Християнство.бг
Естетиката започва с отношението. Първият елемент от това отношение е преди всичко „азът“. При отсъствието, или не-наличието, на този „аз“ не можем да говорим за по-сетнешен елемент, а оттам – и за по-сетнешното отношение, с което и от което започва естетиката[1]. Посоченото се дължи на ясното обстоятелство, че първият, който започва и позволява отношението, е тъкмо „азът“. Това се случва тогава (и само тогава), когато той реши да излезе отвъд самия себе си. По този начин това излизане-на-„аза“-от-себе си кара самия този „аз“ да се сблъска със следните две реалности – другият и другото; като оттам изхождат и следните два типа (вида) отношения: (1) субект-субектно и (2) субект-обектно.
I. 1. Субект-субектното, разбира се, не е нищо друго освен отношението „субект-субект“. В него „азът“ също има две възможности – да срещне себе си[2] или да срещне другия[3]. От тези срещи той може да изпита следните две (генерални) емоции: тази на задоволство, или тази на отвращение. Наистина би било странно, ако „азът“ изпита тъкмо емоцията на отвращение при първата среща – тази със самия себе си, тъй като в нея той би се отвращавал от единственото, което има – себе си[4].
2. В своя опит обаче този „аз“, който и когато излиза от самия себе си, може да се сблъска също така и с другия, както казахме по-горе. Този „друг“ не е нищо друго освен другия „аз“. Тоест ставаме свидетели на следната среща: „азът“ среща не точно „себе си“, ами подобното нему. В този случай имаме „другия“, който е едновременно нещото, което не съм аз („не-аз“), но и същевременно (е) „аз“. Изпадаме в едно своеобразно противоречие. В снемането на това противоречие обаче идва екстазът: „Има друг като мене!“ или „Имам друг като себе си!“[5].
3. Естетическото преживяване в случая (субект-субект) започва с преживяването [на подобността] на другия. Той е изпитващ като мен. Азът-с-който-мисля аз (моето съзнание) и азът-с-който-мисли той (неговото съзнание), са в еднаква степен аз-ове (съзнания)[6] по подобие. Т.е. естетическото преживяваме тук включва други съзнания, които са отделни от моето собствено. Мога да открия друг аз освен (и отделен от) моя собствен [„аз“]. Разликата е в притежателя, а оттам – и в опита. Образът е общ. Някои биха го нарекли „образ Божий“ (вж. Бит. 1:27[7]). Така да видя подобието е да видя образа, защото чрез подобието [ние] откриване образа. Но и едното не може без другото, тъй като образа мога да видя и в себе си (тъй като „азът“ познава себе си), но подобието се открива с другия. Тук обектът на възприятието е като мен. Преживяващ. Бидейки „като мен“, той се осъществява като субект и в самия мой „аз“[8]. Естетиката в случая е не просто преживяване на подобието, т.е. на другия „аз“[9], ами [тя] граничи също така и с етиката, антропологията и интерсубективността. Диалогът, любовта, приемането (по Фихте) и признанието (по Хегел) са предполагаеми нейни характеристики в субект-субектното отношение[10].
II. 1. По-натам, срещата с тотално различното на „аза“, т.е. с „не-аза“, поражда втория вид отношение: субект-обект. Би могло да се каже, че това отношение е още по-интригуващо, но не по своята същност, ами по своето пораждане. В него „азът“ ограничава, или снема себе си, своето Ego, и проправя път не за подобното нему, ами за противоположното. На пръв поглед то не може да му отговори, защото е „мъртво“[11]. Липсва му живостта на „аза“, от който, казахме, тръгва отношението. В конкретната ситуация „образът и подобието“ ги няма. Имаме сухата материя, която имаме свободата и избора да променим, структурираме и осмислим. Но за това навярно ще дойде ред по-късно.
2. Преди срещата с „аза“, и осмислянето от негова страна, „не-аза“[12] е „нищо“[13]. Откриването на красота (от страна на „аза“) в студената, бездушна, „нежива“ материя или маса е началото на естетическото. Естетическото занимание също е дело на действащия „аз“. Нещо повече, субект-обектното отношение е самата естетика, най-малко класическия модел на и за нея. В кое обаче се състои същинският естетически чар? Ами, в явяването на обекта и съзерцаването на субекта. Но това „съзерцание“ е действено/ действащо съзерцание[14].
