Меню Затваряне

Руският експеримент „Автокефална МПЦ-ОА“

Мариян Николовски

Мариян Николовски

„Днес по време на литургията научих, че за последен път сръбски патриарх е служил литургия в тази църква преди 100 години“, каза Порфирий в Охридската „Света Софѝя“, след като получи орден „Св. Климент Охридски“ – първа степен „за любовта и разбирателството към МПЦ-ОА“.

Шест месеца по-рано неговият духовен отец, „патриархът в сянка“ митр. Ириней (Булович), обяснявайки ролята на Сръбската православна църква (обърнала се на 180 градуса) в случая с македонската автокефалия, каза:

„Нормално ли е, и преди всичко от полза за самата Сръбска православна църква ли е, ние да разберем една хубава сутрин от медиите за връщането на братята към каноничния ред и единство след цели 55 години, прекарани в разкол, който те не са създали сами, а са наследили от своите предшественици? Не подобаваше ли ние да разрешим този болезнен въпрос за тяхната юрисдикция по каноничен начин, вместо пасивно да чакаме някой друг църковен център да го реши, но по свой начин?“.

В същото интервю Булович е много категоричен относно ключовия интерес на СПЦ в цялата тази история и настоява, че обвиненията спрямо Сръбската православна църква, че е „предала и продала своите неманички светини на юг са, меко казано, несъстоятелни.

„В Томоса за автокефалията ясно е посочено, че Сръбската православна църква „отстъпва за ползване“ своето историческото наследство на новата автокефална църква. Sapienti sat (достатъчно е за умните)! Освен всичко останало, самозваните критици забравят факта, че Сръбската православна църква не е имала никакъв достъп до южните си епархии от 1941 г. досега, първо заради българската окупация, а след това и заради „македонската“ идеологическо-полицейска теория и практика на Броз (тезата, че Тито е създал МПЦ, бел. прев.). Днес всички сръбски епископи, като се започне от Негово Светейшество патриарха, имат достъп до всяко свято място в Северна Македония – преднеманичко, неманичко и постнеманичко, казва Бачкият епископ Ириней (Булович) в интервю за сръбския „Печат“ през януари от т. г., подчертавайки, че „решаването на проблема с МПЦ трябваше да се случи, защото вече беше ясно, че друг ще го реши“.

Една година по-късно се връщаме в началото

Митр. Ириней описва това начало много честно в своето интервю отпреди шест месеца, а патр. Порфирий разкрива много съществени детайли в цялата мозайка.

На 9 май 2022 г. Вселенската патриаршия върна МПЦ-ОА към каноничното единство след 55 години престой в капана на схизмата, наложена ѝ от СПЦ. Решението означаваше възможност за МПЦ-ОА да съслужи с всички останали православни църкви, след като четири години по-рано Вселенската патриаршия прие искането на МПЦ-ОА за апелация, докато СПЦ категорично се противопоставяше на целия процес. Той, след съгласието на СПЦ, трябва да завърши с Томос за автокефалия и обновяване на Охридската архиепископия в лицето на днешната МПЦ-ОА.

На 9 май 2023 г. МПЦ-ОА – Синодът, епископите, архиепископът, не намериха нито време, нито желание да изпратят поне едно писмо до Вселенския патриарх, в което да напишат само една дума: Благодаря! Който не вярва, нека потърси в официалния архив на МПЦ-ОА. Това на практика означава, че историческият ден за македонската църковна независимост няма значение за настоящия Синод на МПЦ-ОА. (Нещата малко се промениха на именния ден на патр. Вартоломей, когато архиепископът изпрати свой представител и поздравително писмо до Вселенския патриарх, но това не променя факта, че на историческия ден МПЦ-ОА въобще не благодари).

На 5 юни 2022 г., след като няколко месеца по-рано СПЦ взима решение да „отвлече“ процеса за решаване на македонския църковен въпрос, тя издава Томос за автокефалия на МПЦ-ОА (Булович ясно обяснява в интервюто с каква цел). Този „Томос за автокефалия на МПЦ-ОА“ днес признават само Руската и Българската църкви (последната ѝ дава името „Православна църква на Северна Македония с Архиепископ Северномакедонски“).

