Християнство.бг
„Ако не отговарях както трябваше, получавах удар от ток“. Разкази на духовници, обвинени в опит за убийство на „духовния наставник на Путин“.
В края на февруари ФСБ съобщи за ареста на възпитаници на Сретенската духовна академия по дело за подготовка на терористичен акт и съхраняване на взривни вещества — уж по поръчение на украинските специални служби църковните служители Никита Иванкович и Денис Попович подготвяли убийството на Симферополския и Кримски митрополит Тихон Шевкунов, когото наричат „духовника на Путин“.
Според следствието обвиняемите скрили в тайник в Терлецкия парк взривни вещества и фалшиви документи, издадени им от украинските специални служби. „Новая газета“ писа, че произходът на тези документи може да се проследи в интернет — те не принадлежат на арестуваните, в тях просто са залепени техни снимки, и това са вътрешни паспорти, с които е невъзможно да се укриеш.
Защитата в съда настояваше, че „тайникът“, за който говори следствието, е малка дупка с дълбочина 30 сантиметра, едва изкопана в замръзнала на метър и половина земя и покрита с листа, а задържаните църковни служители потвърдили тази версия пред камера само под натиск от страна на оперативните служители.
Днес Московският градски съд за пореден път отказа да пусне от СИЗО (следствения арест) под по-лека мярка Никита Иванкович и Денис Попович. В съда и двамата разказаха, че по време на обиск им били подхвърлени „веществени доказателства“, а преди разпита били измъчвани с ток. „Медиазона“ публикува дословните разшифровки на тези разкази.
Църковният служител Никита Иванкович
Вероятно у всеки човек в живота настъпват моменти, когато всичко се преобръща на 180 градуса. За мен такъв ден беше 12 февруари тази година, когато рано сутринта се готвех за работа в храма, където служа, и чух почукване на входната врата. Отворих я.
Влезлите се представиха като служители на оперативната служба и ми показаха заповед за обиск. Започнаха да претърсват жилището ми. Мен ме сложиха, както е по ред, с лице към пода, закопчаха ми белезници. Не знаех каква е причината за тези действия.
По време на обиска при мен бяха „намерени“ странни предмети: лопата, поставена под възглавницата, и до нея телефон. Аз ги виждах за пръв път. На въпросите „какво е това“ гледах с недоумение и не можех да дам никакъв отговор.
След тези „мероприятия“ ме изведоха от дома ми и ме закараха на някакво място. Не знаех къде отиваме, но щом пристигнахме, разбрах, че сме в един от горските паркове недалеч от дома ми. Там ми показаха на видно място някакъв контейнер, намиращ се в малко изкопано място под храст. Трябва да се отбележи, че беше зима. На това разчистено място стоеше контейнер, в който имаше кутия със сок и плик.
Многократно вече показваха по телевизията тези кадри, обвинявайки ме в особено тежки престъпления, показвайки лицето ми на цялата страна. Разбира се, това не може да не натъжава, защото вината ми все още не е доказана. А така голословно да обвиняваш човек пред цялата страна… това, разбира се, не е приятно. Но както и да е.
Повтарям — и тези предмети виждах за пръв път. Все още не разбирах нищо, защото официални обвинения не ми бяха предявени. После ме върнаха в микробуса, с който бяхме дошли, и започна разпит.
Разпитът започна с въпроси от оперативните служители, на които не можех да дам нито положителен, нито отрицателен отговор, тъй като не разбирах контекста на обвиненията, които ми се вменяваха.
След това предприеха определени действия: сложиха ме с лице към пода на микробуса, на главата ми нахлузиха чувал, очите и носа ми залепиха с тиксо, ръцете ми вързаха — не видях с какво — и прикрепиха някакви щипки или техническо средство. Не го виждах, но скоро усетих как действа.
Въпросите продължиха, но вече ми предлагаха „правилните“ отговори. Когато опитвах, позовавайки се на чл. 51 от Конституцията, да мълча и да не свидетелствам срещу себе си, или отговарях не така, както искат, получавах електрически удар.
Аз и майка ми имаме наследствено сърдечно заболяване. Може би в ежедневния спокоен живот то не се проявява толкова страшно, но в този момент почувствах как ритъмът на сърцето ми рязко се ускори. Започна паническа атака, болки от електрошока.
И се оказах пред избор: или следвайки инстинкта за самосъхранение да давам „нужните“ отговори и така да свидетелствам против себе си, или да рискувам тежка вреда за здравето си, а може би и живота си. Затова избрах първото и дадох онези показания, които сега вероятно лежат пред вас.
В постановлението и искането на следствието за задържането ми под стража вече беше посочено, че нямам стабилни социални връзки. Но аз съм в църквата вече 23 години от живота си, от най-ранно детство. В различни [социални] роли помагах, участвах в благотворителни, патриотични, просветителски, мисионерски и други проекти, помагах по време на богослужения.
Тъй като целият ми живот беше в църквата, това оформи и моя кръг на общуване, и социалните ми връзки. Това са духовници, които са ми едновременно приятели и наставници, и енориаши от Руската православна църква, на която съм служил 23 години с вяра и истина. Всички тези хора ме познават, познават и характера ми, и добрите, и слабите ми страни, както е при всеки човек. Те могат да свидетелстват, че с нищо от това, в което ме обвиняват, не мога да имам връзка.
Искам също да отбележа, че повече от десет години съм посветил на богословското образование — първо в семинарията под ръководството на владиката митрополит Тихон, а после и в други учебни заведения. В научната и образователната среда също имам добри приятели и колеги. Тоест аз имам социални връзки.
Посочват също, че мога да прикривам действията си, да преча на следствието. Позволете ми във връзка с това да задам риторичен въпрос: може ли човек, който уж се готви за такова страшно престъпление, каквото ми приписват, да продължава да ходи на работа, да участва в юбилейни църковни мероприятия, да служи в храм, който е публично място, където си сред хора? И освен това, рано сутрин, в пет часа, да отвори вратата си на непознати без никаква съпротива, да им даде компютъра си, телефона си и така нататък? Мисля, че отговорът е очевиден.
За съжаление, аз израснах без баща. Живеех с майка си, тя ме възпита, за което съм ѝ много благодарен. Но винаги съм търсил човек, който да замести моя баща, да ми бъде наставник и авторитет. Такива авторитети в различни периоди от живота си съм намирал сред духовниците, с които общувах.
Именно в младежките ми студентски години такъв човек за мен стана митрополит Тихон Шевкунов — в покушение срещу живота му ме обвиняват сега. Владиката Тихон е човекът, на когото дължа много, ако не всичко: съществуването си, положението си, професионалните си умения, преди всичко образованието си, защото именно благодарение на неговите усилия беше построена семинарията, в която учих, и ми беше дадена възможност активно да участвам в църковния живот.
От него съм получил и полезни житейски навици: как да организираш времето си, как да постигаш целите си. И разбира се — в духовния живот, защото той е наследник на голям духовен опит и да не се учиш от него би било голяма грешка. За всичко това съм му изключително благодарен. Този човек за мен тогава, а и сега, замества баща, представлява морален и духовен авторитет.
И ето — на мен ми приписват опит за убийство на човек, който ми е толкова скъп. Това и досега не мога да разбера. А и самото убийство, отмъщението, всякакво физическо или психологическо насилие за човек, който изповядва християнството, са недопустими. Аз не мога да се нарека абсолютно праведен и добър християнин — всички сме грешни. Но като човек, който се готви за служение на църквата, дори и мисъл не ми е минавала да предприема действия по организация или участие в такива зли и ужасни планове, които ми приписват.
Искам да кажа, че съм обикновен човек, потомствен московчанин, патриот на своя град и своята страна. И въпреки че се намирам в ареста, смятам за цел на живота си служението на Бога и на хората. Всъщност през по-голямата част от живота си с това съм се занимавал — стараех се да нося полза и на отечеството, и на Църквата, и на хората около мен.
И във връзка с това искам да отбележа: въпреки че казват, че уж не искам да съдействам на следствието, аз, напротив, сега виждам за първостепенна задача именно съдействието и помощта на следствието, за да бъде установена истината. Истината в моето дело, в нашето дело.
Защото установяването на истината е моята реабилитация и в очите на обществото, и в очите на Църквата, на която все още съм служител, и в очите на моите близки и приятели, и на мнозина хора, които ме познават.
Няма и къде да се укривам, защото имам само едно жилище — същият апартамент, в който ме задържаха. Намира се буквално до районното управление на МВР. Постоянно съм под наблюдение. А между другото, в това районно управление никога не съм бил, никога не съм привличан към наказателна или административна отговорност и не съм нарушавал законите на Руската федерация.
Затова се присъединявам към искането на моя адвокат да ми бъде променена мярката за неотклонение. И накрая искам да предам поздрав на майка си и на годеницата си: много ви обичам и много ми липсвате. Благодаря.
Бившият помощник на митрополит Тихон – Денис Попович
Ваше чест, уважаеми съд, благодаря за думата. Разбира се, подкрепям жалбата на защитата срещу продължаването на ареста. И за пореден път искам отговорно да заявя за този фарс, произвол и театър на абсурда, който в момента се разиграва с нас.
Както вече съм казвал, никога не съм извършвал престъпления, нямал съм никакво отношение към каквито и да било спецслужби, както беше приписано и разпространено, за което вече спомена Никита. Никога не съм имал работа с оръжие, а по своите житейски и религиозни убеждения съм противник на всякакво насилие и нарушаване на закона. Аз самият съм далеч от политиката, тъй като виждам призванието си в служението на Бога и съм църковен служител. За мен политическо [поведение] е най-много да обсъждам новините на вечеря.
Особено абсурдно звучат обвиненията, че уж съм искал да посегна на живота на скъп и наистина горещо обичан от мен човек, който за мен е и баща, и духовен отец в много отношения. С него работих почти десет години. През цялото това време бях негово доверено лице и от своя страна, както мисля, с вярност и отговорност му служих, помагах му във всичко. Дори може да се каже, че живеех неговия живот. Винаги се стараех да съм предан и верен.
С течение на времето между нас се създадоха силни, доверителни отношения като между баща и син. И наистина, именно той направи за мен повече от всеки друг: научи ме на много неща, възпита ме, подкрепяше ме, отваряше ми възможности да се развивам, да работя, да участвам в различни интересни проекти с църковна и обществена насоченост. Дори в пътуванията — когато го придружавах.
Моят живот, успехите и перспективите ми в голяма степен зависеха от него. А сега от мен се опитват да направят някакъв неблагодарен предател, ако обобщя — отцеубиец. Мисля, че тук сам по себе си възниква въпросът: не е ли това абсурд?
Още от детството съм възпитан в манастир, в църквата. Тогава реших да посветя целия си живот на служението на Бога, на Църквата, на хората, и да приема свещенически сан. А символът на това за мен като църковен служител, който иска да стане свещеник, дори просто като християнин, е категоричното отхвърляне на насилието. Действия от такъв характер не могат да бъдат оправдани и по същността си са недопустими.
Не мога да кажа и дори да предположа кой, защо и с каква цел измисли и „продуцира“ тази страшна история, която доведе до всичко онова, което ни се наложи да преживеем. Но всички доводи и уж „улики“ са изцяло подхвърлени и фалшифицирани.
Показанията на Денис Попович за арестите и изтезанията
Първото ми задържане стана още през януари тази година. Още тогава се опитваха да ми припишат нелепи обвинения, които сами по себе си се разпаднаха — беше достатъчно дори бегъл поглед върху тях. Впоследствие ме пуснаха.
На 12 февруари отново бях задържан. При това всичко, което ми се приписва, както вече казах, е пълна нелепица. На следващия ден ми бяха предявени обвинения по чл. 30 и чл. 105 — в опит за убийство. По-късно тези обвинения бяха смекчени, въпреки че и те, според мен, нямат никакви основания.
В процеса на предварителното разследване върху мен беше оказвано незаконно физическо и психическо насилие, с цел да бъда принуден да се призная за виновен и да потвърдя абсурдните версии на обвинението.
Веднага след като ме задържаха, ме качиха в кола, сложиха ми качулка на главата и ме откараха в неизвестна посока. Впоследствие разбрах, че това е било в гориста местност в района на Москва.
Там върху мен прилагаха физическо насилие, включително електрически ток. Заплашваха ме, че ако не се съглася с версията на следствието, ще продължат изтезанията и дори ще преминат към по-тежки мерки. В онзи момент изпитвах силна болка, страх за живота си и пълна безпомощност.
Под натиска на тези нечовешки условия бях принуден да подпиша документи и да дам „показания“, които бяха диктувани от служителите. Казвам го отговорно: всички онези първоначални признания са получени чрез изтезания и нямат нищо общо с реалността.
Всичко това беше заснето на видео и след това разпространено в социалните мрежи и по телевизията. Обвиняваха ни, твърдяха, че сме съучастници на украинския режим и така нашите имена бяха опетнени пред цялата страна.
Ваше чест, въпреки че съм гражданин на Украйна, това не е основание да ме считат за враг по този признак. От 2014 г. живея в Русия. През това време съм учил, завършил съм Руската духовна академия и съм получил историческо образование. Всички тези години съм живял тук, планирах да организирам живота си именно в Русия. Тук е моето обкръжение, всички мои приятели, роднини, а също и „несъществуващите“, според следствието, но реално съществуващи социални връзки.
В Украйна не съм бил от четири години и не съм планирал да се връщам. Нито аз, нито моите близки имаме отношение към въоръжените сили на Украйна или към специалните служби. През всички тези години живея и работя само в Русия, организирам живота си тук и всички мои ангажименти, служба и ежедневие са тук.
Въпреки че сега съм под следствие и на подсъдимата скамейка, искам да вярвам, че в крайна сметка истината ще излезе наяве и справедливостта ще надделее. Сърцето ми остава отдадено на служение на Бога и на хората.
И понеже моето име беше опетнено пред цялата страна и света, разследването и борбата за истината са за мен въпрос на чест.
От своя страна гарантирам, че при първа необходимост ще се явявам на всички следствени действия и органи по първо изискване. Не възнамерявам да преча на следствието, нито да крия нещо. Не познавам свидетели по делото и не мога да ги познавам, както и не могат да съществуват свидетели по това фалшифицирано дело.
Що се отнася до жилищни въпроси: имам само временна регистрация, получих статут на жител едва през декември миналата година и бях в процес на издаване на всички документи. Мога да кажа, че в Сретенския манастир, където живеех и бях регистриран, все още остава моето жилище, където биха ме приели в случай на промяна на мярката за неотклонение.
Наистина не съм официално на трудов договор. Както казах, жителство получих едва през декември. Но имам достатъчен доход за издръжка. Това, вероятно, е всичко. Благодаря за вниманието и моля да бъде променена мярката ми за неотклонение.
–––––––––––––––––
Източник: Медиазона
