Ренета Трифонова
На 9 септември 1990 г., руският православен свещеник Александър Мен напуска дома си, както обикновено, рано сутрин и се запътва към гарата. Денят се очертава да бъде натоварен; очакват го няколко кръщения и погребения. Но други ще трябва да поемат неговите задължения – отец Мен става жертва на жестоко убийство. Неизвестен нападател се нахвърля върху него в гръб и му нанася удар по главата с брадва, традиционното руско оръжие за отмъщение. Окървавен, Александър Мен успява да се довлече до вратичката пред своя дом, където издъхва.
Кой е имал интерес да ликвидира свещеника, довел чрез служението си хиляди хора до вяра в Христа? Кой посяга на живота на талантливия автор, който заради успешната си апологетика е наречен „руският К. С. Луис“? Повечето руснаци веднага заподозират КГБ, зловещите тайни служби на Съветския съюз. От КГБ първоначално обвиняват антисемитски настроени православни монаси, а впоследствие изказват предположение, че убиецът е роднина на свещеника или човек от енорията му. Но конкретни заподозрени не са арестувани и убийството на Александър Мен остава загадка и до ден днешен, въпреки че с разследването се ангажират лично президентите Горбачов и Елцин.
Всъщност отец Александър Мен има много врагове. КГБ го поставя под постоянно наблюдение още от младите му години и често го подлага на разпити. С откритите си критики спрямо атеизма и бездуховността в съветското общество, той си спечелва прозвището „човекът-противоотрова на десетилетия марксистка пропаганда“ и, съответно, омразата на режима. Поради еврейския си произход той е ненавиждан и от антисемитски кръгове в обществото. Консерваторите в Руската православна църква го обвиняват в прекалено свободомислие и безкритично отношение към християни от други изповедания, като заклеймяват неговите книги.
Александър Мен е действително уникална личност и оригинален богослов и мислител. Роден е през 1935 г. в Москва, в семейство на покръстени полски евреи. Този период е наречен „годините на катакомбите“ поради яростните гонения, на които Сталин подлага църквите. Християните започват да се събират тайно. Майката на Александър приема Христа и тайно покръства сина си. От ранното си детство момчето решава да стане свещеник. Почти неизбежно той се заема и с апологетика – има страховит интелект и още като невръстен юноша се задълбочава във философските съчинения на Кант.
Записва се да следва в Иркутския селскостопански институт, но през 1958 г. е изключен поради християнските си убеждения. През следващата година е ръкоположен за дякон. Еврейският му произход буди подозрение в църковните среди, но кандидатите за свещеническо служение през трудните години на съветския комунизъм са малко и през 1960 г. Александър Мен е ръкоположен за свещеник. Като плодовит автор и убедителен оратор, той се превръща в религиозен деец от национална величина. Произведенията му се преписват на ръка или на машина и се разпространяват нелегално в страната.[1] Със силните си доводи, удовлетворяващи будните умове, той насърчава и убеждава някои видни интелектуалци, между които и писателят Александър Солженицин, да се присъединят към Православната църква. От средата на 80-те години на XX век, след началото на „Перестройката“ в Съветския съюз, отец Александър получава възможност за изяви по радиото и телевизията и публикува статии под различни псевдоними. Посещава тежко болни деца в Детската клинична болница в Москва. Става учредител на Руското библейско дружество (1990 г.) и на Отворения православен университет и издател на списанието „Светът на Библията“.
Голяма част от творчеството на отец Александър Мен е практично като насоченост. Неговата страст е просветата относно световните религии, които представя като резултат от религиозните търсения на хората „от дълбините на вековете“ до появата на обещания от библейските пророци Месия. Тази апологетика е съчетана с въведение в Писанията и в основите на християнската вяра. Много от лекциите и проповедите на Александър Мен са в диалогичен, импровизационен стил. Същевременно той пише и редица исагогически произведения[2], поразяващи едновременно със задълбочеността и достъпността си: „Как да четем Библията“, „В търсене на пътя, истината и живота“ (по Евангелието от Йоан), „Синът Човешки“ (животът на Исус според Евангелията), „Вестители на Божието царство“ (за старозаветните пророци). (Последните две книги са преведени на български и са издадени от изд. „Омофор“.)
Александър Мен има не само голям принос за възраждането на Църквата в опустошената от комунизма Русия, но и за един проникновен поглед към съвременното християнство изобщо. Той обичал да казва, че от историческа перспектива християнството в неговата родина и по света е още в младенческа възраст. Неговото разбиране е, че православието трябва да се отвори радикално към света, да има примирително отношение към другите християнски изповедания (без да прави компромис с възгледите си), да се посвети на службата на бедните и страдащите и да поощрява начин на живот, в който личната вяра се прилага ежедневно.
Вечерта преди гибелта си, отец Мен говори пред 600 души по темата „Християнство за XXI век“. Той изтъква, че е абсурдно да се твърди, че животът няма смисъл. Христос е придал нов смисъл на заповедта да любим ближния си:
„Тези думи зазвучават по нов начин с добавката „както Аз ви възлюбих“.[3] Христос остана с нас в този мръсен, кървав и грешен свят поради самоотвержената Си любов. И затова каза, че който Го следва, трябва да се отрече от себе си – не от личността си, а от лъжливото себеутвърждаване – да носи кръста си, т.е. да служи в страдания и с радост.“
––––-
По материали от сайта www.alexandermen.com
Съвместна публикация на сп. „Харта“ с в. „Зорница“, бр. 9, 2015 г.
Подбор и превод: Тодор Велчев
[1] Т.нар. „самиздат“: човек издава самостоятелно произведенията си – в бившия СССР, обикновено напечатани на машина или с циклостил.
[2] Исагогика: богословска дисциплина, въведение в книгите на Свещ. Писание – авторство, автентичност, каноничност, историческа и културна среда.
[3] Евангелие от Йоан 15:12.