Той е признат с половин уста и от Румънската църква, която обаче добавя, че трябва да бъде издаден официален Томос и от Вселенската патриаршия. (Името, което тя даде на МПЦ-ОА, е „Православна църква в Северна Македония“).

Уточнение на Румънската патриаршия относно решението да признае автокефалията на МПЦ-ОА • Християнство.бг

Всички останали поместни православни църкви на практика отхвърлиха Томоса за автокефалия от СПЦ, но се присъединиха към решението на Вселенската патриаршия да съслужат с МПЦ-ОА. Това ясно се вижда от факта, че никой глава на поместна автокефална църква, освен Сръбската, Българската, Руската и Румънската, не споменава името на архиеп. Стефан по време на Литургията на Великия вход. (Сръбският го споменава като „архиепископ Охридски“, Българският – като „архиепископ Северномакедонски“, Руският не споменава никого поименно, а използва израза Помени, Господи, главите на поместните православни църкви, а Румънският – като „архиепископ на Северна Македония“).

На 5 юни 2023 г. в храма „Света Софѝя“ в Охрид МПЦ-ОА и СПЦ отбелязаха една година от Томоса за автокефалия, издаден от СПЦ, със съвместна литургия (водена от патр. Порфирий). Порфирий беше награден с най-високия орден на МПЦ. Главен гост на празника беше руският посланик – както в църквата, така и особено на „купона“ в хотел „Изгрев“ в Струга. За да може обществото да има представа на какво равнище е бил поставен руският посланик, достатъчно е да се знае, че той е бил на първия ред по време на литургията, а бившият македонски президент Георге Иванов – на третия (дали е наясно MПЦ-OA с елементарния дипломатически протокол, вече е сериозен въпрос).

Една година по-късно тези две дати в историята на MПЦ-OA са крайъгълни камъни. Какво е отношението на Синода и самата МПЦ-ОА към тях е един въпрос, но друг, по-важен, е, че ако не беше 9 май, 5 юни нямаше да го има.

Какво е общото в изявленията на Порфирий и Булович?

Порфирий казва, че е първият сръбски патриарх след 100 години, който служи литургия в „Света Софѝя“. Булович казва, че поради „идеологическо-полицейската теория и практика на Тито, след 1941 г. те не са имали достъп до „своите южни епархии“, а сега имат. Има ли човек в МПЦ-ОА, който умее по-добре да разчита знаци, отколкото да организира „казачоци“ за антиамериканското парти по случай тържеството на сръбско-руския църковен триумф в Македония – това е въпрос, който вярващите сами трябва да зададат на своите владици!

Но кой е патриархът, който преди Порфирий е служил в „Света Софѝя“, и с каква цел?

„Света Софѝя“ е катедралната църква на Охридската архиепископия и изпълнява тази роля до 1466 г., когато османците я превръщат в джамия. Тя е седалище на Охридска епархия, но и на Охридската архиепископия, върху чиито основи днес е възстановена МПЦ-ОА. След като е превърната в джамия, катедрална църква на Охридската епископия става „Св. Богородица Перивлепта“. След премахването на Охридската архиепископия през 1767 г., Охридска епархия също е премахната като катедра и е присъединена към Преспанско-Драчка епархия, част от юрисдикцията на Константинопол.

По време на Първата балканска война, през 1912 г. сръбската армия в Охрид разрушава минарето от църквата „Света Софѝя“ (дотогава тя все още е джамия), а малко по-късно, през 1916 г., по време на Първата световна война, е възстановена отново като действащ храм. През 1916 г. започват и преговорите на Кралска Сърбия с Константинопол за Томос за възстановяване на патриаршията и отстъпване на епархиите в Македония от Константинопол на Сърбия. Тези преговори завършват успешно през 1920 г. Тогава Димитрий е избран за първи патриарх на възстановената Сръбска патриаршия.

За това събитие в сръбската църковна история е написано:

„Създадоха се всички условия бившата Печка патриаршия, премахната през 1766 г., да бъде възстановена. Новото държавно управление начело с крал Петър I дава своето съгласие. Сръбската църква се обръща към Константинополската патриаршия, като към своя Църква-майка, и я запознава с новите обстоятелства, в които се намира, и с желанието ѝ да си възстанови патриаршеското достойнство. Константинополската патриаршия се съгласи и издаде съответен томос. След това, на 30 август (12 септември) 1920 г., в Сремски Карловци се провежда Архиерейски събор, на който се взема решение за въздигане на Сръбската църква в патриаршия. Първият сръбски патриарх на възстановената патриаршия става Димитрий“.

Веднага след възстановяването и получаването на томоса от Вселенската патриаршия СПЦ решава да възобнови Охридската епархия и назначава Николай (Велимирович) за неин епископ. В сръбската църковна история за това се пише: „Когато Константинополската патриаршия прехвърли Преспанско-Охридска епархия под управлението на обединената Сръбска православна църква (важно: „под управлението“), тя веднага взе решение да възстанови епископската катедра в Охрид, като по този начин създаде сръбската Охридска епархия, за чийто първи епископ беше избран Николай (Велимирович)“ (1920 г.).

Службата на сръбския патриарх отпреди 100 години, за която говори Порфирий, е именно при интронизацията на Николай (Велимирович) като Охридски епископ през 1920 или 1921 г. Това става в „Света Софѝя“ в Охрид.

Интересно е да се знае, че седмица преди Порфирий да дойде да служи в Охрид СПЦ и той лично разнасяха мощите на Николай (Велимирович) из Белград, който беше обявен за светец на църковен събор през май 2003 г., въпреки голямата съпротива на сръбската общественост и отчасти на епископата на СПЦ. Важно е също така да се знае, че това се случи в същия ден, на същия събор, на който СПЦ създаде паралелната църква в Македония – ПOA, която 20 години по-късно на тази съща дата, на литургията в Охрид, се върна към единство с МПЦ-OA. Странно съвпадение, … освен ако някой не мисли, че съвпадението не е съвпадение, или както би казал Чърчил, „в дипломацията няма случайности и дори „случайното“ е направено да изглежда случайно“.

В сръбската църковна история за патр. Димитрий и Николай (Велимирович) се пише и следното: „Димитрий одобри и подкрепи движението на „Народната християнска общност“ (известна и като движението на богомолците). Този проект беше основан от светия епископ Николай и имаше за цел да доведе до нравствено възраждане на всички слоеве от сръбския народ и да разпространява евангелското учение“.

За Николай (Велимирович) – една доста противоречива личност и за самата сръбска църковна общественост, това, което македонците трябва да знаят, е отношението му към македонския народ след формирането на комунистическа Югославия. „Тази самозвана и самоотделила се църковна организация разсича единството на собствения си народ по начина, по който са организирани и федералните държавни единици, като се признават пет националности в Югославия, а именно: сръбска, хърватска, словенска, черногорска и македонска. Как въобще е възможно сръбски свещеник да признае такова разделение на своя народ? Патриотът не може, това го може само предателят… Много по-тежък е случаят с признаването на т.нар. „македонската народност“, тя може да бъде призната само от някой неадекватен свещеник…“, ще напише Велимирович през 1949 г.

Символиката, която МПЦ-ОА не вижда, е проста като „две + две = четири“

Преди 100 години сръбски патриарх (Димитрий) служи в „Света Софѝя“ след като е получил съгласието  на Вселенската патриаршия да установи властта си над епархиите в Македония.

Сто години по-късно сръбски патриарх (Порфирий) отново служи в „Света Софѝя“, но вече в чест на „томоса“, с който отстъпва същите тези епархии за ползване на „автокефалната“ МПЦ-ОА. Като печат на този триумф той получава орден от MПЦ-OA. Фестивалът-казачок „Проклета е Америка“ в хотел „Изгрев“ му дойде бонус.

За много неща в живота е изключително важно да търсим логичните отговори, за да се доближим максимално до същността на случващото се. И какво казва логиката в македоно-сръбския църковен спор?

Логично ли е някой след 100 години, 55 от които МПЦ е в пълна изолация, 40 от тях преминават в неуспешни преговори между двете църкви, при това само една година по-рано имайки ясни и твърди позиции против всякакъв опит на МПЦ да започне преговори и тотално отхвърляйки призивите от Фенер да се включи в диалога, внезапно да смени позициите си на 180 градуса, да забрави всичко от историята и да започне да излъчва такава „любов“, сякаш нищо не се е случило? Здравият разум казва, че „много хубаво, не е на хубаво“. И точно това е логичният отговор.

