Християнство.бг
От днес, възлюбени мои, започва да се използва божествената книга Постен Триод, по която ще се пеят службите през тези подготвителни седмици и през цялата св. Четиридесетница, чак до светата и Велика събота. Затова св. ни Църква отсега нататък и през следващите десет седмици ще ни подготвя с чудната си психология за най-великия празник, който е и център на християнския живот – Възкресението Христово.
Триодът – известен също като Трипеснец, тъй като канонът на утренята съдържа три песни с множество строфи – започва първо с изясняването и пеенето на Христовата притча за митаря и фарисея. А именно в тази история Господ Иисус Христос разказва за двама мъже, които влезли в храма Господен:
„Двама души влязоха в храма да се помолят: единият фарисей, а другият бирник (митар)“ (Лука 18:10).
В оригиналния гръцки текст евангелистът използва глагола ἀνέβησαν, който буквално означава „изкачиха се“. Терминът се използва с двойно значение – практическо и духовно. А именно, за да влезе човек в Йерусалимския храм, той наистина е трябвало да изкачи материални стълби, но в духовен смисъл под това изкачване св. отци имат предвид, че когато човек тръгне към Божия храм, когато иска да се представи пред Бога, той трябва да се издигне духовно, тоест да се приближи до Бога чрез молитва и съзерцание.
Един от двамата, които днес влязоха в храма, беше фарисей, човек с високо положение в тогавашното еврейско общество, уважаван човек и народен старейшина, който познаваше добре Свещеното писание, изпълняваше всичко предписано от Закона, постеше два пъти седмично и даваше десятък на храма от всичко, което придобиваше. По онова време благочестивите евреи постеха два пъти седмично, в четвъртък и понеделник: в четвъртък, защото в този ден пророк Моисей се изкачи на планината Синай, и в понеделник, защото тогава той слезе и предаде на хората Божия закон, който беше получил от самия Бог. В Новия Завет обаче ние, християните, постим в сряда и петък, заради предателството, страданието и разпъването на Божия Син. Но постът, като правило, сам по себе си не означава нищо, ако не е допълнен от същността: смирение, добри дела и молитва.
Ето защо Църквата днес с тази притча особено ни напомня за същественото значение на смирението в нашия живот. Бог ни подготвя за среща със Себе Си и ни предлага смирението като първа стъпка към тази цел. В края на краищата Самият Христос дойде сред нас в изключително смирение или, както казва апостол Павел, снизхождайки към нас, Той се смири до такава степен, че се изпразни от Своята Божественост и стана човек, като един от нас, за да може да общува с нас. В богословската литература това Божествено действие и крайно смирение се нарича кеносис.
И така, Той дойде в света, който ние, хората, превърнахме в място на страдание, на зло, на много скърби, на безброй опасности. А от Неговото Евангелие знаем на колко опасности и злини е бил изложен Той от самото Си рождение, когато нечестивият цар Ирод заповядал да бъдат убити всички Негови връстници, вярвайки, че по този начин ще унищожи и Него. И колко пъти народните старейшини и водачи се опитваха да Го заловят и убият, защото смятаха учението Му за богохулство? Те просто не можеха да разберат Божието смирение.
Но, скъпи мои, бъдете сигурни, че ние също не можем да разберем напълно Божието смирение. Защото наистина въплъщението на Божия Син и Слово, Неговото въплъщение, Неговото действие на Земята и Неговото неизразимо търпение в страданията – Кръстът и Възкресението – всичко е една велика, свята и свръхсетивна тайна, непонятна за нашата човешка логика. Можем само да приемем тези Божии величия с вяра и да ги прегърнем с любов и благоговение. За да разберем до известна степен, доколкото е възможно за човешката природа всичко, което Бог ни казва, какво е направил и прави за нас, е необходимо смирение.
И точно това показа днес бирникът, който, отивайки в храма, остави всичко, което го заобикаляше, вгледа се дълбоко в себе си, осъзна своята греховност и безсилие и поиска само едно от Господа: прошка. В същото време този човек не осъждаше никого, не се хвалеше с нищо, дори не смееше да вдигне глава и да погледне към небето, защото се смяташе за изключително недостоен. Той застана някъде в самия край на храма, свел поглед надолу и с прочувствено ридание молеше за прошка и милост.
