Меню Затваряне

Михаил

Проверката свърши, вкараха лагерниците под брой в бараката и заключиха вратата. Преди заспиване мо­жеше малко да се поразговориш с останалите, да спо­делиш някои впечатления и новините на деня, да изиг­раеш някоя партия домино или да легнеш на нара и да мислиш 3а миналото. Час-два след заключването на бара­ката още се чуваха разговори, но постепенно почваха да Затихват и в бараката настъпваше тишина. Лагерни­ците заспиваха.

Тази вечер, след като заключиха, о. Арсений дълго се моли прав до нара, после си легна и, продължавайки да се моли, заспа. Както винаги, спеше тревожно. Около един часа през нощта усети, че някой го бута. Скочи и видя непознат човек, много развълнуван, който шепнеше: Елате бързо! Съседът ми умира! Вика Ви!

Умиращият беше в другия край на бараката, лежеше по гръб, дишаше тежко и на пресекулки, очите му бяха отворени неестествено широко.

– Прощавайте, имам нужда от Вас. Отивам си – каза той на о. Арсений, а после почти заповяда: – Седнете!

Отец Арсений седна на края на нара. Светлината, която идваше от коридора между наровете, слабо осве­тяваше лицето на умиращия, покрито с едри капки пот. Косата му беше мокра, устните – болезнено стиснати. Беше измъчен, смъртно болен, но очите му, широко от­ворените му очи, пламтящи като два факела, гледаха отец Арсений.

В тези очи сега бе оживяло, гореше и се мяташе всичко, което този човек бе преживял. Той умираше, отиваше си от този живот, беше се настрадал, изморил, но искаше да даде отчет на Бога 3а всичко.

– Изповядайте ме. Опростете греховете ми. Aз съм тайно постриган монах.

Съседите му по нар се преместиха другаде. Всички видяха, че е дошла смъртта, а човек трябва да е мило­стив и снизходителен към умиращия дори в лагерната барака. Отец Арсений се наведе към монаха, погали го по късата мокра коса и оправи скъсаното одеяло. След това сложи ръка на главата му, шепнешком прочете молит­вите, съсредоточи се в себе си и се приготви да изслуша изповедта.

– Сърцето ми не издържа – пророни умиращият, каза монашеското си име – Михаил, и започна да се изповядва.

Наведен над лицето на болния, о. Арсений слушаше едва доловимия шепот и без да иска, виждаше очите на Михаил. От време на време шепотът секваше, в гърдите на болния се чуваше хриптене и Михаил почваше жадно да гълта въздух с отворена уста. Понякога млъкваше и тогава изглеждаше, че е умрял, но в тези мигове очите му продължаваха да живеят – о. Арсений се взираше в тях и прочиташе всичко онова, което едва доловимият пресекващ шепот искаше да разкаже.

Отец Арсений беше изповядвал много хора в послед­ния им смъртен час и тези изповеди винаги го разтър­сваха до дълбините на душата му, но сега, като слушаше изповедта на инок Михаил, той ясно разбра, че пред него лежи човек с необикновено висок духовен живот. Умира­ше един праведник и молитвеник, положил и отдал жи­вота си на Бога и хората.

Умираше един праведник и о. Арсений започна да осъз­нава, че той, йереят Арсений, е недостоен да целуне до­ри края на дрехата на инок Михаил, че е дребен и нищожен пред него.

Шепотът секваше все по-често и по-често, но очите горяха, светеха, бяха живи и в тях, в тези очи, о. Арсений продължаваше да чете всичко, което умиращият искаше да каже.

В изповедта Михаил осъждаше себе си, осъждаше се сурово и безпощадно. На моменти дори изглеждаше, че той се е отделил от самия себе си и гледа отстрани на човека, който умираше там. Той съдеше именно този умиращ човек заедно с о. Арсений. О. Арсений виждаше, че житейският свят, като някакъв кораб с целия си то­вар от тегоби, тревоги и мъки – минали и сегашни, вече бе отплувал от инок Михаил към далечната страна на забравата; сега пред него бе останало само онова, което той трябваше да разследва и след като отхвърли всичко случайно и излишно, да предаде същественото в ръцете на присъствуващия тук йерей Арсений, а той с Божията власт трябваше да прости и развърже стореното.

За броените минути, които му оставаше да живее, инок Михаил трябваше да предаде всичко това на о. Арсений, да го покаже открито пред Бога, да осъзнае прегрешенията си и като се очисти пред съда на соб­ствената си съвест, да се изправи пред Господния съд.

Tози човек умираше така, както бяха умирали в ръцете на о. Арсений безброй много хора по лагерите, но неговата смърт го потресе и го изпълни с трепет – о. Арсений разбираше, че Господ му е дарил голяма милост, като му е дал да изповяда този праведник.

Господ сега му показваше едно Свое най-велико съкро­вище, което Той беше отглеждал дълго и с много любов, показваше му до каква степен на духовно съвършенство може да се издигне човек, ако безкрайно обикне Бога, ако по апостолските слова поеме върху себе си игото и бре­мето на християнството и го носи до край. Всичко това о. Арсений виждаше и разбираше.

Изповедта на умиращия Михаил му разкриваше как при неимоверно сложните условия на съвременния жи­вот, във времето на революционни сътресения, на кул­та към личността, на сложни взаимоотношения между хората, на официално поддържан атеизъм и всеобщо потъпкване на вярата, във времето на нравствено паде­ние, постоянно следене, доноси и липса на духовно ръко­водство един човек с дълбока вяра може да преодолее всички пречки и да бъде с Бога.

Не в някой скит или в уединена монастирска килия Михаил беше вървял своя път към Бога, а сред сумато­хата на живота, сред неговата мръсотия, в жестока борба със заобикалящите го сили на злото, на атеизма и богоборчеството. Той почти не бе имал духовно ръко­водство, а само случайни срещи с трима-четирима йереи и радостното общуване в продължение на почти цяла година с владиката Фьодор, който го беше постригал в монашество; после – две-три кратки писма от него и неизкоренимото, пламенното желание да върви към Господа.

– Вървях ли по пътя на вярата, вървях ли, както трябва към Господа, или вървях неправилно? Не зная – казваше Михаил.

Но о. Арсений виждаше, че Михаил не само не се бе отклонил от предначертания път, по който го бе насо­чил владика Фьодор, но бе стигнал много далеч по този път, изпреварвайки и надминавайки своите наставници.

Животът на Михаил приличаше на битка 3а духовно и нравствено съвършенство сред всекидневния живот на нашето време и о. Арсений разбираше, че Михаил бе спечелил тази битка – битката, в която той бе сам срещу окръжаващото го зло. Живеейки сред хората, той беше вършил добро в Божието име и беше носил в душата си като пламтящ огън думите на апостола: Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов.

Отец Арсений разбираше съвършенството и величие­то на Михаил, съзнаваше своето нищожество и горещо молеше Господа да му даде сили да облекчи последните минути на умиращия. От време на време о. Арсений се чувствуваше някак безпомощен и същевременно изпъл­нен с възторг от съзнанието за близостта на Михаил, чиято предсмъртна изповед му разкриваше съкровените пътища Господни, учеше го и го насочваше по пътя на най-дълбоката вяра.

И ето, настъпи мигът, когато Михаил предаде на о. Арсений всичко, което беше на душата му, а чрез него – на Господа. Той погледна въпросително о. Арсений. Пое­майки греховното бреме на умиращия в своите ръце, о. Арсений го прие върху йерейската си душа и отново бе обзет от трепет при съзнанието за собственото си ни­щожество и човешка безпомощност. Той произнесе моли­твата за опрощаване на греховете на Божия раб Михаил и зарида – първо вътрешно, а после не можа да се сдържи и заплака пред очите на умиращия.

Михаил вдигна поглед към о. Арсений:

– Благодаря Ви! Успокойте се! Настана часът на Бо­жията воля, молете се за мен, докато живеете на земя­та. Вие имате още дълъг земен път. Моля Ви, вземете моята шапка, там има бележки до двама души – те са хора с голяма душа и голяма вяра. Много голяма. Адреси­те са написани. Като излезете на свобода, предайте им ги – и те имат нужда от Вас, и Вие – от тях. Заший­те номера си на моята шапка. Молете Господа за инок Михаил.

През цялото време, докато траеше изповедта, те бяха сякаш сами. Бараката, нейните обитатели, обста­новката-всичко се бе отдалечило, изгубило се бе в някакво небитие, а само чувството на близост с Бога, молитве­ното съзерцание и тишината от вътрешното единение ги обхващаше и ги изправяше пред Господа.

Отиде си всичко мъчително, метежно, човешко – имаше само Господ Бог, при Когото сега единият отива­ше, а другият беше допуснат да съзерцава великото и тайнственото – смъртта, напускането на живота.

Умиращият стисна ръката на о. Арсений и се молеше, молеше се толкова проникновено, че се отдели от всичко външно, а о. Арсений, прилепил душата си към него в молитвено единение и откъснат от всичко, благоговей­но и безропотно следваше молитвата на инок Михаил.

Но ето, мигът на смъртта настъпи, очите на умира­щия просветнаха, запламтяха с тихата светлина на възторга и той едва чуто произнесе:  Не ме отхвърляй, Господи!

Михаил се надигна от нара, протегна ръце напред почти направи крачка и високо произнесе два пъти:

– Господи! Господи!

Още за миг остана устремен напред, после падна въз­нак и веднага се изпъна. Ръката, с която държеше отец Арсений, се отпусна, чертите на лицето му се успокоиха но очите още светеха и с възторг гледаха нагоре и на отец Арсений се стори, че вижда с очите си как душата на Михаил напуска тялото.

Потресен, о. Арсений падна на колене и започна да се моли, но не за душата и спасението на починалия, а за великата милост, с която се бе удостоил той, о. Арсений да види невижданото, непознаваемото и най-тайнственото измежду тайнствата – смъртта на правед­ника.

Като стана от молитвата, о. Арсений се наведе над тялото на Михаил – очите му бяха още отворени и озарени от светлина, но тя постепенно гаснеше, оза­рението изчезваше, погледът полека се замъгли, после клепачите бавно се затвориха, по лицето премина сянка и от това то стана величествено, радостно и спокойно.

Наведен над тялото, о. Арсений се молеше, и макар че току-що бе станал свидетел на смъртта на инок Миха­ил, душата му бе изпълнена не със скръб, а със спокойствие и вътрешна радост. Беше видял един праведник, беше се докоснал до Божията милост и Божията слава.

Отец Арсений грижливо оправи дрехите на умрелия, поклони се на тялото на Михаил и изведнъж осъзна, че се намира в бараката на лагера „със специален режим“; отново и отново, като мълния проблесна в него мисълта, че само преди миг тук бе дошъл Сам Господ и бе приел душата на Михаил.

Скоро щяха да ги будят. Отец Арсений взе шапката па Михаил, отпори номерата на своята и неговата шапка и се запъти към старшия по барака, 3а да му каже 3а смъртта на Михаил.

Старшият, един от старите криминални, попита за номера на починалия и показа някакво съчувствие. От­вориха бараката, лагерниците излизаха тичешком за проверката, строяваха се. Пред входа на бараката стоя­ха надзирателите. Старшият отиде при тях и им каза:

– Има мъртвец у нас, No 382.

Един от надзирателите влезе в бараката, погледна умрелия, побутна тялото му с върха на ботуша си и из­лезе. След час-два от санитарната част пристигна шей­на. Влезе лекар от волнонаемните, плъзна небрежен поглед към тялото на Михаил, повдигна клепача му с ръкавица и гнусливо каза на дневалните:

– Карайте го по-бързо!

В шейната вече имаше няколко трупа. Изнесоха от бараката Михаил и го сложиха върху телата на другите лагерници. Коларят се настани на мястото си, стъпвай­ки върху вкочанените тела на мъртвите. Беше тихо и мразовито, леко прехвърчаше сняг. Падайки върху лица­та на мъртъвците, той бавно се топеше и създаваше впечатление, че плачат. До бараката стояха надзирате­лите, които си приказваха с лекаря, дневалните и о. Арсений. С притиснати към гърдите ръце, той тихо се молеше в себе си.

Шейната тръгна. Отец Арсений направи дълбок поклон, прекръсти мъртъвците и влезе в бараката.

Коларят с отвратителни псувни опъна юздите и подгони конете. Шейната бавно се скри зад бараката.

Записано през 1960 г. по разказа на о. Арсений. през 1966 г. Откъслечните записки бяха систематизирани от йером. Андрей.

Източник: „Отец Арсений“, изд. „Св. апостол и евангелист Лука“

Posted in Мъченици и изповедници през атеистичния режим, Памет

Подобни: