Ренета Трифонова
Честването на Богоявление датира от първите векове на Църквата, когато заедно се е чествал празникът на Божиите явявания – Теофанѝя или Епифанѝя. Този празник е обединявал в едно Рождеството и Кръщението Господни, както и поклонението на влъхвите. Едва през 4-5 в., под влияние на западните християни, Рождество Христово и Богоявление са разделени и е започнало празнуването им в различни дни – съответно на 25 декември и 6 януари.
А между Въплъщението и Богоявлението стои образът, който е и тяхната връзка с нашия живот и живота на Христос. Защото това, че сме създадени по Божи образ, е библейската основа на нашата среща с Бога.
Д-р Слава Янакиева, чиито изследвания са в областта на религиозното кино и медиите, както и средновековния театър и празнична култура, говори с Ана-Мария Кръстева за религиозните образи в киното, както и за смисъла на празниците и народните традиции.
Ана-Мария Кръстева: Днес в Благовестие заедно с д-р Слава Янакиева, чийто изследвани са в областта на религиозното кино и медии, ще говорим за религиозните образи в киното, както и за смисъла на празниците и народните традиции. Здравейте, Честита нова година!
Слава Янакиева: Честита нова година!
– Дано тази година бъде по-добра от предишната.
– Всички така се надяваме – да видим.
– С отец Васил говорихме допреди малко за това, младите хора как могат да бъдат приобщавани в Църквата. Дали се прави достатъчно според Вас?
– Не мога да преценя, дали се прави достатъчно. Аз не съм сигурна, че то е въпрос на някакво мероприятие, на някаква институционална организация. За съжаление, въцърковяването на младите е и дело на семейната традиция, която тук отсъства, но така или иначе ние се надяваме, че има нови и различни пътища за приобщаването им. Много би могло да се каже във връзка с тези празненства, които сега честваме. Празникът Обрезание – празникът на днешния ден – е свързан дълбоко с празнуването на младостта в Църквата. Аз разбира се мога да кажа много думи за това какво е правено през Средновековието – по какъв начин са били приобщавани децата в един литургико-… – хайде да наречем това само в кавички – „театрален“ маниер. В днешно време тук на изток (защото тези, за които аз бих могла да разкажа са по-скоро на запад), също има някакви такива чествания, които могат да бъдат приобщаващи, но могат да бъдат и други. Като например богоявленското хвърляне на кръста, за което винаги много се говори и много се пише, но нека да се ориентираме към някаква по-конкретна тема…
– Това за богоявленското хвърляне на кръста е една за мен болна тема, защото всъщност тя преминава в едни народни веселби, в които се губи самото явяване на Сина Божий.
– За народните веселби, това, което всъщност имах предвид преди малко, когато говорих за връзката с интегрирането на младите в църковния живот, е че имаме много и най-различни примери от Средновековието през този специфичен празничен период, който започва малко преди Рождество Христово и завършва на Богоявление, през който празнуват всички нисши чинове в Църквата, включително и децата, които помагат в богослужението. И тези празненства, бидейки отчасти литургически, отчасти карнавални имат много силно присъствие. За тях се пише много. Вярно е, че се пише главно за ексцесите, които са се случвали по време на тези празненства, но всички те са вписани в библейската история, в литургическия живот и в някакъв смисъл включват и някакви езически остатъци, някои карнавални елементи, които в някои места и някакви времена са били по-търпими, в други са стигали до неприемливи практики.
– Вие говорите за Средновековието.
– Да, говоря за Средновековието, защото искам да дам пример. Да кажем ние сега говорим за богоявленското хоро например или за скачането в ледените води, надпревара, юначни някакви подвизи и така нататък. В Средновековна Западна Европа е имало такъв празник – на Деня на невинно избитите младенци и най-вече на деня на Обрезание Господне (днешния ден), в който е била давана много сериозна роля на иподяконите, на четците, на хористите, които са ръководели през този един ден в годината (или два дена в годината – на различните места са били различни традициите) – богослужението и са били на особена почит. Всичко това е било свързано разбира се, било е дълбоко интегрирано в религиозния живот – то е било свързвано с един цитат от Лука 1:52 „Той свали силни от престоли и въздигна смирени“. И в някаква буквална репрезентация на иподяконите им се е давало да седнат на престола на епископа, да „ръководят“ службата, макар и не евхаристийната част от нея – по-скоро останалата част от богослужението и така те са били чествани в знак на това че малките, нищите, тези които са фундаментално важни за нашето изповедание им се дава особена власт. Всичко това е включвало много процесии. Тук ми се иска да отворя една скоба и да направя паралел между това какво е църковната процесия и какво е хорото.
– Има разлика.
– Да, защото те са – може да се каже – диаметрално противоположни. Църковната процесия, която е характерна за всеки църковен празник представлява движение, което не е движение-придвижване от точка А до точка Б, а движение напред, което символизира движение нагоре. Молитвено движение, ритуално движение напред, което символизира възхождане към Царството небесно – молитвено възхождане, празнично честващо възхождане. В него всички са равни, но в смисъл равни пред лицето на Бога. Разбира се шествието винаги има йерархизирана структура – на някакво предно място върви епископа, пред епископа вървят и кадят, носейки някакви църковни знаци, а след епископа другите чинове под ред – но всички вървят в равна редица, в равенство пред Бога. Какво представлява хорото, хороводното движение? То представлява също своеобразно равенство, само че равенство в така да се каже (ако мога да си позволя да цитирам Михаил Бахтин) – равенство в материално-телесната долница. То е равенство в животинската ни природа, не е равенство в нашето отношение към Бога. И в този смисъл хороводното движение е абсолютно външно на Църквата („абсолютно“, разбира се, е силно казано), то е характерно за карнавалния елемент. Карнавалният елемент – поне в Средновековието – никога не е бил отделен от църковния живот, той е интегрален на живота и на църковния календар, който е единственият календар, който се преживява автентично. Но когато това хороводно движение се извади от този дълбоко вписан, автентичен църковен живот и започне да представлява някакво масово честване, при това честване според църковния календар, без отношение към него, това ми се струва възмутително, струва ми се насилие спрямо естеството на празника.
– Вие казахте, че всички са равни в църковната процесия. Това е съвсем естествено, тъй като всички ние сме образ и подобие Божие, а това е и връзката между въплъщението на Рождество Христово и Богоявление, но дали го осъзнаваме?
– Това, разбира се е личен въпрос. Няма как да го осъзнаваме или не осъзнаваме като цяло. Едно от нещата за които може би трябва да сме благодарни – не знам дали трябва да се нарече точно благодарност това – но на нас ни е дадена задача от сътворението на света да изградим своето лично отношение с Бога. Бог говори на Адам на „ти“: „Адаме!“ – се обръща Той. Религиозното отношение е отношение „аз-Ти“ с Бога, лично отношение. Бог е Личност – Три Лица. Нашето съзнаване като личност е наше призвание и в днешно време толкова години по-късно, 2000 години по-късно ние можем да кажем, че все още сме на пътя да изпълним тази задача. Не сме стигнали в никакъв случай до обожение – това е целта на всеки един човек, разбира се – но ние вървим по този път към това личностно изграждане. И в това личностно изграждане църковното съзнание започва да става все по-слабо универсално и все повече лично. По някакъв начин предмодерните времена бележат по-скоро общностно преживяване на религиозния живот и по-малко личностно преживяване. Сега изглежда има обективни причини това да не бъде така: ние сме в постоянно движение, местим се, местим мястото си на живот, работното си място, енориите си. Този тип уседнала култура която предполага общностното преживяване вече обективно не може да бъде налице. Но в същото време има съзряване на личното осъзнаване, на личностното преживяване на вярата. Този тип ново осъзнаване влиза в известен конфликт с такъв тип ретроградни, масови, външни, кухи преживявания като тези богоявленски хора и други подобни атлетични събития.
– Д-р Янакиева, вие казахте, че всъщност между това общностно и личностно понякога се получава един конфликт, но за жалост като че ли по-лесно е да кажеш „това се прави на този ден“, отколкото да влезеш в смисъла на празника.
– Да, разбира се, че е по-лесно и аз нямам нищо против това да се прави, не че някой ме пита, разбира се, но тази традиция… Аз много добре си спомням как тя се възвърна. Нея я нямаше. Разбира се по време на комунизма такова нещо, ако се е случвало, това е било в някакви малки общности, така да се каже в някаква оградена среда. Практически го нямаше. Имаше спомен: „Спомняте ли си едно време как се хвърляше кръста“ – баба ми разказваше, баща ми… и така нататък. Това започна да се чества като възобновяване на свободата на религиозното изповедание. В първите години след 10-ти ноември всички бяха във възторг: „ето пак можем да хвърляме кръста във водата, пак могат хората да скачат (за да го вадят), пак имаме свободата да преживяваме общностно нашата вяра“. Само че това някак си излиня, изветри се и остана едно атлетично надпреварване. Да не говорим, че отношението към църковната култура се промени генерално за тези 30 години. В момента е налице определен тип институционално промотиране на такъв вид външна религиозност, която естествено би могла за някои да бъде приобщаващ фактор, но всъщност е имитация на религиозен живот.
– Но да не забравяме, че всъщност народностните традиции са едно, християнството е нещо съвсем различно, а сякаш наблюдаваме едно такова желание християнството да се превърне в българщина. Аз много я мразя тази дума.
– Да. Това е тенденцията. Аз обаче ще си позволя да не се съглася, че има много категорична разлика между народностните традиции и християнството, защото смятам, че християнството е радикално въплътено. То е въплътено с всичките грубости, езически остатъци, с всички немощи наши, с всичко, което съпътства нашия живот. Всичко това е осветено от християнството. В самата традиция, в традицията сама по себе си няма нищо лошо, ако тя е интегрирана, ако е осветена от християнството. Проблемът възниква, когато тя бива изтласкана в чистата повърхност, чистата привидност и бъде свързвана с някакъв ретрограден или националистичен дух – българщината, както вие споменахте – и остане там. Във външното, в периферията.
– А как може да влезе и да бъде преосмислена? Тук май се проваляме?
– Да. Аз не съм човекът, който може да чертае планове за бъдещето на църквата. Мога само да си представя най-добрия и най-лошия сценарий и нещо между тях, но все ми се струва, че най-добрият сценарий няма да бъде през тези тържества. Струва ми се, че трябва църквата да се пребори със себе си. Да се пребори с изкушението да бъде под прожекторите и да се върне в своята мисионерска задача. И това е много важно. Не знам дали ще успее, но това е начин да се постигне нещо.
– Нейната мисионерска задача означава жива проповед?
– Жива проповед навсякъде.
– През цялото време разясняване истините на вярата.
– Което не пречи традициите да бъдат освещавани. Пак казвам – аз не съм против традициите и смятам, че тези традиции са нещо добро, нещо континуално, нещо, което създава чувство за автентичност, за уют на преживяването на религиозния празник. Когато се преживяват органично разбира се. Ще дам един пример. Преди години, преди много години с мъжа ми ходехме в един манастир близо до София и там игуменът на манастира на Богоявление водеше групата (ние никога не бяхме много хора, нямаше как, пътят беше труден) и стигахме до някакво поточе, рекичка, в която той хвърляше кръста на съвсем плитко – може би 20-30 см дълбочина – и всеки един от мъжете просто си запретваше ръкава и бъркаше във водата, и вадеше кръста – всеки един. Игуменът го хвърляше за всеки един, той не искаше да има съревнование в тази работа. Някак си традицията беше изпълнявана в такъв един минималистичен вид без да има адреналина на състезанието, просто така, за да бъде вписан празникът в тази традиция, която си съществува. Ето такъв тип мъдро отношение към традицията абсолютно приветствам.
