Маргарита Генчева
Публикуваме част от проповедта на о. Алексей Умински за първата неделя от Великия пост – Неделя православна, когато Православната църква чества победата на православието над иконоборческата ерес. О. Умински е свещеник към митрополията на Галия (Франция) в диоцеза на Вселенската патриаршия в Западна Европа, след като в края на февруари месец т. г. беше възстановен в свещенически сан. Прот. Алексей Умински има свой YouTube канал, а проповедите му са разговор за Евангелието, вярата и любовта през призмата на съвременните изпитания в православния свят. Проповедта си за тържеството на православието о. Умински започна с молитва за упокоение душите на всички убити заради терористичната атака в Москва на 22 март.
…Но има още една икона, която понякога забравяме да почитаме. Понякога не просто забравяме, но даже отричаме почитането на този образ Божий. Този образ на Бога е човекът, това сме ние с вас. Образ Божий, икона на Спасителя.
И ето – почитането на тази икона, почитането на самия човек като образ Божий за най-голямо съжаление твърде често се оказва в периферията на вярата ни, периферията, на някаква граница на нашето съзнание. Още повече не ни се иска да се отнасяме към човека като човек. Готови сме да унищожим човешкото в човека, да се откажем от хората, защото не виждаме в тях образа Божий. Не искаме да видим в тях Божия образ.
И това е ужасно, защото, докато се наричаме вярващи хора, християни, целуваме иконите, поставяме пред тях свещи, поръчваме молебени, напълно забравяме за ближния си.
Съвсем леко и спокойно подминаваме тези хора, в които не виждаме, а най-често не искаме да видим този образ на Бога. И тогава няма тържество на православието, няма иконопочитание.
Един от свещениците (четох негова статия) с горчивина каза, че нашият православен църковен народ прекрасно знае пред коя икона на Божията майка в какъв случай трябва да се помоли – кога трябва да се моли за изцеление, за успешен брак, за раждане на деца, за устройство на работа, за всякакви такива прости и много важни, но човешки неща. Православният ни народ прекрасно разбира свойствата на светената вода, но е напълно равнодушен към Евангелието.
Докато в християнина няма жажда за евангелските думи, когато самият християнин е равнодушен към Евангелието, когато самият той е равнодушен към Живия Христос, но почита Неговото дървено изображение, в това няма тържество на православието, няма тържество. Трябва да се каже, че така се е случило в историята на църквата, с нашата църква (историческата църква, църква с малка буква), че самото християнство се превърна в средство за освещаване на земните неща, тоест за нас християнството се превърна в светена вода. Както със светена вода благославяме някои обикновени човешки неща, така и с християнството започнахме да благославяме всичко земно, придавайки на всичко земно по някаква причина християнски смисъл. Така с освещаването от християнството на най-прости неща като реколтата или хубавото време, или помощ в земните дела, се стига до там, че ние сме готови да осветим дори ядреното оръжие. Дотук стигнахме в нашето неразбиране на християнството и нежеланието да видим Живия Бог в Евангелието и Живия Бог в човека!
Тържеството на православието само тогава е тържество на православието, когато в нас тържествува Христос, когато Христос прогонва от нас всяка нечистота, всякаква липса на любов, която по същност е най-голямата ерес за християнина.
Християнинът може да почита всички догмати, да знае всички църковни канони и при което никого да не обича. Отсъствието на любов е най-страшната и все още неосъдена ерес, която отвътре убива човека, който се счита за вярващ. Затова нека в този ден на Тържеството на православието наистина възтържествуваме, виждайки се един друг в светлината на Христос, в светлината на Лицето Му, което днес почитаме и на което днес се покланяме. Амин.
