Меню Затваряне

Където двама работят в име Божие, там вече има съборност

Галин Ганчев: “Бялата стена ме вдъхновява повече от един „църковен“ билборд”

Галине, екипът ни разбра, че работиш по стенописите в новия храм „Св. Прокопий Варненски“ и решихме да се свържем с теб и да поговорим по някои важни теми за иконописта и мястото й днес в нашия църковен живот. Има много теми, по които можем да говорим, но ще се ограничим с някои от тях. Ти завърши специалност „Иконография“ (днес „Църковни изкуства“) в Православния богословски факултет на ВТУ. Кажи ни нещо за тази специалност, много християни почти не знаят за нея, нямат представа какво представлява тя.

– В храма на св. Прокопий вече няколко месеца работим екип от иконописци. Само двама сме завършили иконопис, има и хора със светско художествено образование, както и любител, който не отстъпва много на нас, „професионалистите“. Специалността “Църковни изкуства” е във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, в Православния богословски факултет. Съществува може би четвърт век вече има стотици випускници от цялата страна. Има много добра учебна база, дава солидни теоретични знания и задоволителни практични умения. Разбира се, в образованието самоинициативата е много важна и напредването на всеки е индивидуално, според положените собствените усилия.

Като се имат предвид трудностите пред съвременните богослови и иконографи, съжалявал ли си някога, че си иконописец? Доколкото знам, съпругата ти също е иконограф. Само в България ли сте изписвали храмове?

– Нe съжалявам ни най-малко. Жена ми е реставратор, като иконописец е по-скоро помощник. Работил съм в храмове навсякъде където са ме канили, но предпочитам да са по-близо до дома, не съм работил на други континенти.

През последните 30 години, откакто в България има религиозна свобода, се възстановиха много храмове, построиха се и се изписаха нови. Как виждаш ти този процес? Може ли да се говори за някаква типично наша, българска школа и традиция, или всеки работи „на парче“, със свой стил и почерк? Кажи ни малко повече  – каква традиция следва съвременното иконографско изкуство в България и каква е неговата специфика в сравнение с други поместни църкви (например Румъния, Русия, Гърция)?

– Не съм забелязал работата на българските колеги принципно да се отличава от тази в останалия православен свят. Поне не на тези колеги, които са добре подготвени, а любители в лошия смисъл има навсякъде , не само у нас. Тези, които са завършили успешно ВТУ и са останали на това поприще, като цяло са единни в стилово отношение и вкус и добре се вписват и в работа извън страната, стараят се и следват тенденциите каквито са във всички православни страни. Разбира се, фактът че другите поместни църкви имат по-многобройни паства, води и до това, че има повече талантливи иконописци. Разликата е по-скоро статистическа, според мен.

Доколкото знаем, има и Българско иконографско сдружение, в продължение на няколко години правехте своите събори в Троянския манастир. Виждали сме много красиви стенописи там, рисувани от иконографи, членове на това сдружение. Продължават ли срещите ви?

– Да, сдружението съществува и срещите продължават. Последната година беше в Бачковския манастир, август месец. Веднъж годишно се прави събор , правят се изложби, пленери…. Сдружението винаги е отворено за прием на нови членове.

Екипът ни има един важен въпрос към теб. Кажи какво мислиш за тази ширеща се навсякъде тенденция да се лепят тапети, вместо да се изписват стените на храмовете. Иконописта е литургично изкуство, тя има определени функции и свое специфично значение. Иконографията е вид литургично служение в Църквата. Според теб тапетите отговарят ли на това изискване, могат ли да имат същата литургична функция, като един стенопис, например? И ако могат да я изпълняват, защо изобщо се обучават иконографи, когато проблемът винаги може да се реши с една щампа върху тапет? Откъде тръгна тази „практика“?

– Тази тенденция може да се разгледа и по – нашироко, като част от потребителския дух на епохата, желанието постоянно да се купуват краткотрайни, еднократни, евтини вещи, които при първата промоция или признак за повреда да се захвърлят, за да се купят нови. Долу-горе това е виждането ми за качеството и на църковните „тапети“. Да не говорим, че често се принтират разностилни образци, уголемяват се над първоначалните си размери, храмът става на пиксели, заприличва на видеоигра. Тези тапети хипотетично могат да имат литургична функция, както и принтирните икони, за вярващия всичко е възможно, но появата им не е следствие от какъвто и да било литургичен живот, а единствено на икономически съображения, които често са и под въпрос. Тази практика е изключително икономическа по своя характер, свидетелства за неотговорно отношение към бъдещето и това, което ще оставим на идните поколения. Огромно значение има и ниското естетическо чувство на  техните поръчители, което се копенсира от изтънчени финансови сметки. Тази логика е изключително от княза на този свят. Бялата стена ме вдъхновява повече от един „църковен“ билборд.

Какво е отношението ти към копирането и до каква степен е позволено то? Архим. Зинон казва в едно свое интервю, че в историята на църковното изкуство е имало повторения, но не и копирания и дори чудотворните икони не са били копирани, а свободно са ги прерисували, като са ги наричали “копия”. Днес е пълно с „копия на копията“ навсякъде, и това не само не прави вече впечатление на никого, но и като че ли се ценят повече от авторското участие в иконата.

– Съгласен съм напълно с архим. Зинон. Копирането, по-скоро подражанието, в широкия смисъл на думата е неизбежна част от обучението, не може и не бива да бъде избягвано. В тесния смисъл на думата, мога да твърдя, че почти никой иконописец не копира. Истинското, музейно копие е нещо, което малцина хора могат да правят и правят, и се среща  много рядко. По-скоро се прави препис, интерпретация, компилация на основа на стари образци, или на нови такива, които са с висока художествена стойност. Един вид „преразказ с интерпретация“. Всеки преразказ сам по себе си е индивидуален поглед на преразказващия. Една икона, „копирана“ от пет различни иконописеца, дори да са еднакво добри, винаги ще изглежда по пет различни начина. Това не важи само за иконописта. Никой не е чувал двама певци да изпълняват една песен по еднакъв начин. От друга страна, как можем да си представим изпълнение на някой музикален шедьовър без да се гледат нотите, ако изпълнителят разчита само на спонтанното си моментно „вдъхновение“? Страдат ли великите музикални произведения от факта, че музикантите си гледат партитурите, писани често преди векове, и прави ли това изпълнителите по-малко ярки личности? Всяка повтаряемост всеки път се насища с нови емоции и съдържания, всеки препис на икона е нова, различна икона, а това може да изглежда скучно и „неавторски“ на хора, на които по принцип изкуството и Църквата са им скучни. Това е мнението ми.

Един от съвременните руски иконописци Филип Давидов скоро беше писал статия по интересен детайл от съвременното храмостроителство. Той казва, че почти всички професионални художници, с които е разговарял, са му казвали, че влизайки в нов храм, изпитват радост и тъга. Радост, защото сега храмовете стигат за всички, и тъга, защото има все по-усилващ се дисонанс между образа на Божия дом, който са свикнали да виждат при нашите предшественици и начинът, по който това се въплъщава днес. Така ли е и у нас, усеща ли се такъв дисонанс?

– Напълно съм съгласен с цитираните руски колеги. Този дисонанс у нас е дори много по-краен от този в Русия или където и да било другаде. В нашето храмостроителство с много, ама много редки изключения липсва каквото и да е чувство за архитектурна историчност, за приемственост, а най-често и за обикновена естетика. Красивите храмове, построени в която и да е епоха, остават красиви завинаги, като църквите в Несебър, като „Св. София“ в столицата или „Александър Невски“, например. В този смисъл, не би навредило на нашите архитекти малко да успокоят фантазията си и именно те да „покопират“, докато не е станало съвсем късно. Самоцелните пориви на авторска фантазия са вредни както в иконописта, така и в църковната архитектура, като във втория случай са и практически непоправими.

Продължава ли в този смисъл църковното изкуство и храмостроителството да бъдат съборно изкуство?

– В една или друга степен – да. Където двама работят в име Божие, там вече има съборност, дори тези двама да са свещеникът и един настоятел.  За да говорим за съборност, са достатъчни поне двама души. Дори и при частните поръчки има взаимоотношение между двама души – иконописец и поръчител. Когато един, обаче на своя глава започне да се налага, съборността страда. Тогава нещата не стават добре и се стига дотам, че да изпитваме дори повече тъга, отколкото радост, както бе казано по-горе.

Бог да укрепва десницата ти и да помага да завършиш по-скоро изписването на „Св. Прокопий Варненски“. Благодарим ти за отделеното време.

Автор на изображенията: Петко Момчилов

Повече снимки от изписването на храма можете да видите на страницата на телевизия BG.MUVi.tv

Posted in Култура, Християнско изкуство, Църковни изкуства

Подобни: