Ренета Трифонова
На 9 ноември 2026 г. „Новая газета“ ще затвори московската си редакция, ще изключи сървърите си и ще прекрати работата си. Това съобщи редакционният екип в обръщение, озаглавено „Убиха ни“. В него журналистите заявяват, че са били принудени да спрат дейността си под натиска на руските власти и специалните служби. „Смятат ни за мъртви, а ето, ние сме живи; наказват ни, а ние не умираме; наскърбяват ни, а ние винаги се радваме; сме бедни, но обогатяваме мнозина; нямаме нищо, но притежаваме всичко“ (2-ро послание на апостол Павел до коринтяните, глава 6…)“, написа Ал. Солдатов на фейсбук стената си при новината за закриването на медията. Солдатов е гл. редактор на портала „Credo“.
В продължение на десетилетия „Новая газета“ беше сред руските издания, които последователно поставяха под въпрос действията на властта в Кремъл. Вестникът публикуваше критични материали за войната срещу Украйна, за политиката на руското ръководство и за ролята на Руската православна църква в обществените и политическите процеси. Патриарх Кирил и позициите на Московската патриаршия неведнъж са били предмет на остри журналистически анализи.
Църковната тематика имаше и свое място в изданието – рубриката Credo!, посветена на вярата, неверието и духовното търсене. Именно там на 24 октомври 2026 г. беше публикуван материалът на Александър Солдатов „Патриархът изисква мълчание“.
Повод за публикацията са решенията на Светия Синод на Руската православна църква от 22 октомври. С едното от тях беше допълнена клетвата, която полагат кандидатите за свещенство. В нея вече се включва задължение духовниците да не правят публични изявления от името на Църквата без благословението на църковното ръководство и да не публикуват в медиите и интернет изказвания, които могат да бъдат определени като „дискредитиращи Православната църква“ или изопачаващи нейното учение.
Другото решение засяга приемането в РПЦ на хора от украински църковни общности, които Московската патриаршия определя като разколнически. Според утвърдените указания хората, кръстени в Православната църква на Украйна (ПЦУ), Украинската православна църква на Киевската патриаршия (УПЦ-КП) или Украинската автокефална православна църква (УАПЦ), трябва да бъдат приемани чрез повторно Кръщение. Документът предвижда и конкретни процедури за канонично проучване на всеки случай.
Тези решения предизвикаха критични реакции и въпроси в църковни и медийни среди. Особено остър е въпросът за отношението към тайнството Кръщение и за различните правила, прилагани към хората, идващи от други християнски общности. За сравнение, католиците се приемат в Православната църква само с миропомазване, без да се прекръщават отново. За православните украинци се прилага друго правило – като за некръстени или идващи от сектантски общности. Солдатов обръща внимание и на езика на богослужението, както и на ограниченията върху публичното слово на духовниците.
Съвпадението във времето е забележително: на 24 октомври „Новая газета“ публикува анализа за новите ограничения в Руската църква, а на 30 октомври обяви, че прекратява работа. Нямаме основание върху публични доказателства, за да твърдим, че конкретната публикация е причина за закриването на изданието. Но двете събития поставят един до друг два болезнени въпроса: за свободата на журналистическото слово и за свободата на църковното свидетелство.
За християните този разговор не е само политически. Той засяга съвестта, отговорността на духовниците и правото на вярващите да търсят истината и да задават въпроси за решенията на църковното ръководство.
Публикуваме някои части от материала на Александър Солдатов, защото смятаме, че поставените в него въпроси заслужават вниманието на българската църковна общественост.
За „дискредитацията“ на Църквата и цената на антивоенната позиция
„Очевидно патриархът е въвел термина „дискредитация“ в църковния документ под влиянието на военните и политическите реалности. А тези реалности показват колко разтегливо може да бъде значението на този термин. Присъди се произнасят по най-абсурдни поводи, чиито примери могат да бъдат изброявани безкрайно.
