Християнство.бг
Йеромонах Никита от манастира „Пантократор“ // Orthodox Times
Напоследък много се пише за обидното съобщение, издадено от руската Служба за външно разузнаване, относно Вселенския патриарх. Срещнахме груби и крайни определения като „дявол в плът“ и „антихристът на Константинопол“, които не ни изненадаха, тъй като подобни нападки вече са били отправяни и от клирици на Московската патриаршия. Това, което обаче ни изненада, бе фактът, че съобщение с толкова явно църковен характер беше издадено не от църковен орган, а от държавата.
Очевидно е, че днес – и то вече без никакво прикритие – позиции по църковни въпроси се формулират от руска държавна институция, а не от Църквата. Връзката държава–Църква в Русия отдавна функционира по този начин, но сега това се случва открито. Всъщност няма значение откъде произхожда едно съобщение с църковно съдържание в Русия. Руската църква се е превърнала в средство за прокарване на светските, политическите и военните интереси на руската държава. Самата Руска църква напълно се е отъждествила с тази роля. Днес вече е ясно, че ролята на Църквата в Русия е сведена до тази на придатък на държавния апарат, неспособен да заеме противоположна позиция по който и да е въпрос, дори когато той има сотириологичен характер. В този процес тя изглежда е забравила, че Глава на Църквата е Христос. Словото на Христос и Евангелието са били заместени от думите на президента Путин. Христос иска мир, а президентът Путин иска победа. С кого следва да се съгласува Църквата на Русия? Не съществува никакво християнско учение, което би могло да оправдае война или кръвопролитие.
Станахме свидетели на множество парадокси, породени от Руската църква: определянето на тази война като свещена война срещу дявола и Антихриста; благославянето на ядрени оръжия; и уверенията за рай за всеки, който „падне“ заради родината в тази война. Освен това бяха съставени специални молитви, които всички свещеници бяха задължени да четат на всяка Божествена литургия – прошения и молитви за победа във войната. Някои благочестиви свещеници в Русия се осмелиха не само да откажат да четат тези молитви, но и да заменят думата „победа“ с думата „мир“. Всички те, без изключение и без право на втора възможност, бяха низвергнати. Мнозина от тях намериха убежище в прегръдката на Майката Църква и бяха възстановени в свещеническите степени, които преди това са заемали. Същата съдба сполетя и петимата низвергнати клирици на Московската патриаршия в Литва, които се осмелиха в своите проповеди да се изкажат срещу тази дяволска война и в защита на мира, тоест да се съобразят със словото на Евангелието, а не с т.нар. „руски свят“. Както се очакваше, те бяха низвергнати и впоследствие се обърнаха с апел към Майката Църква. Въз основа на тези клирици бяха положени основите за създаването на Екзархията на Вселенската патриаршия в Литва.
Именно това църковно развитие подтикна руската външна разузнавателна служба да изрази загриженост относно положението в балтийските държави. Но какво всъщност се случва в тези страни? Каква е тяхната църковна история? Нека я разгледаме накратко. Тези региони, преди всичко, нямат никаква връзка с институционализираните граници, определени в Томоса на Руската патриаршия, които са били установени съобразно териториалните предели на Царството на Велика Русия и неговите „хиперборейски“ части през 1589 година. По онова време балтийските земи не са принадлежали към Царството на Велика Русия, а към Полско-литовската държава. През осемнадесети век тези територии са били завладени от империята на царете, която поставя съществуващите православни структури в региона под юрисдикцията на Московската патриаршия и създава нови.
Вселенската патриаршия не се намесва до разпадането на империята, когато от нея е поискано да осигури канонична защита – апел, който довежда до издаването на Томос за автономия на Естония през 1923 година. Вселенската патриаршия последователно действа по този начин: намесва се в подходящия момент, след като дълго време е търпяла развитието на събитията, и винаги с основна цел спасението на верните. В своята проповед на празника Богоявление Вселенският патриарх заяви:
„Търпението, изчакването, дълготърпението, прошката и търпеливото с надежда отношение на Майката Църква към нейните непокорни чеда бяха възприемани като безразличие, изоставяне, слабост или дори некомпетентност. Време, времена и векове минаха и нарушаването на установените граници започна да се възприема от мнозина като нормалност, правилност, право и дори мълчаливо приемане. Но те забравиха, че в Светата Христова Църква антиканоничните действия не представляват сигурна основа нито за тяхното узаконяване, нито за изграждането върху тях на здрави и стабилни църковни структури.“
Всяка Църква може да упражнява своята юрисдикция единствено в границите, определени в Томоса за автокефалия. Извън тези граници юрисдикцията принадлежи на Вселенската патриаршия, както изрично е посочено в 28-ия канон на Четвъртия вселенски събор (Κανόνας ΚΗ’), който предоставя на епископа на Константинопол пастирска отговорност за областите, намиращи се извън географските граници на останалите поместни Църкви. През пети век, когато този канон е бил формулиран, такива области са били наричани „варварски народи“, тоест територии извън пределите на Византийската империя. Този канон по този начин пояснява разпоредбата на Втория канон на Втория вселенски събор, според който Църквите във „варварските народи“ следва да бъдат управлявани „според преданието, предадено от светите отци“.
Между 1918 и 1940 година балтийските държави функционират като независими страни. Насилственото им включване в Съветския съюз след Втората световна война е съпроводено от множество произволни и неканонични действия от страна на Руската църква, която налага тяхното подчиняване на пряката юрисдикция на Московската патриаршия, премахвайки всяка форма на църковна самостоятелност, която е съществувала дотогава. Църквата в тези региони е била третирана от съветските власти като част от държавния апарат, подлежащ на реорганизация, и на практика остава „в плен“ до разпадането на съветския режим и възстановяването на независимостта на тези държави през 1991 година.
