Християнство.бг
На прага сме на протест, организиран в социалните мрежи под надслов Училището не е Църква. Едва ли има практикуващ християнин, който да се зарадва на подобен протест. Протест, противопоставящ две духовни институции в народопсихологията на българина – Училището и Църквата. Да, нарочно ги изписвам с главни букви, защото това са институции с голямо сантиментално значение, дори до степен на сакрализиране. И за всеки вярващ, практикуващ, неформален християнин протест, противопоставящ Училището на Църквата, не може да не бъде проблем, не може да не се възприема с горчивина…
Всъщност тук можем говорим много за това какво е Училището, каква е неговата роля още от Възраждането, как събужда българския дух… И ще напълним един текст с клишета и общи фрази. Същото можем да направим и за Църквата – от стожер на българщината, историческата ѝ роля за нашия народ, през всички останали банални фрази, които вече не носят никаква информация, но са често повтаряни от висшите клирици, отдавна отдалечили се от ежедневните проблеми на обикновения човек.
По-запознатите, разбира се, ще се впуснат в дълбоки размисли как тези, които говорят срещу Църквата, не познават Православието, не разбират как функционира Православната църква, правят асоциации със средновековието, инквизицията, индулгенциите и закостеняло мислене като цяло… Нямат никакви хабери от това що е Изповед и Причастие, че Църквата не е административна институция, а духовен организъм на свързани помежду си лица, че всеки кръстен човек, който е приел да бъде християнин, е вече Църквата, и че когато говорим срещу Църквата, ние вече говорим и срещу себе си. Дори тези разсъждения, вече се формализират, без да ни навеждат на мисли и последствия.
Всъщност, в това, че Училището не е Църква, има известна правота. В Училище(то) никой няма да се научи да бъде християнин, никой няма да стане вярващ, в Училище(то) няма тайнства, няма мистика и духовно съпреживяване. Учениците ще получат определени знания, съобразени с неговия светски характер, ще получат някаква прецизирана информация, но няма да бъдат индоктринирани, няма да бъдат катехизирани, няма да станат вярващи и практикуващи християни. Един час теоретична религия + добродетели, не е автомат за нравственост или панацея за обществен морал. Изграждането на вярващи хора и тяхното въцърковяване е роля на Църквата. И Училището не може да изгради вяра в децата.
Тук малко се плъзгаме и по повърхността на една нехристиянска мисъл – ами какво тогава ще направи училището? Ще направи невярващите деца – информирани. Ще им даде база от информация, която те не могат емпирично да ползват в учебна среда, защото училището е светско. Оправданието, че ще се преподават само знания, без да се набляга на духовното участие на всеки, е не просто странно, но дори крайно. Би се получила ситуацията с честването на деня на светите братя Кирил и Методий, на които отдаваме църковна почит на 11 май и гражданска – на 24 май. Или като монетата от 2 лв. (бъдещата монета от 2 евро), на която се изобразява преп. Паисий Хиляндарски не като светец, а като гражданин за граждански заслуги (по обясненията на БНБ). Сега ще се учи религия граждански и светски, за да може децата да имат знания и след това един вид да изберели, дали искат да бъдат и църковни.
Всъщност, кой има задължението да преподава вярата? Училището или Църквата? В училище християнските празници и традиции се преподават и сега в часовете по литература и история, но като обредоверни етнографски ритуали с митичен характер, а не като съпреживяване на духовни реалности. Сега това ще бъде дообогатено, но пак в рамките на светското. Къде, ако не в Църквата, това съпреживяне може да се случи пълноценно – с активното участие в Литургията и в духовния живот в неговата практичност и пълнота. Всяка друга форма би била странна. Това не е информация в графа обща култура. Затова и Църквата е призвана да извършва това „ограмотяване“ във всяко свое действие.
Самата Литургия има дидактични функции. Песнопенията не са само прослава, но и животопис, иконите не са само сантиментални картини, но и обучение в образи, което за древния човек е доказателство за Боговъплъщението. Бог е видим, зрим, защото се въплъти, стана човек, следователно може да бъде изобразяван. По време на Литургията се четат откъси от апостолските послания и от Евангелието, които задължително трябва да бъдат тълкувани от епископа на Църквата или от негов пратеник – презвитер. И това трябва да се случва непосредствено след тяхтоно прочитане. Това не е просто древна изконна традиция, а правило.
Масовото заменяне на активна проповед от подготвен проповедник с четене на житие на чествания в съответния ден светец, е грубо отстъпление от мисионерското задължение на Църквата в лицето на духовенството – да проповядва, да тълкува и да обучава във вярата. Древните църковни правила санкционират липсата на проповед при извършване на литургията дори с низвержение. Проповедта не е пожелателно събитие, а неотменно задължение на всеки епископ и презвитер.
Извън Литургията задължение на всяка църковна единица (енория, епархия, манастир) е да осъществява катехизаторска дейност. В енорията трябва да има групи за деца. Не група, а групи, които да са възрастово разделени. Не може групичка от 5 деца на възрасто от 5 до 19 години да се нарича неделно училище. Една група не е училище. Енорийското училище трябва да се занимава, освен с възрастово разделени детски групи, и с по-големите и дори възрастните – младежки беседи (групи от 16 до 29 г.) и беседи за възрастни (над 30-годишна възраст). При възрастните може да има профилиране според интереси – църковно пеене, църковна живопис, катехизис.
Мястото на тези събития е в храма, не в прицърковни постройки, крипти, нартекси и т.н. Христос проповядва и обучава в синагогата, а не в равински училища, специални присинагогиални помещения и комплекси и т.н. Оправданието на духовници, че няма имоти или че имотите трябва да се отдават под наем, за да носят приходи, като стават офиси, магазини и пицарии и че тези пари, пари, пари са много необходими на Църквата, е несъстоятелно, защото именно в храма може да се провежда това обучение, без да се пречи на църковния „real estate“. Това не нарушава сакралността на храма – да говориш за Бога в храма, да учиш на вяра не е непристойно поведение, а точно обратното важно задължение.
Освен на ниво енория обучението трябва да се осъществява и на ниво епархия. Не знам дали в момента функционира някъде епархийско училище, което да се помещава в епархийската сграда или друга сграда в епархийския комплекс или наместничество, където да се извършват обучения за усъвършенстване на свещеници (както например има цели филиали на университети за усъвършенстване на учителите), където да се извършва обучение на цели групи или където да има помещения, в които да се организират бесеци за цели училищни класове (в часа на класния ръководител) по график и програма. Ми не, няма такива. Митрополиите, които се намират в централните градски части, отдават помещенията си на фирми, адвокатски кантори, луксозни магазини, че дори и магазини за евтина китайска стока.
Манастирите от своя страна пък като трета църковна единица имат огромен потенциал за осъществяване на катехизаторска дейност, за потапяне на поклонически групи в манастирския духовен живот, в духовните практики на монасите за определен период от време. Освен за детски лагери, манастирите могат да осъществяват програма за обучение в областта на литургиката именно като места, където всеки вярващ може да проследи всички богослужения от денонощния и седмичния богослужебен кръг. Това може да бъде съчетано с тематични беседи. Манастирите не са леглова база за евтин или скъп туризъм на случайни хора, нито търговски обекти за търговия с „църковни сувенири“, а още повече ракиджийници (както един епископ обясняваше, че ще плати всички акцизи на произведените в манастира му алкохоли, само и само да запази тази изконна манастирска гроздова), а трябва да бъдат също образователни и духовни центрове.
Когато говорим за манастирите, като пазители на българщината през вековете, които запазили българския народ и дух през годините на османското иго, трябва да говорим и за това как манастирите днес, в XXI век, съхраняват и развиват духовнотостта, как организират просветата и катехизацията във време на най-силен нравствен упадък, как поддържат духа на православния християнин. Всъщност, трябва да си отговорим и на въпросите: Какво се случва в българските манастири? Колко от тях имат общодостъпни манастирски библиотеки с богата духовна литература? В колко от тях могат да отидат студенти и докторанти по богословие да се подготвят в техните научни библиотеки и да беседват с високообразованите хабилитирани монаси, които ще са компетентни да споделят житейската мъдрост и научното знание, защото Богословието е и наука и служи с научен апарат? (изобщо не говорим за това, че в момента нямаме нито един епископ, който да е университетски преподавател и който да има научни степени и звания)
И макар, че тук само маркирам някои идеи за развиване на потенциала на Църквата за образование и обучение във вярата, без да задълбочавам в програми и други подробности, не мога да не скрия факта, че твърде много се замечтах. Че всичко, изброено от мен се случва на единични места, с неимоверни усилия от страна на единици доблестни свещеници, които са се отказали от някакво количество „треби“, за да следват думите на Спасителя: И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал (Матей 28:19-20).
