Ние сме милиони?

Прот. Сергей Лебедев

По материали от публикация на протоиерей Сергей Лебедев („Лохматый“) – бивш прессекретар на Одеската епархия на УПЦ.

Вчера в новинарската си лента видях видео, в което главният протодякон на Одеската епархия на УПЦ, който винаги предвожда дяконите по време на архиерейските богослужения, отец Игор Зубрий рекламира зеленчуци на пазара „Початок“. Първоначално си помислих, че може би о. Игор е заболял и е принуден да остави служението си. Но още същата вечер друго видео в социалните мрежи показа, че същия ден той участва в богослужението по случай 88-годишнината на митрополит Агафангел. Започнах да се обаждам на свои познати свещеници и разбрах, че не само о. Игор, но и десетки клирици са принудени да се занимават с нещо като допълнителна работа:

• едни молят хората за пари в социалните мрежи под предлог: „Аз ще се помоля за вас, а вие ще ми направите дарение“;
• други организират поклоннически пътувания;
• трети по празниците редовно се обаждат на енориаши и, оплаквайки се от живота, молят да им бъдат преведени пари;
• някои, след като са завършили компютърни курсове, работят допълнително в интернет;
• други в свободното си време се занимават с превоз на пътници.

Стигнало се е дотам, че управляващият архиерей е бил принуден да благослови заплатата на свещеник в Одеса да бъде поне 10 000 гривни. И това, подчертавам, е в Одеса – милионен пристанищен град…

Затова нека днес се замислим над един интересен феномен: защо в социалните мрежи ревнителите-кръстоходци твърдят, че „ние сме милиони“, а в Одеската семинария миналата година са постъпили едва 9 младежи за обучение за свещенство (а тази година – още по-малко), докато главният епархийски протодякон е принуден да припечелва допълнително, рекламирайки зеленчуци на пазара, а десетки свещеници са принудени да събират средства за прехрана чрез молби за помощ в интернет… Да не говорим, че и с петициите за защита на християнските ценности нещата също не стоят добре…

Тук се получава едно много интересно противоречие между усещането за масовост на православната среда в социалните мрежи и нейното реално демографско, кадрово и обществено влияние. За един обективен анализ, струва ми се, е необходимо да разграничим няколко аспекта.

„Ние сме милиони“ — това не е статистическо твърдение

В социалните мрежи човек вижда:

• десетки хиляди гледания;
• стотици коментари;
• многолюдни кръстни шествия;
• активни православни Telegram канали;
• множество хора, които пишат „ние, православните“;
• снимки на препълнени храмове и кръстоходци в Почаев.

И се създава усещането: „Ние сме огромното мнозинство“.

Но всичко това измерва преди всичко видимостта на едно активно малцинство, а не броя на хората, готови да живеят църковен живот.

Това са принципно различни неща:

• да се идентифицираш като православен не означава редовно да участваш в живота на Църквата;
• да си готов да посветиш живота си на църковно служение;
• да си готов да жертваш средства за издръжката на Църквата;
• да си готов да защитаваш заявените ценности с дела.

И на всяко следващо ниво числеността рязко намалява.

Семинарията – много по-честен индикатор от социалните мрежи

Ако в Одеската духовна семинария миналата година са постъпили само 9 млади мъже, това е изключително показателен факт.

Но мащабът на проблема е напълно реален. Исторически Одеската семинария е била известна в цялото постсъветско пространство като едно от най-старите духовни училища, подготвило голям брой бъдещи свещенослужители.

И, струва ми се, тук не става дума просто за спад в броя на студентите. Това означава, че след няколко години Църквата ще получи по-малко нови свещеници. А след 10–15 години възниква още по-сериозният въпрос: кой изобщо ще служи в енориите? И тук едно кръстно шествие с хиляди участници може да създаде напълно погрешно усещане за демографското здраве на Църквата.

Най-болезненият показател е положението на вече действащите свещеници. Ако човек, който е един от най-видимите свещенослужители на Одеската епархия, е принуден допълнително да изкарва прехраната си, рекламирайки зеленчуци на пазара, а свещеници редовно се обръщат в интернет с думите „Помогнете за прехраната ми“, това е много по-сериозен симптом от липсата на средства за някакъв енорийски проект.

Защото възниква закономерният въпрос:

Ако Църквата действително представлява „милиони вярващи“, защо тези милиони не са способни да осигурят дори нормалното съществуване на собственото си духовенство?

И тук се появява една доста неприятна аритметика. Да предположим условно, че има един милион души, които се определят като православни. Ако всеки от тях даде на Църквата поне 100 гривни месечно, това прави 100 милиона гривни месечно. Проблемът обаче е, че самоопределянето не се превръща автоматично във финансова отговорност. Човек може:

• да измине 200 километра в кръстно шествие;
• да запали свещ;
• да напише 50 коментара в защита на православието;
• активно да спори с ПЦУ;
• да изисква от държавата защита на християнските ценности;

и в същото време да не смята издръжката на собствената си енория за свое лично задължение. Това е много важен феномен. Получава се своеобразен парадокс на „скъпото православие“. Човекът казва: „Православието е основата на нашата цивилизация!“ Но когато възникне въпросът: „А готови ли сте да издържате енорията, свещеника, семинарията, неделното училище?“ – тогава се вижда, че отговорът далеч не е толкова уверен.