За да може човек да разбере подобна логика, трябва да препрочете Порфирий и Ириней поне три пъти от началото на този анализ.

Македоно-сръбският църковен  спор винаги е имал един ключов проблем, който сега вече е доста ясно дефиниран – това е имуществено-правния спор. Преди 15 години писах, че СПЦ ще се откаже от всичко, освен от прекъсването на духовно-пъпната връв с църквата в Македония. И това наистина се случва сега, но в нова, усъвършенствана форма. По същество тя следва модела на политическото поведение на държавата Сърбия спрямо Македония. Ще правим всичко, за да им угодим, само и само да стоят близо до нас.

Претвореният в реалност църковен модел е следният: „Те искат автокефалия? Ние ще им я дадем. Искат национално име? Ще им угодим, но ще предотвратим формално и юридически загубата на юрисдикцията и духовната връзка с епархиите долу. Те са наши, но от „любов“ им ги даваме „за ползване“.

За тези, които винаги за всичко са скептични и не искат да повярват, че в Православната църква се прави по-голяма политика, от колкото в политиката, трябва да е ясно, че това не е теория на конспирацията, а внимателно разработен сценарий, по чийто коловоз МПЦ-ОА се „движи“ вече цяла една година.

Томосът на Вселенската патриаршия означава право на епархиите в Македония

Каква е разликата между този и другия модел, за който Булович казва, че не би искал да се събуди една сутрин и да разбере от медиите, че в техния юг се е появила автокефална църква? Отговорът е: в каноничния ред и порядък на Православната църкваЗначи, през 1920 г. СПЦ може да иска от Вселенската патриаршия томос за възстановяване на Печката патриаршия, въпреки че на практика става обединяване на две фактически автокефални църкви по това време – Черногорската и Карловацката, а МПЦ-ОА сто години по-късно не може да иска от Вселенската патриаршия същия томос за обновяването на Охридската архиепископия? Защо тогава СПЦ поиска томос от Константинопол, когато по същество две автокефални църкви се обединиха в една, а МПЦ-ОА не трябва да иска?

Епархиите в Македония са ключовият момент. С Константинополския томос тогавашната Сръбска църква ги получава под свое управление. В този томос е записано, че тези епархии се отделят поради новата ситуация – разширяването на границите на държавата Сърбия: „Светата Църква, уреждайки и извършвайки всичко както трябва, и в името на градивността смята, че е присъщо на доброто устройство и каноничния ред, да коригира и нареди границите на църковните администрации в съответствие с политическите промени, които се извършват, ако църковните закони го позволяват, така че управлението на църковните дела да бъде извършвано без трудности и в пълнота, в името на по-съществената нужда на христоименния народ…“, пише в текста на томоса.

Страхът на СПЦ е, че Томосът на Вселенската патриаршия ще означава предаването на тези епархии на МПЦ-ОА , и затова е измислен моделът „отстъпване за ползване“, но от СПЦ. Реално това днес означава, че МПЦ-ОА има някакъв новоизмислен статут на автокефална църква в рамките на СПЦ. Звучи шашаво, но явно сработва. Оттук Порфирий черпи сили, за да се осмелява да казва кой и как ще бъде поменаван на Литургията, например в македонския храм в Загреб. Оттук Порфирий черпи сили, за да се осмелява да казва кога и къде иска да служи в Македония. Утре Порфирий ще черпи сили оттук, когато ни помоли да сварим заедно св. миро или да се явим като някакъв посредник (апелативен съдия) за някои вътрешноцърковни проблеми в МПЦ-ОА. От тази позиция Порфирий ще настоява утре да ръководи литургията за евентуалната интронизация на следващия архиепископ на МПЦ-ОА. И всичко това ще бъде продавано на обществото като „любов“, а по същество ще означава „управление“ на MПЦ-OA.

План Б

Но този модел не е измислен в Белград, а в Москва. Целта е съвсем ясна и това е експериментален опит за установяване на нов ред, канонически непознат в Православната църква. А именно, за създаване на евентуални бъдещи автокефалии, възникнали от нечия юрисдикция, без последната дума да има Константинопол, каквато е вековна историческа практика.

