Ренета Трифонова
Архим. Павел Пападопулос
Всяка една идея или дело, колкото и да са свещени, колкото и да са благородни, както любовта към родината, социалната подкрепа или съхраняването на традициите и обичаите, ако не преодолява границите на земния живот, е събитие, което затруднява човека да стане вечен, защото той се съхранява и сам съхранява просто една историчност, която обаче остава затворена във времето и пространството без перспектива за нетление и спасение, тоест за пълнота.
Не съществува по-голямо изопачение – секуларизиране на Църквата от това, нейното слово и принос да се определят в рамките на тленността на този свят и тя да се превръща в патерица на психологическите, материални и емоционални потребности на човека.
Нашата голяма грешка е, че доближаваме Църквата като система от магически ценности, идеи и дела, които ще ни дадат възможност да се почувстваме добре, да решим проблемите си, да постигнем земните си цели. Но това не е Църква.
Църквата означава победа над смъртта, възможност за вечността, премахване на границите, каквито и да са те, с една дума – Христос.
Но ние не искаме да разберем това, което Църквата ни дава и какво представлява самата Църква. Затова, докато живеем в нейното лоно, оставаме пленници на мимолетността на този живот, на нашите копнежи и страсти. Самоуспокояваме се, търсейки неща от „настоящето”, отказвайки да видим очи в очи вечните. И така „църковният ни живот” се потапя в духовен нарцисизъм, който ни затваря още повече в идеята за нашия себеидол.
Повечето християни се опитват да бъдат „наред” по отношение на формите и правилата, изпълвайки с вини всеки един, който не е съумял да спази тази „църковна система на живот”. Една система, която в крайна сметка вместо да животвори човека, го разтлява, разделя, осакатява, защото е изключил себе си от търсенето на Бога. Съществува правилото, но не и благодатта. Съществува религиозността, но не и връзката с Бога, съществува усилие за постигане на „съвършенство”, но не и на светостта. Съчетаването между двете, т.е. между прилагането на правилата и благодатта на Утешителя е начинът, по който човекът може да направи това този скок от ефимерното във вечното.
Много пъти оставаме във външните форми, защото е по-лесно да изчерпим нашето духовно безпокойство в постигането на нравствени и хуманистично образци на живот, въдворявайки по този начин в нас чувството на самодоволство, че нещо сме постигнали.
Нашата болест, нашият дълбок грях е, че забравяме вечността, затова и се опитваме да обърнем Църквата в нещо земно, в организация от благочестиви хора, в система за земен успех, в общност от добри хора. Но това не е Църква.
Трябва да разберем, че Църквата не съществува като предложение „за добър живот и добра смърт”, а като живот, в чийто център стои Христос.
Църквата идва и обезтленява живота ни. Взема човека и го кръщава в Божията благодат, което означава, че го преобразява. Човекът се охристовява. И това става, когато човекът се свърже с Христос, когато се съблече от греха си, когато се отрече от добродетелите си. Спасението не е нашето усилие, а Божий дар. Ако трябва нещо да направим, то е да спрем да вярваме в нашето аз-че – към това се стреми нашата аскеза, това е целта на нашето усилие.
Ако не проумеем, че Христос превъзхожда несравнено много земния ни живот, ще продължаваме да блуждаем сред отленената вечност, която очакваме, докато ни се дава възможност да обезтленим „сегашността” ни, предавайки нашето его на покаянието.
Както в св. Причастие (Кинония=Общение) приемаме Тяло и Кръв Христови, а не хляб и вино, така и целият ни живот става божествена Кинония, света Литургия, в която се свещенодейства самият ни живот; всекидневието ни става непрекъснато приемане на благодатта, земността ни изпада в забвение и духовната ни борба вече избягва от логиката на отплатата и се осъществява като неизменно дихание на себеотричане. Вече не доближавам Бога интелектуално, схоластически или дори богословски, а участвайки в Църквата, ставайки сам Църква, хранейки се в Църквата от връзката ми с другите и Бога „да бъдат всички едно”. Всичко друго извън това става отпадане на живота, нараняване на живота, съюзник на смъртта.
Превод: Константин Константинов
Източник: Блог за архим. Павел Пападопулос
