Ренета Трифонова
Струва ми се, че никога не е било по-лесно да покажеш любовта си към ближния, отколкото днес. И затова все още не разбирам как може на някого да му е трудно да сложи маска на публични места? Сякаш е някакво огромно усилие или саможертва? А нещата са толкова прости:
Единственият начин да опазиш себе си, е да опазиш ближните си.
Не е ли напълно ясна поуката, която може да се получи от всичко сполетяло ни напоследък?
Нима е възможно да си християнин и да допуснеш поради нашето невнимание нечий живот да бъде под заплаха поради това, че на някого му било неудобно да носи маска???
Който си мисли, че всичко е разрешено и че не се налага да се решава кой да живее и кой да умре; който си мисли, че в големите европейски държави са луди, защото все още се придържат към извънредните мерки; който си мисли, че лекарите се шегуват, когато казват, че ситуацията е изключително тежка (или може би някой си мисли, че “това не се отнася за нас”?!), нека такъв да прочете как изглежда реалността, която наскоро беше преживяна от мой приятел:
“Татко беше връщан три пъти с двустраннна пневмония, а при това е и онкологично болен (два пъти опериран) и наред с това има сърдечно-съдово заболяване, 6 стента и парче присадена аорта.
Човечните лекари знаят това, но са безсилни, нямат полезно действие… . три пъти ни върнаха у дома и не искаха да изпратят линейка, щом можел да говори (представете си) и когато той напълно отслабна, когато възпалението се разпространи, когато нивото на кислород в кръвта започна да спада бързо и когато той наистина не можеше да говори повече… и след като го държаха 6 часа в инфекциозно, най-накрая успяхме да го вкараме в болница.
Вчера бяхме в ковид центъра и е ужасно… стотици хора изнемогват безпомощни, с пневмония, стоят и чакат със зловеща кашлица, стоят и чакат… плачат, стенат…групово са затворени в тесни стаички и чакат отново за поне 3 до 4 часа просто да ги прегледа някой и да им каже да се приберат вкъщи и да дойдат след няколко дни, ако ситуацията се влоши.
И после се прибираш вкъщи и чакаш и когато стане по-лошо, пак отиваш и чакаш с часове, и часове, и часове, само за да ти дойде ред, за да ти изпишат по-силен антибиотик… Или поне направление за болница… А с направлението може и да стигнеш само до инфекциозен триаж, където да те разпределят, а после чакаш и чакаш, и чакаш, и чакаш, и така… Не дай Боже хората само да видят това, а какво остава да го преживеят… Бог да ни е на помощ…”
Превод: монахиня Павла (Борисова)
Още същия ден след този кратък текст на доц. Тодор Митрович, той написа още един доуточняващ текст към първата си публикация, поради критиките, които започнаха да се сипят срещу него:
“Заради всички онези, на които изображението от тази публикация изглежда богохулно или объркващо, бих искал да спомена, че това не е икона (с маска), а фотомонтаж (от две снимки). Така че, не мисля, че това е икона, нито че така трябва да се рисуват иконите, нито че това е картина, пред която човек трябва да се моли на Бога. Нито, разбира се мисля, че Господ Иисус Христос има нужда от маска, за да се защити. Следователно, това е концептуално произведение на изкуството, чиято визуална част не може да бъде интерпретирана без текста, който го придружава. А текстът засяга една от двете най-важни заповеди на Новия Завет: „Обичай ближния си като себе си“.
Мисля, че в тази заповед Христос не говори за някакво абстрактно чувство на всеобща любов (което не мисля, че би било лошо да възпитаваме ), а за конкретна и активна любов към конкретните хора, с които живеем. И мисля, че в момента активната любов към ближния се показва от факта, че няма да допринесем някой, който е тежко болен, да остане без място в болницата. И съм напълно сигурен, че Христос подкрепя нещо подобно и че самият Той – ако беше времето на Новия Завет днес – би сложил маска на лицето Си, ако трябваше да даде пример и да помогне на някого (а не да се защити, разбира се).
Защото ние забравяме, че Той не е живял сред хората като Вседържител (макар че е могъл да направи това), а като един от хората, които плачат, страхуват се и скърбят за ближните си. И да не забравяме, Той беше такъв Човек, че дори се страхуваше от смъртта.
Така че, Той е Божият Син, който имаше толкова много любов към своите ближни, че пое дори най-големият човешки страх – страхът от смъртта. Можем ли тогава да си Го представим като Някой, Който не би разбрал нашите проблеми и страховете ни днес?
Е, това бяха основните идеи, които ме водеха. Бих искал, ако е възможно, тази публикация да бъде разбрана по този начин”.
Доц. Тодор Митрович е иконописец и преподавател по иконопис, доцент в Академията за изящни изкуства и консервация на Сръбската православна църква, познат у нас с книгата “Основи на църковната живопис” на издателство “Омофор” – енциклопедичен труд, посветен на опита на старите майстори и на въпросите за мястото на иконописта в нашата съвременност. Взехме този негов кратък текст от профила му във facebook, свързан с утежнената пандемична обстановка в Сърбия.
Беседа при представянето на книгата “Основи на църковната живопис” на Тодор Митрович