Причината е съвсем ясна и тя се крие във връзката между Руската църква и руската държавна политика. Това е моделът на новата руско-православна империяСамият Владимир Путин, ден след атаката срещу Украйна, даде да се разбере, че се смята оправомощен да носи отговорността за Православието в света. Той е държавен глава и съответно Кирил е глава на Православната църква в целия свят.

Македония на практика е експериментално поле на този нов модел. Той представлява някаква временна категория на самоуправление без възможност за отделяне. Формално МПЦ-ОА се ползва от всички аспекти на автокефалията, но за по-голямата част от истинските автокефални църкви тя остава вътрешен въпрос на СПЦ. Проблемите ще започнат да се проявяват тогава, когато, изправени пред реалността, епископите на МПЦ-ОА, които не са част от този план разберат, че тази автокефалия не е автокефалия. А че това не е автокефалия, пише го самата СПЦ в „томоса“, като подчертава, че за да е валиден той, и останалите автокефални църкви трябва да дадат своето съгласие. Те, от своя страна, обявиха становищата си година по-късно.

СПЦ и РПЦ не искат да приемат реалността

Каква е същността на проблема? Сръбската и Руската църква де факто днес имат по-голяма териториална юрисдикция от политическите граници на своите държави. Това е така, защото предишните страни, в които са имали юрисдикция, са се разпаднали. Изправена пред този проблем е преди всичко РПЦ, в чиято юрисдикция са създадени няколко църкви (някои от тях все още контролирани от близкото до Москва политическо ръководство на съответните държави), които са практически полуавтономни, автономни или подчинени, но се явяват част от по-голямата юрисдикция на Руската църква. Ако се спазва вековният каноничен ред, голяма част от тези църкви в бъдеще трябва да влязат в процес на автокефалия и пълно разединение с Москва. Типичен пример е Украйна, но също така и Естония, Литва, Латвия… След като 30 години Руската църква не успя да прокара своя модел за бъдещи автокефалии и след схизмата с Фенер заради Украйна, сега тя експериментира с този модел в Македония.

Издаването на „томос за автокефалия“ от СПЦ на МПЦ-ОА основно имаше за цел да предизвика нов смут и конфликт в православния свят, и особено да предизвика осъдителна реакция от страна на Константинопол, който се очакваше да спре процеса на възстановяване на Охридската архиепископия. Вероятно в Белград и в Москва са смятали, че този ход ще разгневи Вартоломей до такава степен, че той задълго да спре процедурата за окончателно решение на македонския църковния проблем и по този начин руският план да бъде лесно осъществен, като на обществеността бъде продадена историята за „квазипатриотизма“ по повод името на църквата.

На практика обаче нещата продължиха своя ход като Константинопол квалифицира „сръбския томос“ само като „съгласие за автокефалията от страна на църквата, от която се отделя новата църква“, което на практика улесни пътя на Вартоломей към крайната цел и му позволи не само да признае автокефалията на църквата в Македония, но и на практика да възстанови Охридската архиепископия – нещо, което допълнително раздразни СПЦ, РПЦ и особено БПЦ. Ключов момент в това действие беше съслужението във Фенер за Петдесетница през 2022 г. между архиеп. Стефан и патр. Вартоломей.

Следващата фаза в плана на руско-сръбската църковна дипломация е лобирането между православните църкви да приемат „томоса на СПЦ“. Резултатът от това е обезкуражителен, както отбелязахме по-горе в анализа.

С течение на времето в Москва и в Белград стават все по-нервни от очакването, че в крайна сметка Константинопол ще издаде Томос за автокефалия на МПЦ-ОА под името „Охридска архиепископия“, което на практика ще означава нейното подновяване, т.е. правото ѝ върху цялото движимо и недвижимо наследство на древната църква.

Защо е важно за МПЦ-OA, но неприемливо за СПЦ?

СПЦ в своя „томос“ пише, че отстъпва цялото си движимо и недвижимо наследство (което е част от сръбското духовно наследство) за ползване от МПЦ-ОА, т.е. СПЦ притежава собствеността, но я отстъпва на MПЦ-OA.

Реално обаче СПЦ няма никакво църковно наследство в Македония, поне до 1920 г. Църквите и манастирите, построени по време на управлението на Македония от сръбските деспоти, крале и царе през Средновековието, не са собственост на Сръбската православна църква, нито на тогавашната Печка патриаршия, а на Охридската архиепископия. А Охридската архиепископия никога не е била в юрисдикцията на Печката патриаршия – напротив, Печ е бил в юрисдикцията на Охрид. СПЦ претендира за тези имоти именно заради Томоса от Константинопол от 1922 г. и в момента се опасява, че ще загуби това си право, ако МПЦ-ОА получи Томос от Вселенската патриаршия.

Непосредствено след обединението си и получаването на Томоса от Фенер (официално през 1922 г.), СПЦ създава първия си Устав, приет през 1931 г. По-късно в него има някои поправки, които се отнасят до начина на избор на патриарха, но също и една много съществена в контекста на днешните събития. Светият Архиерейски събор на СПЦ от 1948 г. с Решение №АС бр. 24 / зап. 28 от 1948 г. отстъпва Чешко-Моравската си епархия на Руската православна църква. Това решение е отразено в последващата редакция на Устава на СПЦ, където в чл. 14 тази епархия е заличена от юрисдикцията на СПЦ. В същата статия са изброени 24 епархии, които съставляват границите на СПЦ и нейната юрисдикция. Между тях под № 13 е „Злетовско-Струмишка епархия със седалище в Щип“, под № 18 е „Охридско-Битолска епархия със седалище в Битоля“, под № 19 е „Скопска епархия със седалище в Скопие“. В същия чл. 14, в § 5 се посочва, че „Черногорско-Приморска, Скопска, Добробосненска и Загребска епархии се титулуват митрополии“.

Този Устав на СПЦ е действащ и до днес. Съборът на СПЦ заседава два пъти за една година – през май 2022 г., когато призна статута на автокефалия и през май 2023 г., когато даде канонично разрешение на ПOA да се присъедини към MПЦ-OA, но и на двете си заседания не взе каквото и да е решение относно епархиите в Македония, освен че с „томоса“ от 2022 г. заедно с църквите и манастирите ги предостави за ползване на МПЦ-ОА.

Защо са ѝ нужни на Сръбската църква епархии, църкви и манастири в Македония, след като вече претендира, че признава автокефална църква в Македония? Каква е тази автокефална църква, която няма собствена юрисдикция върху движимото и недвижимото си имущество? СПЦ в документа за съгласие за автокефалията, наречен „томос“, не споменава никъде епархиите в Македония, а вместо това се позовава на решението на събора си от 1959 г., в което се говори за признаването на автономен статут на тези епархии в състава на СПЦ. Сега, през 2022 г., СПЦ на практика издига същия автономен статут в автокефален, но не се отказва от юрисдикцията си над епархиите. Формално-юридически това е моделът на „автокефална църква в състава на СПЦ“, с който Руската църква в Македония експериментира, за да го приложи по-късно в границите на своята юрисдикция, в която де факто днес са налице нови политически субекти, които според вековните древни правила имат правото на свои автокефални църкви – но автокефални в истинския смисъл, а не автокефални в смисъла, който влага в това понятие Москва.

Да се върнем обаче на Устава на СПЦ. Преди десет години СПЦ работеше усилено по нов устав, който да замени Устава от 1931 г. През 2018 г. беше изготвена цялата му структура и беше внесен Проектоустав на СПЦ. Текстът му трябваше да бъде приет от Събора на СПЦ и, както е предвидено в чл. 226 от Проектоустава, от деня на публикуването на този нов устав да прекрати действието си Уставът от 1931 г., с неговите изменения от 1947 до 2017 г. Новият устав все още не е одобрен от Събора на СПЦ, но в неговия чл. 10, който определя юрисдикцията на СПЦ и притежаваните от нея епархии, в раздел 2, епархиите в Македония се управляват от името на Православната Охридска архиепископия като автономна църква. Вместо три епархии, както е предвидено в Устава от 1931 г., са създадени седем:

1. Архиепископия на Охрид и Митрополия на Скопие със седалище в Скопие;

2. Брегалнишка епархия със седалище в Щип;

3. Велешко-Повардарска епархия със седалище във Велес;

4. Дебърско-Кичевска епархия със седалище в Охрид;

5. Преспанско-Пелагонийска епархия със седалище в Битоля;

6. Полошко-Кумановска епархия със седалище в Куманово;

7. Струмишка епархия със седалище в Струмица.

В следващия чл. 12 от този проектоустав се установяват 17 архиепископии в СПЦ , с титла „архиепископ“ на техните управляващи, сред които е и Охридск ият. На практика новият Устав на СПЦ предвижда нейната църковна организация да се състои от архиепископии, митрополии, епископии и една автономна църква. Независимо дали в сила ще бъде действащият Устав от 1931 г., или новият устав от 2018 г., епархиите в Македония са част от Сръбската църква. Това е основната причина автокефалията на МПЦ-ОА по модела на Москва и Белград да няма същността на истинска автокефалия.

Дали църковните дипломати от МПЦ-ОА са се занимавали с този въпрос и дали изобщо са го повдигали?

Ако СПЦ беше искрена в своите намерения, на предишните две сесии на Събора си щеше да приеме поправки, които да заличат епархиите в Македония от нейната юрисдикция. Вместо това обаче СПЦ канонично освобождава от длъжност епископите на ПОА, но самата ПОА, като уставна категория, остава да съществува в структурата на СПЦ, поне според новия устав. Йоан, Марко, Давид и Йоаким не съставляват ПOA, те са само епископи, които управляват ПOA. ПOA е уставна категория и съществува в рамките на юрисдикцията на СПЦ, независимо дали в момента функционира и има епископи. Фактът, че не функционира сега, не означава, че няма да функционира в бъдеще.

В сравнение с епархиите в Македония, примерът с „Чешко-моравската епархия“ в Чехословакия от онова време ясно показва какво означава и как уставно се урежда прехвърлянето на юрисдикцията върху дадена епархия. И, въпреки че историята на тази епархия е сложна, след поредица дипломатически и църковни преговори по оста Москва–Фенер–Белград–Прага, през 1948 г. под натиска на Руската църква, СПЦ се отказва от юрисдикцията си над нея. Важно е да се знае, че прехвърлянето е потвърдено с изменение на Устава през същата година, като тази епархия е заличена от Устава на СПЦ.

Това трябваше да направи СПЦ и за епархиите в Македония. Но не го прави.

Последната фаза от плана

Не го прави, защото вече е много ясно, че има различна цел от тази, която декларира публично, т.е. крайната цел е прилагането на новия руски модел на автокефалия. Защото през тази една година или поне през първите шест месеца от нея беше ясно, че МПЦ-ОА разглежда „томоса от СПЦ“ само като съгласие на църковен Белград за окончателната автокефалия на Македония. Ето защо създателите на московския проект трябваше да преминат към третата фаза. И тази трета и вероятно последна фаза е ключова в плана на църковна Москва, особено след като става ясно, че Вартоломей ще доведе процеса докрай.

Тази фаза предвижда убеждаването на MПЦ-OA да се откаже от искането си за Томос от Фенер или да откаже да приеме такъв Томос. Повратна точка в тази фаза е идването в Скопие за Рождество Христово на шефа на руската църковна дипломация Антоний (тук). От този ден MПЦ-OA обърна нова страница. Тези същите в MПЦ-OA, които преди година говореха, че искат единство и с двете страни, описвайки как MПЦ-OA ще стане мост на обединението, днес събират подписки, искащи отхвърлянето на всякакъв Томос от Фенер.

Ако не става въпрос за наивност, виждайки как Руската църква използва емоционалния въпрос за името на църквата в Македония в своята църковно-дипломатическа игра, то тогава имаме много сериозен проблем вътре в църквата. Логиката ни подсказва, че е невъзможно епископи, които дълги години сочеха публично какъв е каноничният път за автокефалия, днес да говорят напълно противоположни неща, завъртайки се на 180 градуса, без да са мотивирани от някакви сериозни причини.

——————-

Превод: архим. Никанор Мишков

Източник: Rreligija.mk

Posted in Църква и политика

Вижте още: