Една млада жена, университетски преподавател, която не ми е преподавала лично, но която само срещах с поглед в автобуса, вече никога няма да видя. Починала е. Знаела е и е помолила своя колега да предаде на студентите ѝ да отидат на опелото и погребението ѝ.
Няма смисъл да отвръщаме лице от смъртта ѝ. Тя дебне всекиго. Седи зад прага, но неканена може да нахлуе по всяко време. Трябва да я срещнем лице в лице. Това лице е непроницаемо, безчувствено и ужасяващо. И все пак е втренчено в нас постоянно. Няма смисъл да буйстваме и да ридаем. Да се отчаяме ли?
Но тази млада жена е знаела, че ще умре. Затова е и поканила студентите си на погребението си чрез своя приятелка и колега. Смъртта не я е грабнала, защото е била очаквана, това е било среща. Да срещнеш смъртта си. Смъртта не я отнела, имало е подготовка и съгласие. Съгласието с неизбежното може да не е единствено принуда. Съгласието е дълбоко отношение на сърцето. Да се съгласиш със смъртта – не е да сведеш глава пред палача, а да отдадеш живота си. Всеки от нас се е чувствал свободен, именно когато е стоял пред неизбежен избор. Тогава свободата тежи като камък.
Тази млада жена имаше малко момиченце, 7-8 годишно. Това също е било част от свободата. Боже, аз наистина не съм си давал сметка, че вече няма да ги видя сутрин в автобуса. В себе си знам, че смъртта е абсурдна, но в тази смърт има нещо много силно. Като при Сократ, при ап. Петър, като при самия Христос. Посрещната смърт не като враг, а като факт. Това го могат малко и силни хора. Малко хора умират с мир, не само с примирение.
Да поканиш студентите си на погребението си! Смърт, която не е преживяна като абсурд, заредена със смисъл. Болестта изцежда тялото, смъртта го свива като отронен лист, но духът търси срещата с тези, на които си го отдавал. Мисля си, че за да можеш така да гледаш смъртта в очите, трябва духът ти да е по-широк от бездната.
Често се питам за страданието на хората. Понякога някой страдащ не осъзнава, че страда. Наркоманът, алкохоликът, порочният. Младото момиче, което работи нощем по дискотеките, а в часовете си в училище спи. Това е тънко и дълбоко страдание. То ни порязва, а ние се предпазваме, отвръщайки глава от него. Сега една много млада жена, на 39, която беше толкова слаба и фина, че изглеждаше на 25, си отива като повей, като причул ти се глас. И това страдание е тежко и дълбоко.
Защо, Господи? Защо? И на този въпрос няма отговор. Въпросът за страданието на хората е кръстът, на който сме приковани ние. Има дълбок смисъл в това кръстът да се нарича и „чаша“. Чашата ни се дава с неизбежност и трябва да я изпием до дъно. Течността може да е ужасяваща, погнусяваща, но тя е за нас. Трябва да стигнем до дъното.
„Пробиха ръцете и нозете Му“. И нашите! „И дадоха Ми за храна жлъчка и в жаждата ми с оцет Ме напоиха.“ И нас! „Извика с висок глас: Илѝ! Илѝ! лама̀ савахтанѝ? Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ И ние викаме същите думи. И връз тази купчина от непосилни въпроси стои кръстът. Всеки ден го срещаме, виждаме го, докосва ни. И се отвръщаме. Дава ни се чашата с жлъч и оцет и отвръщаме лице от нея. Да се разведрим, да не мислим, млади сме, да сме живи и здрави… Кръстът и чашата са до нас.
Апостол Петър бил решил да избяга от Рим. Настанало ново гонение. Християните били готови да страдат и да умират. Но първовърховният апостол е трябвало да се спаси. Всеки друг християнин може да умре, но той е твърде значим за младата църква. И го извеждат от града, и той бъде спасен. Пред себе си обаче вижда Христос. Не както Го е видял за последен път, в славата на възкресението Му. Вижда Го отново с кръста. „Къде отиваш, Господи?“ В Рим има гонения, страдание, кръстове се издигат и се раздават чаши с жлъч и оцет. „Отивам отново да бъда разпнат.“
Ако ние бяхме там, щяхме да Го разубеждаваме, да даваме доводи, да Го блъскаме в обратна страна. Петър казва: „Ще дойда с Теб“. И самият апостол, прикован на кръст, казва на войниците: „Не съм достоен да умра като моя Господ. Обърнете ме с главата надолу”.
Може би и ние не трябва да бягаме от кръста, а да се оставим да бъдем приковани. Може би трябва да изпием чашата до дъното. От височината му ще виждаме повече, ще използваме дъното ѝ за увеличително стъкло. Може би самият кръст е отговор, не само въпрос. Това е трудната и разкъсваща плътта логика на безумството на кръста: ако искаш да запазиш душата си, отдай я; ако искаш да живееш, умри; ако искаш да обичаш… Слабостта ни, болката ни, страхът ни, удоволствието ни, мечтите и копнежите ни, животът ни, близките ни, смъртта ни. Как кръстът, защо кръстът?
Лицето на Любовта е страдно. Покрито с рани и кръв. Устата Ѝ е затулена с оцет. Ръцете, Които са лекували, са прободени. Нозете, Които са благовестели спасение от село на село и град на град, са приковани. Главата Ѝ получи за награда на този свят трънен венец. Любовта виси на кръст. И сама се възкачи там. На най-високото място на сърцето – жертвеността. С Нейните рани ние се изцелихме. С раните на Любовта. Кръстът ни разкъсва, за да ни освободи от нас самите.
Тома от Аквино често цитира една своя любима молитва: „Боже, Който проявяваш всемогъществото Си в милосърдието Си…“ Кръстът и чашата са милосърдие, но е толкова трудно, толкова болезнено за осъзнаването. Страданието ни разкрива истината, не я отнема от нас. Истината, че не съществуваме за себе си и в себе си, че трябва да сме отвъд себе си.
Боже, как да споделим и този кръст, кръста на тази смърт, на тази преподавателка и майка, на това дете, на тези студенти, на тези колеги? Господи, ще дойдем с Теб! С Теб ще дойдем! Със Симон Киринееца, с Петър, с всеки друг ще сме на кръста.
Тайната на кръста винаги върви в прегръдка с тайната на милосърдието. При тази жена – със силата ѝ, с мисълта за студентите и колегите ѝ. В някои публикации във Фейсбук, в които седи леката и истинска християнска нотка, като нежен аромат. Дочува се като от тунел разговорът на Милосърдието и тази душа. Кръстът, чашата и милосърдието. Смъртта идва, но в нея се усеща присъствието на милосърдието, на освещаването в истината. Кръстът ни издига над смъртта, прави ни способни да приемем милосърдната прегръдка на истината и да прегърнем другите. И те ни срещат всред кръста.
Смъртта на Сирма Данова е кръст. И за нея, и за нас. И нашият отговор може да е само носенетено на кръста, милосърдната истина. Тя вече е в единия му край, в чистото милосърдие. Ние сме в подножието, където носенето му още ни реже и ни разкъсва. И все пак кръстът ни е един. Ще трябва да вървим с него.
Бих си позволил да се обърна с призив. Нека се срещнем със Сирма Данова на общия ни кръст с молитва за нея, среща в милосърдното застъпничество едни за други, за да се срещнем в центъра му. Нека в молитва за нейната душа видим в кръста ѝ Кръста, „който е нашата единствена надежда“.
–––––
Д-р Сирма Данова е гл. асистент и преподавател във факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“. Почива на 22 октомври 2023 г. след тежко боледуване. Опелото ще се извърши на 26 октомври 2023 г. (четвъртък) от 13 часа в храм „Света Богородица – Животворен Източник“, кв. „Подуяне“, а погребението – от 15 часа на Централни софийски гробища, нов парцел.