Християнство.бг
Архим. д-р Атанагорaс Супурдзис
През 2025 г. ще отбележим 1700 години от свикването на Първия вселенски събор в Никея, Витиния (325 г. сл. Хр.). Макар това събитие да принадлежи преди всичко към областта на християнската теология и църковния живот, неговото правно и политическо значение е изключително интересно и остава постоянно актуално през вековете.
Съборът е свикан с участието на епископи от цялата Римска империя и функционира като регулативен колективен орган с институционален статут и формална процедура. В тази си форма той утвърждава ранен, но действащ модел на представително управление — с вътрешна отчетност, диалогичен характер и институционално посредничество при вземането на решения.
Ключовото институционално разграничение се откроява в метода на вземане на решения: по въпросите за догмата има единодушие — единство на гласа — приемането на термина ὁμοούσιος (единосъщен) за Сина е постигнато чрез богословски консенсус. За разлика от това, каноническите въпроси — като църковния ред и духовната дисциплина — се решават с мнозинство. Това разграничение отразява функционален дуализъм между единството на вярата и практическото уреждане на спорове. То представлява ранен пример за типологично разграничение и ранно проявление на основните принципи на публичното право.
Възниква логичен въпрос: съществувала ли е демокрация преди Никея? Разбира се, съществували са форми на демокрация — особено в класическа Атина и в римската res publica. Но Никея въвежда нещо ново: институционализираното посредничество при вземането на решения чрез представители с ясно определени роли и функции. Властта на императора е организационна, не решаваща. Съдържанието се определя от Събора, а не от държавната власт. По този начин се предначертава институционалната автономия на колективния орган.
Работният модел на Първия вселенски събор предоставя и исторически пример за институционален плурализъм, тъй като признава съществуването на повече от един център на власт в рамките на единна културна система. Църквата и империята не действат в конфликт, а в състояние на институционална координация. Духовните и църковни кризи не са подчинени на политическа воля, докато светската власт е ограничена от необходимостта от легитимност чрез институции. Съществуването на множество центрове за вземане на решения, с различни роли и взаимно признаване, формира историческа основа за идеята за либералната демократична държава и институционалния баланс, който я характеризира.
Новото не е в това, че всички членове на събора са можели да участват равноправно, а че това участие е формирано в подредена институционална структура. Представителството, процедурната легитимност, признаването на мнозинство или консенсус като източник на легитимност — тези елементи формират сърцевината на либералния конституционализъм. Никея сама по себе си не създава политическа система на управление, но изгражда нейната представа.
Съвременната демокрация предполага разделение на властите, ограничаване на правомощията, отчетност и върховенство на закона — модел, по-съвместим с християнската вяра. Всички тези елементи се появяват, в зародиш, в дейността на Първия вселенски събор. Църквата се утвърждава не само като водеща духовна институция, но и като парадигма за институционален ред.
1700-годишнината не е просто повод за възпоменание. Тя е възможност за размисъл върху корените на съвременната либерална демократична организация. Първият вселенски събор не принадлежи само на църковната история. Той представлява основополагащ момент в историческото изграждане на съвременната европейска конституционна традиция.
Архим. д-р Атинагорас Супурдзис е преподавател по църковно и канонично право във Волинската православна богословска академия в Украйна и доцент по църковно и канонично право във Висшата църковна академия в Атина, Гърция.
––––––––––––––––––––
Източник: Orthodox Times