Другият – фарисеят, тъй като беше виден и уважаван в обществото, не смяташе за необходимо да отиде в храма, за да се моли и да се свърже с Бога, а по-скоро за да покаже колко много знае и колко е постигнал, за да се похвали, че изпълнява всичко, което Бог заповяда, пости според разпоредбите на Закона и редовно дава десятък на храма. И на всичкото отгоре, представете си, дори благодари на Бога, че не е като другите хора: изнудвачи, неправедници, прелюбодейци или като онзи присъстващ бирник. Той се осмели до такава степен, че в своята „благодарност“ към Бога осъди всички останали, включително и самия каещ се, който дойде искрено да се помоли на Бога.
Фарисеят позираше толкова арогантно, сякаш познаваше сърцата на хората. Но, скъпи мои, само Бог познава човешките сърца. Само Той знае най-съкровените мисли на онези, които ни се струват лъжци, крадци, блудници, грешници, и само Той знае колко се разкайват. Някои може да направят голям грях пред очите ни, но не знаем дали и доколко няма да се покаят още същата вечер. Казано е, че не трябва да съдим ближните си. Има един Съдия – Бог, сърцепознателят. За това свети Йоан Лествичник казва:
„Познавам един човек, който съгреши публично, но се покая тайно. И този, когото аз осъдих като неморален, Бог видя като чист, защото чрез покаянието си, той напълно беше помилван“.
Точно така завършва днешната притча. Господ оправдава не високомерния фарисей, а смирения бирник. Онзи, който се смири, който се удряше в гърдите и викаше: „Боже, бъди милостив към мене грешния!“ Христос каза за него: „Казвам ви, този слезе оправдан у дома си, а не онзи; защото всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще се възвиси“ (Лука 18:13-14).
Възлюбени мои! Нашият скъп Спасител ни призовава към смирение. Той ни научи на смирение чрез личния Си пример. И много светци ни учат на смирение, защото само смиреният човек може да победи себе си. А да победиш себе си е най-големият триумф, постиган някога. Това е твърдяно и от древните философи преди Христа. Смиреният човек може постепенно да утихне и да пренасочи страстите си към нещо добро, като по този начин се приближи до Бога.
Той смята себе си за грешен и последен от всички; Той знае, че всичко, което има в този живот, е дар от Бога и че само Той е собственик и лечител както на душата, така и на тялото. Следователно наше дело е да търсим Бога, да Му се молим, да прощаваме на всички и в никакъв случай да съдим като днешния фарисей. Ние отиваме в църквата не за да съдим и да се хвалим, а за да се смирим пред Божието лице. И за това наше смирено усилие, за това малко наше смирение, ние получаваме непропорционално повече, получаваме оправдание като митаря и печелим безграничната Божия милост.
Някои тълкуватели на Свещеното писание допускат, че митарят от днешната притча може би е същият от предната седмица, тоест митарят Закхей. Спомняте си от миналата седмица за смирения Закхей, който показа толкова силно желание да види Бога и да се промени. И разбира се, Закхей трябва да се е каял дълго време за предишните си грехове, да се е борил и да се е молил да се промени, да е отишъл в храма, да е заел последното място там и да се е молил: „Господи, очисти ме грешния“.
Само смиреното сърце, скъпи мои, може да стане обиталище за Бога, Божий дом, врата към рая. Смиреният човек има добродетелта да гледа на себе си правилно и безпристрастно и да забелязва колко много слабости и страсти има. И когато осъзнае собственото си нищожество и безсилие, единственото, което му остава, е да потърси Бога, като започне да казва молитвата на митаря.
Този покаен възглас всъщност се превръща в основна молитва на поколения монаси исихасти, а и на християните изобщо. Тя приема окончателния си вид като: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния“ и с нея се осветиха безброй християни. Затова е добре да се произнася от сутрин до вечер, през целия ден и както св. Йоан Златоуст по възможност цяла нощ. Тази молитва на християнското смирение се нарича още умно-сърдечна молитва, защото се извършва в ума и в сърцето, в смирение и благодарност.
Сега, когато започна времето за подготовка за светата Пасха, най-важното е, скъпи мои, да се стремим към смирение и молитва. Нека не бъдем увлечени самохвалци – самодоволни и всезнаещи. Фарисеят публично се хвалеше със своите добродетели и молитви. Господ Иисус Христос описва на едно място в Евангелието как фарисеите и садукеите ходели по кръстопътищата, за да ги видят хората, търсели първите места на пиршествата, носели дрехи с широки поли, на които имало написани дори цитати от пророците, а когато давали милостиня на някого, го правели публично, за да ги видят всички и да ги похвалят.
Днес може би самонадеяните вярващи не излизат на кръстопътя да се хвалят, но затова пък имат социални мрежи. Така често може да се наблюдава феноменът: християни, изпълнени с осъдителен дух, които пишат и публикуват в социалните мрежи, уверено да спорят и да раздават правосъдие и дори стигнат дотам, че се смятат за призвани да „защитят“ Православието, често от самите пастири.
Има хора в интернет, които са прочели малко, изгледали са няколко видеоклипа в YouTube и смятат, че вече знаят всичко. И веднага се поставят над свещениците, над монасите, над владиците. Без дори да имат основно, задоволително образование в областта на теологията и еклесиологията, те си присвояват правото да коментират, да съдят, да застават на мястото на Бога. Но нека са и образовани. Това дава ли им право да осъждат така публично?
И след това да съблазняват, колкото искат. И да се бият в гърдите: „Ние сме християни! Православни до смърт!“. Точно като този фарисей от днешния евангелски разказ. И да се осмеляват да осъждат дори монасите и да казват: „Монасите нищо не знаят“. Така че, най-общо казано, според тяхната логика монасите са пропилели живота си, като напразно са предали всичко, което имат, защото монахът в общностния живот дава всичко, което има.
Това не означава, че ние, монасите, сме светци, че не грешим, че не можем да паднем. Но все пак жертвата, която един монах прави, когато отива да живее и се подвизава в общ манастир, е голяма. Не може и да си помисли, дори да се надява да получи заплата, защото такова нещо няма. Нито може да очаква да има нещо свое или да може да напусне манастира, когато пожелае. Така че, както казах, монахът в общия живот дава всичко, което има в живота, дори и най-ценното – собствения си живот. Не го казвам само за да възхвалявам монасите, но бих искал по някакъв начин да отправя послание към онези, които се държат по фарисейски начин. Виждате ли, Господ ни показва, че това не е за първи път и ни насочва към правилното нещо – да бъдем смирени.
В богослужебната книга Триод, която започнахме днес, в богослужението на Велики четвъртък, се празнува събитието, когато преди Своето разпятие Спасителят Христос показа такова смирение, че се препаса с кърпа, след което се наведе и изми нозете на учениците Си, като им каза: „Вие Ме наричате Учител и Господ; и правилно казваш, защото аз съм такъв. Ако Аз, вашият Господ и Учител, измих нозете ви, и вие сте длъжни да си миете краката един на друг. Затова ви дадох пример да правите и вие, както Аз направих на вас“ (Йоан 13:13-15).
Така че бъдете смирени един пред друг, обичайте се и не съдете никого, защото само Бог е съдия и Бог знае сърцата на хората. От времето на Стария Завет Бог е молил хората да оставят съда на Него: Мое е отмъщението, Аз ще отплатя! И в Новия Завет Господ ни казва: „Не съдете, за да не бъдете съдени, защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“ (Мат. 7:1-2). Той познаваше твърдостта на човешките сърца и ни остави на собствената ни преценка.
Така че нека бъдем внимателни! Бог ни е предупредил, че ако сме строги към хората около нас, към ближните си, самият Той ще бъде строг към нас на Съда. И като правеше това, той ни плашеше със собственото ни коравосърдечие. Но въпреки Божията справедливост, накрая Неговата милост и неописуема благост отново надделяват и Той отново и отново ни прощава и ни дава много шансове да станем истински християни.
Затова нека се стремим в този предстоящ пост да подражаваме на смирения бирник, който застана на последно място, който плачеше за нещастието си, над греховете си и молеше Бог за прошка. Така ще можем да прекараме целия пост богоугодно, без да съдим ближните си, да обичаме и да вършим добри дела, защото постът, ако не е съпроводен с добродетели, е просто обикновена диета и не представлява нищо пред лицето на Господа. Нека Господ ни даде сили да се вгледаме в себе си и да положим усилия, да се смирим и да дочакаме до края, за да завършим и тази година богоугодно Постния Триод и достойно да посрещнем славното Христово Възкресение, с мир в душите си и мир в целия свят! Амин.
—————
Превод: архим. Никанор