– Да, защото когато стане дума за съревнование всъщност ние губим истината, че всички сме създадени по образ Божий и сме еднакви в личното си отношение към Христос, а иначе, когато някой излезе по-напред, излиза че той всъщност повече благодат ли събира – какво се случва?
– Аз по-скоро го виждам като някакъв тип езическо (несъзнателно разбира се) продължение, на един от безбройните примери на съревнователно честване от езическото минало. Древните гърци са имали това съревнование, този „агон“ като централен за своето езическо изповедание – ако можем да го наречем изповедание, разбира се. Езическа религия. То присъства навсякъде – такива различни съревнования ние ще видим из цяла Европа в един или друг вид по повод на каквито и да било празници, църковни и нецърковни. Това е в материално-телесната долница, там където сме едни и същи в своята животинска природа. Но църковният празник е и църковен празник, той приема нашата животинска природа, заедно с нашия дух и не бива акцентът да бъде върху първото.
– Всъщност неслучайно в първите векове на християнството Въплъщението и Богоявлението са се чествали заедно, защото там стои образът, Христовият образ, Богочовешкият образ. Дали в киното това се разбира?
– Киното подхожда по различен начин към изобразяването на свещените теми. Може много да се говори за това, докъде може да бъде изобразен един сакрален топос, едно свещено библейско събитие, какво бива, какво не бива, какво е най-доброто. Аз лично, като изследовател на религиозното кино предпочитам онези кинематографични явления при които библейските събития, сред които и Богоявлението – Кръщението на Иисус Христос в Иордан от св. Иоан Кръстител, се изобразяват минималистично. Има най-различни примери. Това е много важен момент. Дори си бях направила труда преди време да извадя точно този момент от филмите, посветени на този евангелски епизод и да ги сравня. И може да се каже, че дори един голям майстор какъвто е Пазолини, в неговия филм „Евангелие от Матея“ от началото на 60-те години има слаб момент точно тогава, когато се представя Богоявлението. Защото това е много тайнствен миг. Първият миг в евангелската история, когато Бог се явява в Трите си Лица. И как това да бъде направено без да бъде профанизирано? Без птицата да е прекалено птица, без гласът да е прекалено човешки (гласът, който се чува от Небесата). Много е сложна тази задача. Пазолини в „Евангелие от Матея“ не се е справил особено добре точно в този момент – той е твърде патетичен, изкуствено приповдигнат. Има един друг подобен филм – на Роберто Роселини от 1976 г. (всъщност последният му филм) със заглавие „Месия“. В този филм, много по-деликатно е предаден моментът, защото всичко се чува през устата на хората – хората говорят какво е станало. Ние виждаме кръщението, но това, че се е чул глас, това, че е снизходила птица (Св. Дух под вид на птица) – всичко това научаваме от устата на околните, от онези, които са станали свидетели. Без това да ни бъде показано буквално, явно пред очите ни. Така ми се струва, че най-добре се предава такъв един важен за Църквата момент. В киното не е толкова ясна тази връзка между Рождеството и Богоявлението. По-ясна е тя в средновековните празненства, защото те са много здраво интегрирани в литургическия живот. Киното като едно модерно изкуство вече по-скоро третира – макар и то да използва, разбира се, цялата християнска традиция – едни по-отдалечени от тази традиция теми. По по-външен начин ги третира. То е толкова буквално образно, че има винаги изкушението да покаже всичко по един твърде човешки начин.
– А как е отразено това в средновековната традиция, в тържествата? Защото в Средновековието двата празника са разделени.