Според данните на Съдебния департамент към Върховния съд на Руската федерация само през 2023 г. 117 души са осъдени по наказателни разпоредби, използвани за преследване на антивоенни изказвания и действия. По тези дела няма нито една оправдателна присъда. Общо през годините на войната по такива обвинения са осъдени около 500 души. Сред тях има и православни духовници: свещениците Николай Платонов и Йоан Бурдин, йеромонасите Йоан (Курмояров) и Никандър (Пинчук), както и дори 88-годишният архиепископ Виктор (Пивоваров), който не признава Руската православна църква.
Макар в руското законодателство засега да няма специален член, предвиждащ наказание за „дискредитиране на Руската православна църква“ (съществува обаче друг, също толкова разтеглив текст — за „обида на чувствата на вярващите“), Министерството на правосъдието активно използва подобни обвинения като основание за включване на хора в регистъра на „чуждестранните агенти“.
Формулировката „разпространение на невярна информация за Руската православна църква“ е използвана при включването в регистъра на протоиерея Андрей Кордочкин, йеромонаха Йоан (Курмояров), украинския гражданин архимандрит Кирил (Говорун), медията Gorby Media, казахстанския блогър Ержан Тургумбай и имама Ишмурат Хайбулин.
Накратко, създава се прецедент: критиката към Руската православна църква в съвременна Русия може да доведе до тежки последици, макар сама по себе си формално да не представлява престъпление.
Ако вземем предвид, че критериите за определяне на „недостоверността“ на информацията за Руската православна църква остават неизвестни, че не е ясно кой и по каква методика извършва тази оценка и че възможностите за нейното оспорване са неясни, става разбираемо защо гражданите — включително духовници — които не желаят да понесат съдбата на „чуждестранен агент“, биха предпочели изобщо да не коментират случващото се в Руската православна църква и да не се докосват до нейния „дух и мироглед“ — израз, използван в синодалното решение.
В днешната руска действителност „неблагонадежден“ — както и „дискредитиращ“ — все по-често се оказва всеки, чиито думи причиняват неудобство на властите или се отклоняват от официалната пропагандна линия. Така мълчанието се превръща в основна, ако не и единствена стратегия за оцеляване в Русия — включително и в Руската православна църква.“
Александър Солдатов за богослужебния език и приемането на украински вярващи: защо се изисква повторно Кръщение?
„Не по-малко сензационен беше и следващият, 83-ти журнал на Светия синод, с който бяха одобрени „Инструкции за приемане на лица от украински разколнически структури, желаещи да се присъединят към Руската православна църква“.
На първо място, необходимо е да се изясни кои са тези „украински разколнически структури“ и дали според Московската патриаршия в Украйна изобщо е останала истинска, тоест канонична, Църква.
В самия текст на „Инструкциите“ като примери за такива „разколнически структури“ са посочени Украинската автокефална православна църква (УАПЦ), Украинската православна църква на Киевската патриаршия (УПЦ-КП) и Православната църква на Украйна (ПЦУ), получила томос за автокефалия от Константинополската патриаршия през 2019 г. Всички те вероятно подлежат на „денацификация“ — ако използваме иронично езика на днешната руска пропаганда. Това се случва въпреки факта, че ПЦУ е призната от няколко поместни православни църкви.
Но какво да кажем за Украинската православна църква (УПЦ), която до май 2022 г. беше част от Московската патриаршия и се ползваше с права на широка автономия?
Още в първите дни на т.нар. „специална военна операция“, когато украински духовници, шокирани от позицията на патриарх Кирил, започнаха спонтанно да не споменават името му по време на богослуженията, предстоятелят на Руската православна църква издаде резолюция, в която определи действията на украинското духовенство като „разкол“ и предупреди, че всеки, който го предизвиква, ще отговаря пред Бога — не само в бъдещия, но и в настоящия век.
На 27 май 2022 г. УПЦ проведе свой поместен събор в манастирския комплекс „Теофания“ в Киев. На него беше изменен църковният устав, като на практика беше заявена независимост от Руската православна църква. Съборът осъди и провоенната позиция на патриарх Кирил.
Само два дни по-късно, на 29 май, Синодът на РПЦ в Москва констатира възникването на ново църковно разделение и се позова на 15-ото правило на Константинополския събор от 861 г., което предвижда санкции срещу духовници, отделили се от своя предстоятел.
На 7 юни, според оценката на автора – в грубо нарушение на Устава на РПЦ – Московският синод отдели кримските епархии от УПЦ и ги постави под прякото управление на Москва. На същото заседание бяха отправени предупреждения за опасността от „възникване на нов разкол“. Патриархът дори инициира създаването на комисия, която да подготви канонично решение за „разколническия“ статут на УПЦ, но впоследствие се отказа от тази инициатива.
В крайна сметка темата за „защитата на каноничното православие в Украйна“ остава изключително важна за пропагандата на т.нар. СВО, включително на най-високо държавно равнище – както показват и изявленията на руския президент. Въпросът дали УПЦ ще бъде обявена за изпаднала в разкол продължава да остава нерешен и сякаш „обвит в мълчание“. Неговото разрешаване, според Солдатов, ще зависи и от развитието на военните действия.
В „Инструкциите“ се подчертава още, че на общностите, произхождащи от тези „разколи“, няма да бъде позволено да извършват богослужения на украински език: „Богослуженията трябва да се провеждат на църковнославянски език – език, общ за цялата канонична територия на Руската православна църква“.
Дори на фона на засилващите се националистически настроения в Русия тази формулировка звучи, меко казано, неубедително. Параграф I.3 от Устава на РПЦ включва например Молдова и Япония в нейната канонична територия. В тези страни, както и в редица други, действат автономни църкви под юрисдикцията на Московската патриаршия. Японската автономна православна църква, която е под юрисдикцията на Московската патриаршия и обединява над 50 енории, извършва богослуженията си на японски език. Молдовската православна църква, също част от Московската патриаршия, служи предимно на румънски (молдовски) език — обстоятелство, което може да бъде проверено и на официалния сайт на РПЦ.“
Мълчанието като църковна норма
В крайна сметка двата синодални документа поставят въпроси, които надхвърлят конкретните канонични и административни решения. Те засягат самото разбиране за Църквата за нейната мисия и за свободата на християнската съвест. Може ли верността към Църквата да означава безусловно съгласие с нейните земни ръководители? Може ли критиката към действията на църковната власт да бъде приравнена с дискредитиране на самата Църква? И може ли послушанието да изисква от духовника да премълчава истината, когато тя е неудобна?
Защото отвъд църковните документи стои и една тежка действителност. В Русия антивоенните гласове – включително сред духовниците – са подложени на натиск, а публичното несъгласие с войната води до църковни санкции, административно преследване или дори наказателна отговорност. Така е налице колаборацията между църковната и държавната власт: вместо да бъде нравствен коректив на властта, църковното ръководство често подкрепя нейната политика и допринася за заглушаването на несъгласните.
Историята на християнството познава немалко случаи, в които именно гласовете на съвестта са се оказвали в конфликт с властта – държавна или църковна. Но Църквата не може да бъде сведена до институция, която защитава собственото си ръководство от критика. Нейното свидетелство е призвано да бъде свидетелство за истината, а не за политическата целесъобразност.
Особено тревожни са свидетелствата за насилие над млади църковници, сред които Никита Иванкович и Денис Попович, свързвани с обкръжението на митрополит Тихон Шевкунов. По техни разкази те са били подложени на изтезания по време на задържане. Тези случаи напомнят за мрачни практики от съветската епоха, когато държавната репресия се е насочвала и срещу хора на вярата. Разбира се, подобни твърдения трябва да бъдат представени с точна препратка към източника и ясно обозначени като свидетелства, а не като независимо потвърдени факти.
Затова въпросът, поставен от Александър Солдатов, е особено важен: когато мълчанието се превръща в условие за оцеляване, кой ще има смелостта да говори? И ако духовниците бъдат принудени да мълчат, кой ще напомня на властта и на самата Църква за Евангелието?
Закриването на „Новая газета“ не заличава написаното от нейните журналисти. Както и натискът върху духовниците не може да заличи въпросите, които съвестта продължава да поставя.