Показателно е, че никога не е имало синодално решение на Вселенската патриаршия, с което да се признава юрисдикцията на Московската патриаршия над балтийските държави. Същото важи и за други страни, в които Московската патриаршия действа неканонично, като Беларус, Финландия, Молдова и други. Следователно става ясно, че Вселенската патриаршия не е създала проблема, както твърди руската служба, а напротив – намесила се е, за да изцели каноничния безпорядък, причинен от Московската патриаршия, споделяйки страданието на верните в момент, когато опасността от война и отново налагане на власт надвисва. Действията на Вселенската патриаршия всъщност представляват изцеление на една травма, насилствено нанесена в следвоенния период след Втората световна война.
Също така ни порази твърдението в доклада на руската държавна служба, че Вселенският патриарх възнамерявал да предостави автокефалия на непризнатата т.нар. „Православна църква на Черна гора“. Подобно твърдение може да бъде тълкувано като вик на страх от страна на онзи, който съзнава, че е извършил тежко беззаконие и сега очаква да бъде подведен под отговорност. Осъзнаването, че единствено Вселенската патриаршия притежава властта да преодолява разкол, да възстановява йерарси и да предоставя църковен статут на църковни образувания, обяснява прибягването до обиди, насочени не само към подкопаване на самата институция, но и към личното дискредитиране на Вселенския патриарх. В опит да бъдат ограничени тези прерогативи на Вселенската патриаршия – в конкретния случай на Църквата в Скопие – беше извършено неканонично и прибързано предоставяне на Томос за автокефалия на Охридската архиепископия. Подобен акт обаче не може да произведе никакъв каноничен ефект, докато не бъде признат от Майката Църква на Константинопол. Що се отнася до Черна гора, историята в крайна сметка ще определи дали на тази Църква ще бъде предоставен Томос за автокефалия или дали тази църковна рана ще бъде изцелена по друг начин. Целта на Църквата обаче остава непроменена: спасението на верните – истина, която Вселенският патриарх многократно потвърждава с яснота и твърдост.
В своето съобщение руската държавна служба обвинява Вселенския патриарх, че е предизвикал разкол в Украйна и в православния свят като цяло – обвинение, което е напълно несъстоятелно в светлината на настоящите реалности. Процесът на предоставяне на автокефалия на Украйна беше осъществен строго в съответствие с каноните и Свещ. Предание на Източноправославната църква. Разделението не възникна по вина на Вселенския патриарх, а вследствие на действията на Руската църква, която продължава да го поддържа и задълбочава. За разлика от това, Вселенският патриарх Вартоломей обедини трите църковни формации, съществували в Украйна, и многократно призова всички, които остават извън общение, да се стремят към единство. Последният му апел беше отправен на празника Богоявление, когато той отново покани митрополит Онуфрий (на Украинската православна църква) и намиращите се с него да влязат в диалог. И въпреки тези последователни усилия за помирение, той продължава да бъде обвиняван в безразличие към единството. Ако този, който призовава към единство, не е заинтересован от него, тогава кой е? Онзи, който не приема поканата?
Противно на духа на единството, йерарсите на Московската патриаршия в Украйна упорито отказват диалог. Вселенският патриарх е обвиняван, че създава разкол, в момент когато всъщност именно Руската църква е прекъснала общението с Майката Църква. Разколът не е причинен от Вселенската патриаршия, а от самата Руска църква. Това ясно се доказва от факта, че Вселенската патриаршия остава в общение с всички поместни православни Църкви, докато Руската църква е прекъснала общението с няколко от тях. В тази връзка Вселенският патриарх Вартоломей заяви в своята проповед:
„Фактът, че не сме споменавани от Руската църква, има съвсем малко значение. Защото, оставайки верни на истината, ние не можем да отстъпим в името на интересите на една неблагодарна Църква. Ние продължаваме да споменаваме Москва, защото за нас единството е от значение. Ако Патриаршията на Русия е разгневена от загубата на своето влияние в Украйна и не проявява загриженост за единството, това не ни интересува. Ние продължаваме да отстояваме каноничния ред на Майката Църква, както е предписан от Свещ. Предание, и да се стремим към единство в изпълнение на Христовата заповед: ἵνα πάντες ἓν ὦσιν (да бъдат всички едно).“
Когато въпросите се разглеждат в тяхната истинска перспектива, позоваването на руската държавна служба срещу Вселенския патриарх Вартоломей на практика се свежда до следното обвинение: че той уж „разрушава живото Тяло на Църквата“. По този начин те косвено го приравняват с лъжепророците, споменати в Проповедта на планината: „Те идват при вас в овчи кожи, а отвътре са вълци грабители… По плодовете им ще ги познаете.“ Това описание обаче много по-точно съответства на поведението на самата Руска църква и на плодовете, които тя явно дава.
Само един истински изповедник на вярата е готов да бъде принесен в жертва в името на истината и единството, оставяйки настрана тесните интереси на една поместна църква в полза на доброто на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква. Какво, на чисто светско равнище, спечели Вселенската патриаршия от предоставянето на автокефалия на Украйна? Какво спечели Фенер? Обиди, клевети, хули, позор и унижения, като това позорно съобщение. И все пак, парадоксално и против волята на нападателите, тези атаки служат за оправдание на самия Вселенски патриарх. Чрез натрупването на клевети, безпочвени обвинения, обиди и унижения, съчетани с търпението и дълготърпението, които патриархът последователно проявява, той се явява като истински подражател на Христос и стои в приемственост със светите изповедници. Вселенският патриарх Вартоломей показа смелостта да се изправи срещу опасността и заплахата в името на истината, единството и спасението на човечеството.