И Църквата се оказва в странна ситуация: риторично тя е огромна, а институционално — бедна.

А какво става с петициите?

Тук вече имаме един особено показателен експеримент. Това е прекрасно средство за проверка на тезата „нас ни има милиони“. Например, петицията на Валентина Илина за правна защита на християнските светини, публикувана на портала на Върховната рада, е събрала едва 6299 гласа. При това инициативата беше активно рекламирана в социалните мрежи от водещи православни блогъри. И така, за няколко месеца от необходимите 25 000 подписа са събрани по-малко от една трета. Нещо повече – както и много други „ревнители“, самата инициаторка на инициативата в писмото си до Върховната рада твърди:

„Към днешна дата около 90% от населението на Украйна се самоопределят като християни.“

Излиза, че дори при максимално благоприятен анализ на събраните подписи виждаме, че всичко това е подкрепено не от милиони и дори не от стотици хиляди християни… И това е много интересно, защото социалните мрежи създават усещането: „Всички православни са възмутени!“ Но когато на човек му бъде предложено да извърши едно съвсем просто действие – да влезе в официалния сайт, да се идентифицира и да постави подписа си – се вижда, че активното мнозинство е много по-малко.

Два различни типа религиозност

Струва ми се, че тук се разкрива главното различие. Съществуват два напълно различни типа религиозност. Емоционалната религиозност. Тя се изразява в:

• „Позор!“
• „Кощунство!“
• „Ще защитим православието!“
• „Ние сме милиони!“
• „Трябва да излезем на кръстно шествие!“
• „Трябва да накажем враговете!“

Това е много шумна религиозност. Но тя почти нищо не изисква от самия човек. А съществува и отговорна религиозност. Тя пита:

• Колко дарявам на своята енория?
• Помагам ли на своя свещеник?
• Издържа ли се семинарията?
• Имат ли младите хора перспектива за църковно служение?
• Има ли неделно училище?
• Има ли помощ за многодетни семейства?
• Има ли помощ за болни?
• Осигурена ли е нормална издръжка на духовенството?
• Какво лично правя, за да останат децата ми християни?

И тук броят на хората рязко намалява. Затова кръстното шествие може да бъде огромно, а Църквата в същото време да бъде слаба. Това вероятно е главният парадокс.

Масовото мероприятие все още не означава масов църковен живот.

Кръстното шествие е събитие, но Църквата съществува не само в събитието, а 365 дни в годината. И през цялото това време:

• трябва да се плаща отоплението на храма;
• трябва да се издържа свещеникът;
• трябва да се обучават семинаристите;
• трябва да се ремонтира храмът;
• трябва да се работи с децата;
• трябва да се помага на бедните;
• трябва да се подкрепят болните;
• трябва да се издържат епархийските структури;
• трябва да се подготвят нови свещеници.

И именно по тези показатели започва да се вижда реалното състояние на Църквата.

Въпросите към „ревнителите“

Затова ми се иска да задам на „ревнителите“ няколко съвсем прости въпроса. Не „Колко сме на кръстното шествие?“, а „Колко от нас са готови да издържат собствената си Църква?“ Не „Колко хора са харесали публикацията за защита на православието?“, а „Колко хора отделиха пет минути и подписаха петицията?“ Не „Колко хора крещят в социалните мрежи, че православието е основата на държавата?“, а „Колко млади мъже са готови да станат свещеници?“ Ето това вече са много по-неудобни въпроси. Затова, струва ми се, твърде активната кръстоходческа и интернет-ревнителска среда надценява собствената си численост именно защото бърка шумността с масовостта. Алгоритмите на социалните мрежи показват на човека преди всичко хора, които мислят като него. И възниква ефектът:

„Където и да вляза — навсякъде има православни. Значи православните са милиони и обществото е с нас.“ Но реалният живот показва друго:

• малко нови свещеници;
• слабо материално участие;
• зависимост от дарения;
• ниска способност за мобилизация дори около собствените изисквания.

И тогава се получава една доста неприятна диагноза:

Може би проблемът на съвременната църковна среда не е в това, че е твърде малка, а в това, че се смята за много по-голяма и много по-добре организирана, отколкото е в действителност. А това вече е опасно, защото този, който смята себе си за мнозинство, престава да си задава въпроса защо собствената му Църква постепенно губи хора и обществено влияние. И ако тази тема бъде интересна за читателите, можем да продължим разговора и да обсъдим:

„Защо сред православните има толкова много хора, готови да защитават Църквата на думи, но толкова малко хора, готови да поемат отговорност за нея?“

Това, струва ми се, е много по-интересно от самия феномен на кръстните шествия.