– Да. Те са разделени от много рано, обаче литургическите текстове, литургическото празнуване между Рождество и Богоявление съдържа рождественски елементи през цялото време. Държат следите – тъй като литургическата традиция е една консервативна (в добрия смисъл на думата) традиция – следите на тази някогашна обединеност на двата празника. Това е периодът на най-бурно празнуване в Средновековието. Това е периодът в който се празнува празникът на „детето епископ“, Празникът на глупците, Празникът на магарето. Да кажем, на деня Обрезание, на 1-ви януари, в ХІІ век, в Бове, се е играло едно представление, което се казва „Игра за пророк Даниил“, където е имало елементи от този тип карнавална празничност. Например: на призива o rex! (о царю!), се е отговаряло с думи, които имитират магарешки рев, което пък го свързва с празника на магарето. Но защо магаре? Магарето е много важно в празничната образност на християнството. То е важен елемент и от Свещеното Писание, ако трябва да сме точни. То е образ на тази идея за „ниско във високото“ и „високо в ниското“ – gravitas и humilitas, които са свързани по един особен начин едно с друго. Високото, небесното, духовното се е свързало с нисшето, в това че Христос е слязъл сред хората и е бил човек; това символизира влизането Му в Иерусалим, възседнал магаре, а не някакъв (да кажем) величав бял кон; магарето присъства в яслите на Рождеството; магарето е единственото животно, което вижда небесните реалности – ослицата на пророк Валаам, която вижда ангела с меч на пътя и спасява господаря си. Всичко това се чества в тези дни между Рождество и Богоявление, и особено на Обрезание, който е празник на младенците в Църквата, на младите в Църквата. Също така се репрезентира Бягството в Египет, когато, за да се спаси от погибел Младенецът, по чудесен начин бива съобщено и Дева Мария бива заведена възседнала (това е иконографският образ) магаре, с малкия Христос в прегръдките си – в Египет за да спаси живота Му. Светото семейство бяга в Египет. Това се чества на Празника на магарето, който е свързан пак с този период. Има специална „проза“, църковно песнопение, в която се говори за магарето, което идва от изток и което е така благородно животно. И всичко това има карнавален елемент и едновременно – богато богословско съдържание. Най-нисшето, най-смешното, най-хуленото животно е това, което има най-голяма близост с небесното с високото, върху което Самият Бог е възседнал, което е било свидетел на Неговото раждане и всички останали примери, които изброих до този момент.
– Д-р Янакиева, говорите за Средновековието на Запад, а сякаш на Изток го няма този карнавален елемент.
– Този карнавален елемент го има в малко по-други периоди от църковния календар. Има го разбира се и в Рождественския период, но не така бурно, както го има на Запад. Такива празници например, като празника на магарето, няма да намерите на Изток, но има какви ли не… кукерски и други подобни… Аз не съм фолклорист и не разбирам от тези неща. По-скоро говоря за запазени чинове, за запазени текстове, които могат да подскажат някакъв такъв тип преживяване. На Изток най-сериозните събития от този тип са свързани по-скоро с пасхалния кръг на празнуване. С да кажем Неделя Вая (Връбница) – там има подобни празненства. Не толкова с Рождественското празнуване. Поне доколкото ми е известно. Пак казвам, аз не съм фолклорист.
– И аз не съм фолклорист, затова попитах, защото – не че някак разделям Изтока и Запада – но всъщност сякаш повече на духовното се обръща внимание на Изток, отколкото на материалното?
– Аз пак ще настоявам за това да не правим такава категорична разлика между духовно и материално, защото ние сме радикално въплътени. Ние живеем своята вяра в своя живот. Всъщност не може да се говори така обобщено. Там е работата, че предмодерната епоха е толкова разнообразна. Тогава комуникациите не са такива, каквито са сега, няма такава унификация на празнуването. Всяка енория може да има своя традиция, всяка епархия може да има свой начин на празнуване, който да е уникален и различен от този на съседната епархия. Да не говорим за такива обширни територии – цялата Източна империя е трудно отделима. Можем да говорим за по-късно време, но не и за предмодерното. Така мисля аз.
– Аз много ви благодаря за този разговор…
Разговорът можете да чуете на звуковия файл и в предаването Благовестие по БНР.