3. И все пак „азът“ не може тотално да обхване или разгадае „не-аза“ (нищо, че самият той го полага като смислена структура), т.е. обекта на своето съзерцание; не може тотално да го притежава, не може тотално да го разбере. Причината за това би било отегчението. Ако разгадаеш нещото напълно, спира да те привлича; ако го притежаваш изцяло – спира да те съблазнява. Чарът на естетическото преживяване е тази своеобразна дистанция; нито нещо повече, нито нещо по-малко. Субект-субектното отношение (персонализацията на обекта) обаче я премахва чрез взаимността. Нарцисизмът също унищожава дистанцията, като превръща обекта в огледало.
4. Чарът на естетическото, следователно, е във връзката; чиято дистанция обаче субектът не бива да прекрачва[15]. Има своеобразен не-етицизъм да се мисли субектът като обект и обектът като субект. Свеждането на субектът до обект, както и издигането на обекта до субект, водят до свеждането и на самия „аз“ (който извършва първото свеждане). Затова от него се изисква, структурирайки опита си, [той] да постави ясната граница – пределът, който, казахме, не бива да прекрачва; иначе рискува себе си.
III. 1. Разбира се, за споменатото от нас отношение е необходима преди всичко сетивността, която се превръща в преживяване[16]. Може да се каже, че естетиката е преди всичко чувствено знание; низша гносеология[17], която не бива да се пренебрегва. А чувственото познание, от своя страна, може да кореспондира и с общия философски импулс – „познай себе си“ (Gnothi Seauton, гр.). Познаването на моята чувственост е познанието на самия мен. Така чрез естетико-философското „азът“ може да постигне разбирането за себе си.
2. Естетиката е хуманитарна, защото се занимава с човека. Освен философска дисциплина, тя е и идеографска наука – без конкретен предмет. Кой е предметът на естетиката? Ами, самото естетическо. Тоест предметът на естетиката е в самата нея. Изкуството е едно особено занимание за човека.
3. Може да се каже, че естетиката е и една философска теория за красивото. Вече загатнахме нейната антропоцентричност. Красивото има отношение само за/ към човека (по Хегел). „Азът“ може да положи и осъществи себе си като един естетически „аз“, като едно естетическо съзнание. Едно съзнание, което не просто преживява естетическото (не, че това не е достатъчно), но и дава [своята критическа] оценка. Тази дейност на „аза“, от своя страна, превръща естетиката в критическа наука (такава, каквато я познаваме).
4. Цялата цел (и дейност) на „аза“ се състои в това [той] да постигне разбиране. В опитът да постигне това разбиране, стои скритото желание на „аза“ – от една страна, (1) да постигне разбиране за себе си (както вече казахме), и от друга – (2) да бъде разбран. Постигането на разбиране за красивото, изкуството (и пр.) е постигане на разбиране за „аза“[18], тъй като самите те са положени, осъществени и осмислени от него. Те са: (1) негови дейности и (2) негови занимания. „Азът“ се занимава със своята собствена дейност, като това му позволява да осъществя както себе си, така и целия си опит [в проектирания свят]. Не на последно място, интелигибилното е нещо, което може да бъде схванато само с ума (по Кант).
5. За това схващане и дейност на „аза“, разбира се, е необходима преди всичко свободата. Красотата и изкуството са едни докосвания на свободата и истината. Кант казва, че „за вкусовете може да се дискутира, но не и да се спори“[19]. И така, условията на естетическото са: (1) красивото започва непосредствено (със сетивното преживяване/ възприятие); а (2) красотата е познаваема, дискурсивна.
6. Що се отнася до впечатленията, първото [впечатление] стои у „аза“ като очакване; то става мяра. Затова последващото търси интензивността на първото. По отношение на „движението“ на естетическото, то [движението на естетическото] започва в спонтанността (на сетивното) и завършва с разбирането. Естетиката трябва да доведе до разбиране. Но това разбиране не е логическо; не говорим за логическо „да“ и „не“.
7. Естетическото преживяване е свързано с безкористността – съзерцаването на нещо свободно. Тоест се очаква от „аза“ да е в позиция на независимост. Напр. за да може да каже, че бурята е възвишена, трябва самият той да е на спокойно; или за да види красотата на аспержите, [той] не бива да бъде гладен. В такъв смисъл безкористността е фундаментално основание или условие: свобода да нямам воля, да нямам желания.
8. Естетическото преживяване е свързано с получаването на естетическо удоволствие или наслада. То започва тогава, в онзи миг, в който субектното се е разгърнало до нивото на обектността (субект-обектното отношение). До този момент, в който „азът“ започне да преживява обектността. Субективизмът се състои тъкмо в следния принцип: има нещо, доколкото „азът“ знае за него[20].
9. Отново се връщаме към отношението. Но съществуват и други неща. Ключът е в това „но“. От една страна, обектите карат „аза“ да става субект, а от друга – той ги кара да бъдат обекти. Това е драматичното противопоставяне. Красотата на естетическото преживяване на „аза“ (субекта) се състои в това, че колкото и обективно да иска да схване [нещо], [той] ще го схване само дотолкова, доколкото умът му позволи[21]. Тук започва феноменологическата естетика. Чарът на естетическото е: субектът преживява обекта и обектът преживява субекта[22]. Оттук произтича и целият опит на „аза“ да бъде разбран[23].
[1] Има се предвид естетиката като отношение. Красотата като такава може да предхожда онтологично „аза“, но естетическото събитие започва с него.
[2] Саморефлексия.
[3] Интерсубективност.
[4] А изглежда нелогично някой, именно „азът“, да се отвращава от единственото, което има. Въпреки че историята познава и това.
[5] У някои обаче този „екстаз“ би могъл да бъде и негативен; да се появи под формата на конфликт.
[6] В смисъла на „споделена природа“, без смесване на лицата и без пантеизъм.
[7] „И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде.“ (Бит. 1:27).
[8] В смисъл, че се явява в моя опит като (автономен) субект. Преход обект –> субект. Нарцисизмът, или нарцистичното поведение, е именно провал на този преход (прехода от „субект-обект“ към „субект-субект“). В него [нарцисизма] „азът“ остава при себе си, симулирайки отношение; но и нещо повече – (в него) „азът“ не може да срещне, или по-скоро разпознае или преживее, нещо, което не е самият той.
[9] Или срещата с другия „аз“.
[10] Ето как всъщност Баумгартен сякаш надделява над Хегел и Кант, които упрекват неговата теза, че естетиката е наука за съвършеното висше знание, тъй като смятат, че съвършеното и съвършенството са присъщи за етическото/ етиката. Естетическото преживяване като отвореност към Другия.
[11] В контекста на диалога, не в смисъла на реално несъществуване. Предметът не може да отговори като субект.
[12] Обектът.
[13] Във феноменологичен смисъл и като неопределеност; а не в онтологичен [смисъл]. Напр. без моето съзнание, планината нямаше да разполага със смислена структура, с каквато разполага сега. Дори думата „планина“ е дело на „аза“.
[14] Естетическото преживяване като отвореност към Другото (и влизането в диалог с обекта).
[15] В смисъла на запазването на границата. Единствено любовта може да я прекрачи, без да я унищожава.
[16] „Естетика“ (от гр.) – „усещам, чувствам, тръпна, преживявам“.
[17] Чувствено познание.
[18] Чрез отношения.
[19] Извод направен от Кант в КСС.
[20] Отсъствието на „аза“ = отсъствието на света (във феноменологичен смисъл, а не в онтологичен; като структурирана определеност).
[21] Напр. когато говоря за вазата, не мога да говоря за вазовостта, но мога да говоря за отношението си към нея (по Кант).
[22] Феноменологичен смисъл. Взаимодействията – с другото, с другите (но някак по-същностно).
[23] Иначе губи автентичността си(неповторимостта на „аза“), губи себе си. Взаимодействията помагат на „аза“, първо, да открие тази неповторимост и, второ, да я схване като всеобща (като всеобщност).
