Християнство.бг
Кратък коментар относно буквалистичното разбиране на третата от Десетте Божии заповеди – „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог“ (Изход 20:7).
По повод критика към мен от страна на бивша студентка от Богословския факултет, недостатъчно внимавала по време на лекциите в следването си, правя съвсем кратък коментар. Той не е ориентиран към самата тази студентка, а цели внасяне на яснота в смисъла на самия библейски пасаж „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог“.
Първо, буквалистичното разбиране на заповедта само като „забрана за произнасяне на звукове“ е богословски невярно и редукционистко. Второ, в юдаизма и християнството името не е просто етикет за идентификация, а проявление на Самия Бог, Неговия характер, присъствие и авторитет. Критичният богословски анализ на Третата заповед задължително трябва да премине отвъд повърхностното езиково табу и да навлезе в семантиката на древноеврейския текст, библейския контекст и онтологията на Божието име.
Какво всъщност казва оригиналният текст?
На древноеврейски език текстът в транскрипция на латински и български гласи: „Lo tissa et shem Yahweh Elohecha la-shav“ („Ло тиса ет шем Яхве Елохеха ла-шав“). Глаголът „tissa“ буквално означава „нося“, „издигам“, „пренасям“, а не просто „изговарям“. По-точният превод е: „Да не носиш името на Господа, твоя Бог, напразно“. Това веднага пренася акцента от устната реч към начина на живот и идентичността на вярващия. Думата „shem“ (напразно) пък означава „празнота“, „лъжа“, „нищожност“, „илюзия“ или „безцелност“.
Следователно, богословското ядро на заповедта не забранява физическата артикулация на името, а неговото опорочаване, т.е превръщането на Бога в съучастник на човешката низост, напр. поставянето на държавнически пост на човек, който не се интересува от хората, покровителства престъпността и т.н.
И всъщност основния въпрос е: кога споменаването „името на Господа, твоя Бог“ е грях и кога – благодат? Накратко християнския отговор е следния:
Християнското богословие разширява Третата заповед до фундаментален въпрос за идентичността. Чрез св. Кръщение християните буквално приемат (носят) името на Христос върху себе си. Ако живеем в грях, егоизъм и злоба, но се наричаме „християни“, ние носим Неговото име напразно. Според православното богословие именно този начин на живот е върховната форма на лицемерие, която превръща вярата в празна фасада.
Освен това буквалистичният подход към интерпретацията на Третата Божия заповед е повърхностен, тъй като той се фокусира върху фонетиката, докато в православен смисъл онтологията е със значение. Тази заповед не е „езикова полиция“, тя е страж на автентичността. Тя изисква нашите думи за Бога да съвпадат с реалността на нашите сърца и действия. Да не изговаряш името Му напразно означава да не живееш така, сякаш Неговото съществуване е без значение. В крайна сметка в ежедневието ни, Църквата не е абстрактна, изолирана от света институция. В православното богословие политиката не е територия, забранена за Бога, а сфера, която има крещяща нужда от Неговата правда. Тя се търси постоянно, вкл. и по време на президентски избори. Бог не е изолиран в „религиозно гето“ – това е фундаментален онтологичен аргумент. Православието изповядва, че Христос е Господар на цялото творение, а не само на пространството вътре в храма. Христос е Пантократор (Вседържител): Неговото име има право и юрисдикция над всяка човешка дейност, включително над държавното устройство и обществените отношения (политиката).
С други думи, да се твърди, че Името Господне няма място в политическия дискурс, означава съзнателно да се прокарва радикален секуларизъм – идеята, че политиката е автономна зона, където моралът и Бог нямат думата. Ако изключим Бог от политиката, ние я предаваме изцяло в ръцете на тъмнината. Освен това, в някаква степен Библията е и политическа книга. Старият Завет е пълен с примери, в които пророците използват името Господне, за да изобличават царе, съдии и политически лидери. Такъв е примерът с пророците пророк Илия, пророк Исаия и пророк Натан, които не са стояли затворени в молитвените си стаи. Те са отивали директно в царските дворци и са казвали: „Тъй казва Господ…“, изобличавайки корупцията, социалната неправда и тиранията.
Когато споменаваме Бога в политически контекст, за да защитим истината, свободата или угнетените, ние следваме пророческата традиция на Църквата. Това не е „напразно“ споменаване, а призоваване на Божия съд над човешката несправедливост. Пример за това е св. Йоан Златоуст, който открито атакува византийската императрица Евдоксия за нейната алчност и злоупотреба с власт. Той не е мълчал в името на „политическата коректност“. В този смисъл и споменаването на името Господне, в контекста на президентските избори, сатиричната критика към кандидат-президента Йотова не е грях, а ясно изразяване на християнска позиция.
