Християнство.бг
Добре известно е, че мощите на света Петка пристигат в България през 1238 г. Тогава, по поръка на цар Иван Асен ІІ, преславският митрополит Марко ги пренася в столицата Търново. Известно е още, че първото ù житие е написано не по-късно от средата на XІІ век, защото се знае, че константинополският патриарх Николай ІV Музалон (1147-1151) нарежда то да се унищожи и да се замени със сегашното.
Любопитно е, че същото се случва и с житието на брат ù – св. Евтимий еп. Мадатски (известен още и като Евтимий Мироточиви). Не е невъзможно причина за това да е упоменаването на българския им произход. Иначе защо агиографските извори за живота на св. Евтимий Епиватски, кодексите Par.gr № 1071 и Par. gr.№ 1617 ще са така прецизно повредени? Как, без да бъдат физически унищожени, са станали напълно неизползваеми? И то не много след появата си, в относително ранна епоха, далеч преди 1283 г., когато – преди да стане патриарх – Григорий ІІ Кипърски пише похвално слово за св. Евтимий Епиватски; защото той също се оплаква от липса на извори и странно защо цитира един-единствен факт от живота на светеца – начинът, по който Василий ІІ бил благословен за битката при Абидос (989 г.) срещу Варда Фока.
И тъй като (по всяка вероятност) Евтимий умира в същата година, струва ми се, че цитираният „факт“ е късно привнесен, за да наложи етнически и политически идентичности, които в онези смутни, военни години са особено важни. Най-малкото, защото животът на света Петка съвпада с времето на цар Самуил и защото за византийците от онази епоха било не е без значение от коя страна на барикадата стоят светците. Та нали ако Василий ІІ избожда очите на българските войници, не подобава света Петка и нейният по-малък брат – св. Евтимий, еп. Мадатски да са българи. Като че ли точно това предопределя почитта към тях двамата по нашите земи. Особено през XІ и XІІ век, когато България я няма на картата.
Някъде тогава – в епохата на Комнините – се ражда онази известна вам реалност, която наричаме „Сливенската света гора“ и която по-късно българските царе се опитват (и то сполучливо) да пренесат в Търново. Така както света Петка е живяла в Йорданската пустиня, вървейки по стъпките на света Мария Египетска, така е било и тук. Вярно е, че за времето преди Асеневци няма достатъчно извори, но археологията доказва, че ехото от стъпките на света Петка, отеква първо тук. Сякаш тук, на хвърлей камък от родния си град, светицата намира нов, този път наистина български дом.
Ако се вгледате внимателно в топонимията, ще откриете, че пренасяйки подвига ù по тези земи, нашите предшественици са опитали да посторят един нов Йерусалим и да превърнат тогавашния Сливен в поклоннически център. Ето защо, когато четем житията на Теодосий Търновски и Ромил Видински, става ясно защо българският цар Иван Александър се опитва да възроди и укрепи тукашните манастири. Едно поколение по-късно, в годините на свети патриарх Евтимий традицията не само е продължена, но и достига до разцвета си. Кефаларево, за което доскоро се смяташе, че е било около днешното търновско село Килифарево е било тук. Тук е била и Парория. Тук са живели свети Григорий Синаит и първите исихасти. Тук се сливат благодатните потоци на много реки и затова е чудесно, че в ден като днешния света Петка ни сбира именно тук.
Чудесно е, понеже – както е казал народът – дето е текло, пак ще тече. Затова ще си позволя да завърша словото си, изказвайки от все сърце неизречимата радост от приятното задължение да осветя този храм. Имам честта да благодаря на градоначалниците на Сливен и да стисна ръката на кмета – господин Стефан Радев. Дерзайте! Защото делото ви е прекрасно! Убеден съм, че то ще пребъде! Защото е важно да се строят църкви. Те са нашият общ дом, те са мястото ни за среща с Бога, те са средоточието на минало и на бъдеще, на вяра и надежда. И разбира се – знак, че вашият град – подобно на водна лилия, ще става все по-истински, все по-красив и все по-мистичен.
–––
Текстът и снимките са от личната страница на еп. Йеротей.
