Маргарита Генчева
Прот. Симеон Николов
В последните години в общественото пространство се тиражират какви ли не опасности и заплахи за Православието.
Разбира се, масово разпространяваната информация, която има за цел да тревожи православните християни, намира съвсем естествено най-благоприятна почва именно сред хората, които се вълнуват истински от проблемите на Църквата.
Тревожната информация в общи линии е свързана с това, че в света са се активизирали пълчища могъщи врагове на Православната Църква, които кроят планове за това как да я унищожат.
Макар и тези умишлено насаждани страхове да са неоснователни и без реални доказателства, те са професионално психологически режисирани, конспиративно обосновани и образно проектирани в съзнанията на хората. Дотолкова майсторски, че вярващите да повярват в тях безусловно и да се капсулират спрямо всички останали различни от тях, припознавайки ги като заплаха и врагове.
Така, пребивавайки в страхове и пасивна агресия спрямо света около тях, тези хора, жертви на манипулации, стават напълно управляеми и предвидими при подаден определен сигнал към тях.
И именно това е целта на „архитектите“ (ще ги наричаме условно така), които насаждат тези страхове и създават хаос в главите на жертвите си.
„Архитектите“, паралелно с насаждането на проблема, естествено, дават и решението за него. Разбира се, решението е свързано с целта, поради която е режисирано всичко това.
Днес ние, християните в България, имаме щастието да живеем във времена, в които не сме преследвани заради вярата си. Можем да ходим спокойно на църква, без да се притесняваме или страхуваме.
Нещо повече: днес никой реално не се бори срещу Църквата.
Нито властта, нито обществото, нито иноверните, нито инославните.
Много малко християни са имали щастието да живеят в такива времена.
И точно в тези времена пребиваваме в болезнена подозрителност и почти клинична форма на параноя.
Не спираме да идентифицираме врага, който иска да заличи вярата ни, да ни прелъсти, да ни изкуси, да ни погълне…
Разбира се, не се заблуждавайте – и в това идентифициране ни насочват умело, и човъркайки в най-съкровените кътчета на сърцата ни.
А сега сигурно ще изненадам мнозина, които ме познават, но…
За мен днес наистина съществува реална опасност за Православието.
Само че заплахата днес не идва от там, откъдето ни плашат, че идва.
Всъщност истинската заплаха отдавна „работи“ и е в тоя свят.
Тя все по-свободно навлиза в съзнанията ни и се опитва да замени Христовия дух, който християнинът целѝ да придобие в живота си. Да го подмени с един друг дух, с една различна нагласа и житейска философия, имаща аналози в цялата човешка история и повтаряща се периодично в нея, но нямаща нищо общо с Христос.
Защото, както Самият Той ни каза: „Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо“ (Йоан 14:30).
На нас все ни се внушава опасност, идваща от митични масони, правителства в сянка, Америка, Европейски Съюз, Папата (въобще Гнилият Запад и никога от Изток – на Изток са „спасителите“ от всички тези опасности).
А всъщност за мен Православието днес е изправено пред съвсем други и реални опасни тенденции:
Синкретизъм
Поради масовото непознаване на православното християнство от векове, редом до християнството, живеят езически вярвания и ритуали. В днешния глобален свят, когато с лекота имаме достъп до всякаква информация, към всички тези чужди на християнството практики, се прибавят и множество езотерични и „енергийни“ познания, медитации, йога, прераждания и какво ли още не…
И всичко това е до такава степен, че границите на истината и лъжата за същността на православното християнство се размиват до неузнаваемост.
Християнството се смесва с религии, вярвания и философии, чужди и противоположни на него самото.
Мнозина християни практикуват и вярват в такива заблуди с пълната увереност, че следват Христос.
Днес кръщаваме децата си и веднага след това им връзваме червените гривнички със синьо мънисто „да ги пази от уроки“.
Викаме православен свещеник, за да освети новия ни дом и веднага, след като той си тръгне, закачаме конска подкова до входната врата, за да ни „пази“ тя от всяко зло.
Не знаем (или често забравяме) това, че не запалената свещ ни води към Христос, а присъствието и участието ни в Светата Божествена Литургия.
За да очистим и успокоим себе си, медитираме на килима в къщи, сред релаксираща музика и ароматни пръчици, вместо да се ползваме от Тайнството Изповед.
Не вярваме в Даровете, които Христос ни даде, но пък безусловно вярваме, че ако отключим сутринта вратата на църквата, съкровеното желанието, което имаме ще се сбъдне.
Често наричат всичко това „суеверие“, но смятам, че то е нещо повече от „безобидно“ суеверие.
Защото на всичко това учим, както себе си и един другиго, така и децата си.
И така постепенно, бавно, но пък затова твърде сигурно, заблудата на синкретизма изкривява нашата вяра, отдалечава ни от това, което е истината за Христос и от това, което Той ни е завещал, като същевременно, абсолютно по своя воля, ставаме играчки в ръцете на врага на човешкото спасение.
Втора, не по-малка опасност е т.нар.
Етнофилетизъм
Етнофилетизъм е поставяне на националния или етническия принцип над църковното единство.
Това всъщност представлява официална ерес, която е осъдена на Всеправославния събор в Константинопол през 1872 година.
Учението на етнофилетизма проповядва, че в Църквата основен обединяващ принцип е народността, а не Христос и вярата.
Етнофилетизмът смесва духовната сфера и политическата сфера и поставя националните интереси над духовните добродетели и онова, което ни завеща Христос.
Така Църквата започва да се възприема като част от държавна или етническа кауза, а не като Тяло Христово, което обединява всички вярващи.
Само че Христос не създаде своята Църква като „национална“.
Защото, ако това беше целта, Христовата Църква в истинския си вид щеше да съществува само и единствено на територията на тогавашната Юдея. А ето че в Свещеното Писание на Новия Завет Господ казва :
„И ще бъде проповядвано това Евангелие на царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи;“ (Мат. 24:14)
А също така:
„Няма вече юдеин, нито елин, роб или свободен, защото всички сте едно в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28).
В противен случай Църквата се превръща в структура, която обслужва политическите интереси на определени „силни на деня“, а също така се превръща в пропаганден механизъм за налагане на национализъм и тирания. Тоест, превръща се във всичко друго, но не и в Църква.
Бихме ли могли въобще някъде в гореописаното да открием Христос?!
Това всъщност са истински опасности, а не бутафорните прожекции на пропагандни плашила, чрез които се цели отклоняването вниманието от истинските проблеми и насаждането на сляп религиозен фанатизъм. За тези опасности почти никой не говори….
Текстът първоначално е публикуван на страницата на автора в Мета.
