлябът е скъп, доходите – ниски, а животът – труден? Защо политиците ни ограбват, а църквите ни са празни? Защото, драги сънародници, изкупуваме греховете на мълчанието на нашите родители. Някои от тях и досега мълчат и се ослушват и лъжат децата си колко хубаво им е било „едно време“. Когато си приспал съвестта си и си служил на властта, разбира се, че ще ти е било хубаво. Избрал си своя път, получил си своята награда, както казва Христос. Но има и такива, които не са мълчали и съвестта им е говорела. Познавали са Бога и в Негова чест не са предали нито вярата си, нито са пожалили живота си. Не са продали живота си за паница леща и къшей хляб. Тези хора трябва да помним и техния пример да имаме пред очите си, защото те са се жертвали. Заради тях Бог се смили над нас и днес имаме възможност да изповядваме открито вярата си и никой не ни пречи да влезем в храма. Но докато ни интересува само цената на хляба и удобствата, които ни заобикалят, няма как да подобрим положението си. Защото който търси само земния хляб, ще изгуби и него.
Ще припомним тук за някои избити и мъчени свещеници, за да се поставим на тяхно място и сами да решим за себе си – бихме ли се жертвали като тях. Аз не искам да помня колко е бил евтин хлябът, а да помня тези, които не са се предали. Помни се и се почита човек, който е оставил подвиг след себе си, а не човек, който се е скрил и излъгал. Репресиите са били страшни и да не се заблуждаваме, че всеки е можел да издържи, ако не е имал силен дух и твърда вяра. Но можем поне да помним и да не забравяме, за да не се повтори.
Няма по-страшно робство от това, да преследваш хората и да им забраниш вярата в Бога и мисълта за Него. Фарисеите убиха Христос, като Го разпънаха на кръст. Но тяхната победа беше кратка, защото Той възкръсна в третия ден и ще съди всички според делата им. Комунистическият режим се опита за забрани дори мисълта за Бога, като наложи лъжа и лицемерие в целия ни живот, но уви – не успя. Нашият клир се опитва пък да забрави и да не говори по този въпрос, но хората помнят и много добре виждат кой какъв е. Колкото по-бързо признаем пред себе си, че връщане назад няма, толкова по-скоро ще ни олекне и ще можем да гледаме наследниците на жертвите в очите.
Очакваме дискусия за започване на канонизация на избитите за вярата през комунистическия богоборчески режим.
Колкото по-бързо стане това, толкова по-скоро ще си отдъхнем от този грях на мълчанието и забравата. Защото не в силата е Бог, а в правдата. А справедливостта изисква на тези хора да се отреди достойно място сред нашите светци. Бог да прости убитите от богоборческия режим и да даде разум и съвест на всички нас – да ги помним и да ги почитаме!
Текстът е писан през 2016 г. за личния блог на автора.
–––––-
Вижте още: Печатът на безпаметството