Всичко това се случва на малко места, много често и без помощта, и дори въпреки местния епирхийски архиерей. Не са един и два случаите, при които активни свещеници активно са наклеветявани пред местната църковна управа за своята просветителска дейност и после преследвани, обвинявани в протестантизъм и наказвани. Свещеници с огромен потенциал в преподаването, свещеници-визионери са пращани на служат по селата, като форма на икономическо ограничение, „докато им дойде акълът.“ И тук за това има много примери.
Всъщност протестът е форма на несъгласие. Протестът „Училището не е Църква“ би бил немислим, ако се организираше след като Църквата беше изчерпала всичкия си ресурс да обучава и възпитава във вярата. Ако във всеки храм имаше църковноенорийски училища, във всяка митрополия и наместничество – епархийско училище, във всеки манастир – манастирско училище. Протестът би бил немислим, ако Църквата в лицето на духовенството си беше свършила работата и вече не можеше да поеме желаещите да се обучават в нейните структури и в този момент се обръщаше към държавата – да я подпомогне като включи тези групи желаещи в образователната система.
Вместо това се измисля местен български хибрид на религия в училище под формата на добродетели (но без добродетели като трудолюбие и свобода) и нещо друго си, което се пуска като задължително, защото обществото ни е длъжник на Църквата за това, което тя е направила в исторически план. Точно обратното. Църквата е длъжник на обществото ни днес, тук и сега, и това свое задължение не трябва формално да пробутва на светското образование, което да свърши работата на духовенството. Социализмът наричаше Църквата паметник на културата. Може би е време тя да спре да се държи като исторически и културен паметник, а като активна, жива и действена духовна общност.
Всяко оправдание, че „в Конституцията пише традиционно вероизповедание“, че „моите граждански права да бъда православен/православна“ и т.н. са оправдания, но и заплаха за самата Църква. Ответната реакция при промяната на властта може да бъде страшна и то само с една законодателна промяна. А това е исторически засвидетелствано през 1944 г. от онези, учили задължително в училище „Закон Божий“. Да, всички, които налагат атеистичния режим в България, са възпитавани задължително в християнски добродетели.
Всяко нещо в държавата може да се промени, ако в обществото се акумулира достатъчно негативно отношение, включително и Конституцията. И това негативно отношение не трябва да се провокира, защото е взривоопасно. Църквата трябва да изгражда сама своя авторитет (без евтин PR), за да бъде припознавана от всички, а не да разчита само на своето историческо минало. Духовниците трябва да са обществено разпознаваеми носители на Истината, примери за добродетели, а не тези качества да им се приписват за исторически заслуги на предците им или заради дългите бради, черните раса и луксозните коли.
Никой не е спрял Църквата в лицето на духовенството да проповядва, да учи, да използва своите ресурси за катехизиране. Никой не е забранил на свещеници да ходят в училище, да носят расата си на публично място, да участват във всеки един обществен момент. Въпросът е защо много от тях не го правят? Защо в дворове на храмове никнат частни езикови училища, ресторанти и пицарии, а не църковно-енорийски центрове. Защо свещениците, които получават заплата от държавата, не се занимават с просветителска дейност в храмовете, която би била много по-ефективна от хибридното светско обучение по религии и добродетели в училище? Кога митрополитите ще започнат да санкционират свещениците, които не провядват и не развиват образователна дейност в храмовете и манастирите?
Много въпроси. Аз знам отговорите на повечето от тях, но бих искал всеки да си ги зададе сам и сам да потърси отговорите… Иначе и аз бих протестирал, но не пред Министерство на образованието, а пред Синодалната палата и всяка митрополия, и не с надслов „Училището не е Църква“, а с плакат – „Църквата е и Училище!“
Пламен Иванов е роден в гр. Варна през 1987 г. Завършва Варненска търговска гимназия през 2006 г. Изучава Теология в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Продължава обучението си в магистърската програма „Историческо и практическо богословие“ на Православния богословски факултет във Великотърновския университет. Паралелно с това е студент редовна форма в специалност „Славянска филология“ със словашки език. Автор на десетки статии с християнска насоченост, публикувани в сайтовете Православие.бг, Двери.бг, сп. „Свет“ и сп. „Християнство и култура“. В периода 2014 – 2021 г. е модератор на месечни библейски беседи в ателие-книжарница „Къща за птици“. Сътрудник на предаването „Вяра и общество“ от 2017 до 2020 г.
