Християнство.бг
Свещ. д-р Александър Занемонец // Carnegi Russia Eurasia Center
Неотдавнашното откриване на мощите на московския княз и воин Дмитрий Донски (1350–1389) от Руската православна църква, предварителна стъпка към практиката на тяхното почитане, изглежда по-скоро патриотично, отколкото свещенослужителско. Самият Владимир Путин участва в церемонията в Кремълския Архангелски събор, а част от останките на канонизирания княз сега ще бъдат изпратени на фронта в Украйна. Започва нова глава в отношенията между църквата и държавата в Русия: докато режимът на Путин навлиза във все повече сфери на религиозния живот, сега дори историческата традиция на почитане на мощите на светците вече не е защитена.
Почитането на мощите на светците произтича от православното християнско убеждение, че смъртта не прекъсва непременно всички връзки между живите и мъртвите; следователно дори след смъртта светите хора запазват същите качества и дарове, които са притежавали приживе. Вярва се, че светците, които приживе са били владетели или воини, продължават след смъртта си да бдят над съответните си страни.
Често подтикът за възвеличаване на някой древен владетел идва отгоре. Да вземем Александър Невски: атеистичната съветска държава популяризира образа на този свят княз, който през XIII век е победил Ливонския орден, защото по време на Втората световна война той е бил необходим като национален герой, разгромил германците. Църквата нямаше абсолютно нищо общо с това.
Именно по време на Втората световна война името на пра-пра-внука на Александър Невски, московския княз Дмитрий Донски, смятан от много руснаци за човек, допринесъл значително за отхвърлянето на монголското иго, се появява редом до неговото. Това име е дадено на танкова колона, финансирана от Московската патриаршия за Съветската армия през 1944 г.
Докато Александър Невски отдавна е бил смятан за светец от църквата (той е канонизиран още през 1547 г.), Дмитрий Донски изобщо не е бил възприеман като такъв; той просто е бил включен в същото патриотично движение, започнато не от Църквата, а от съветската държава.
Канонизацията на Дмитрий Донски се случва едва по време на Перестройката, през 1988 г., когато той е прославен като „Свети и праведен велик княз“, същата титла, която Александър Невски получава през 1547 г. Канонизацията на Донски има за цел да потвърди сближаването между Църквата и държавата, както и статута му на фигура на „патриотичното служение“, формиран по време на Втората световна война.
Дори тогава откриването на мощите на канонизирания княз не е било на дневен ред. Известно е било, че той е погребан в Архангелския събор, но тъй като не е бил особено широко почитан, не е имало търсене на неговите мощи.
В повечето случаи откриването на мощи не представлява неочаквана находка (макар че понякога се случва), а преместване на тялото на светец от мястото на погребението му в църква. Това обаче се прави преди канонизацията, а не тридесет и осем години по-късно. Освен това се прави, когато светецът е обект на народно почитание. Тук случаят не е такъв: Дмитрий Донски си остава преди всичко символ на „патриотичното служение“.
Руската православна църква очевидно е готова да пренебрегне традицията и в случая с Дмитрий Донски, и да направи пореден опит да демонстрира лоялността си към държавата и да докаже, че може да бъде полезна. Изглежда, че идеята се е появила едва след повече от четири години пълномащабна война с Украйна. Докато се е очаквала лесна победа, никой не е смятал това за необходимо.
Но през петата година от войната църковното ръководство в Москва започна да се пита какво още може да направи, за да покаже подкрепата си за това, което Русия нарича „специална военна операция“. То вече беше изпратило свещеници на фронтовата линия, въвело задължителни молитви за руска победа във всеки храм и пренасяло икони със самолет над градове.
Дмитрий Донски изглежда отново следва стъпките на Александър Невски, както е направил и през 1943 г. Фрагмент от мощите на Невски е изпратен на фронтовата линия през пролетта на 2026 г., където е изгубен. Сега и Дмитрий е призован на служба.
Засега изглежда, че останките на Дмитрий Донски ще останат в Архангелския събор. При откриването са били отделени малки фрагменти: един за московския храм „Христос Спасител“, един, който да бъде пренесен в процесия из Москва на 6 септември, и един, който да бъде изпратен на фронта. Така Московската патриаршия разбира своето „патриотично служение“. Освен това образът на Дмитрий Донски като защитник, а не като агресор, се вписва идеално в държавния наратив, че Русия „защитава родината“, вместо да води агресивна война срещу съседна държава.
Една държава, въвлечена във война, ще се опита да принуди всички институции, включително религиозните, да участват в нея. Московската патриаршия отново е мобилизирала всичките си сили и възнамерява да продължи в същия дух. Но дори при най-жестоките диктатури в историята, от Съветския съюз до хитлеристка Германия, или при привидно благочестивите режими на Салазар и Франко, нормата е била религиозните общности да поддържат собствен дневен ред, различен от този на държавата.
Ако не друго, става дума за това да се напомнят на хората Божиите заповеди дори по време на война. Иначе откъде гражданите ще научат, че „блажени са миротворците“? Не от националните закони. Кой ще напомни на войниците, че не бива да мародерстват или да убиват невъоръжени хора, или на служителите в затворите, че не бива да малтретират военнопленници и задържани цивилни?
В автократичните режими без независима Църква кой ще напомня на съдиите или на членовете на изборните комисии, че Божият закон има предимство пред заповедта на началника? Би могло да се каже, че Църквата е длъжна при всяка възможност да напомня на хората за техните задължения. В крайна сметка дори при най-жестоките диктатури в историята, религиозните власти са посочвали, че лидерът не е най-висшият авторитет и че съществува слово, което има по-голяма тежест от държавата.
Испански свещеници са укривали в манастири ръководители на независими профсъюзи и членове на забранени „екстремистки“ партии. Дори в Третия райх епископи са напомняли на хората, макар и с ограничен успех, че е неправилно да се убиват психично болни и събратя католици в Полша и други окупирани страни, а всъщност изобщо да се убиват невъоръжени хора.
Патриаршията и епископатът на Руската православна църква досега се оказват неспособни да изградят независим дневен ред дори на това най-елементарно ниво. Отново и отново те повтарят собствената си версия на руската история, силно преработена, за да отговаря на текущия политически климат, и пламенно благославят управляващите, без да действат нито за прекратяване на войната, нито дори за смекчаване на обществените нрави по време на война.
В резултат на това Руската православна църква на практика не е оставена с никакво друго служение освен „патриотичното“, в което княз Дмитрий, издигнат до обект на почит без ни най-малко търсене от страна на народа или Църквата, се вписва идеално. Може би това обяснява защо посещаемостта на църквите е толкова ниска в Русия на Путин и патриарх Кирил. Хората получават от Църквата почти нищо, което да не могат да получат и от държавната телевизия.
