Меню Затваряне

Църковният авторитаризъм

Интервю със Сергей Чапнин

Църковният авторитаризъм. Как християнската вяра в Русия се заменя с „православна гражданска религия“

Интервю на Дмитрий Колезев със Сергей Чапнин за Republik.ru

Православието в Русия частично зае мястото на държавната идеология, помагайки на властта да направлява и контролира гражданите. При това самата Църква копира модела на съветската власт: главен авторитет в нея са патриархът и епископатът („властта“), а не енорийските свещеници и миряните („народът“). Наказанията и сплашванията са станали основен инструмент на управление. Но не всички са съгласни с това, а руската Църква е по-голяма и разнообразна, отколкото изглежда отвън. В нея се води дискусия за промяната на църковния модел, за църковни реформи. Има несъгласни с „настоящото положение на нещата”. Интервю на Republic с един „църковен свободомислещ“ – православният журналист и издател, бившият главен редактор на „Журнал Московской патриархии“, днес главен редактор на алманаха „Дарове“ Сергей Чапнин.

„Моделът на взаимодействие между Църквата и държавата по време на пандемията се провали“

Пандемията промени властта и обществото. Как промени църквата?

– Църквата също се промени, въпреки че тя не се отнася еднозначно към пандемията и ограниченията, наложени от различните държави. Тъй като Църквата се отнася доста зле към съвременността, от това произлизат редица проблеми. Един от основните е вътрешното недоверие към държавата. На пръв поглед това изглежда като парадокс: ние сме свикнали с факта, че Църквата изпълнява много инструкции на държавата и е достатъчно органично интегрирана в сегашната обществено-политическа система. Но този модел на взаимодействие по време на пандемията показа сериозен срив.

Първоначално Църквата отказа да признае сериозността на намеренията на държавата да прилага санитарни мерки и да ограничи мобилността. Разбира се, държавата също сгреши, но тя търсеше адекватен отговор и това търсене предизвика в Църквата не само скептицизъм, но и дълбоко отхвърляне. Първата реакция на Църквата беше доста странна, бих казал – митологична.

Църквата се опита да направи нещо като „бягство в ритуалите“. В различни градове на Русия и други страни, дори в Америка, епископи и свещеници започнаха да обикалят градовете с икони, да летят със самолети, някой дори се издигна с икона в балон. Получи се някакъв православен хепънинг. Патриархът обикаляше Москва с икона. Но това не би могло да се нарече наистина църковно действие: той се возеше сам на задната седалка на черна лимузина с ескорт от коли, а до него имаше чудотворна икона. С висока скорост, с тихо свистящи гуми, патриархът обикаляше града и градът дори не подозираше за това.

Такива ритуали имат ли традиция в църковната история или това е най-новото изобретение?

– Има такава традиция, но тя е свързана не толкова с ритуала, колкото с участието на православната общност, на всички православни вярващи в определен град. Те трябва преди всичко да се обединят в молитва. Това може да бъде кръстно шествие или с чудотворна икона. Но основното е призив за обща молитва, която обединява голямо разнообразие от хора: и десни, и леви, и вярващите в пандемията, и ковид дисидентите, и ваксинирани, и антиваксъри. Но такова обединение не се случи, действията на Църквата останаха чисто ритуални и предимно клерикални, тоест в тях участваха само епископи и свещеници, при това в доста тесен кръг.

Понякога действията на определени духовници изглеждаха много странни. Някой се опитваше да изгони вируса с камбанен звън. И изглежда, че това някак колерира с православните традиции, но днес знаем много повече за вирусите, отколкото са знаели например вярващите по време на Юстиниановата чума във Византия през VI век. Но този първи етап е преминал и Църквата е изправена пред следващото трудно предизвикателство: как да организира службата в съответствие с новите изисквания, как да реагира на забраните за участие в богослуженията, въведени от местните власти в няколко региона, включително и в Москва?

Между другото, имаше още по-строги ограничения на Запад, където има православни общности. Оказа се, че най-очевидният проблем – традиционното причастяване с една лъжица от една чаша на стотици вярващи – от гледна точка на хигиената, е ужас и кошмар. Тук видяхме острата реакция както от страна на Руската православна църква, така и от по-либералната Константинополска църква. Епископатът твърдо застана зад това, че Светото Причастие, тялото и кръвта на Христос, не могат да бъдат преносители на болести.

Но самата „технология“ на причастяването предполага, че хората докосват с устни една и съща лъжица, върху нея попада слюнка, а пристъпвайки към чашата, човек маха маската си, диша в чашата, в лъжицата. Изобщо, от гледна точка на хигиенните правила на XXI век, традиционният начин на причастяване е нехигиеничен и дори опасен. И тогава се случиха събития, които ме вдъхновиха и зарадваха. Въпреки общият литургичен консерватизъм, спонтанно се появиха нови практики на причастяване. Някъде бяха използвани пластмасови лъжици за еднократна употреба, другаде – индивидуални метални лъжици за всеки участник, които след това се стерилизират; някъде използваха малки частици с клечки за зъби, като свещеникът е поставял тази частица направо в устата; някъде поставяха частицата в ръката със салфетка.

Прави впечатление, че не е вазникнала строга забрана на тези практики; те съществуват от около година и половина. И това е знак, че част от Църквата е готова да отговори гъвкаво на предизвикателствата. Но по-голямата част от Църквата продължава да се причастява от една лъжица. Има дори шеговита конфронтация между „лъжичкопоклонници“ и „лъжичкоборци“. Последните смятат, че по време на пандемия и след нея човек трябва да се ръководи не от средновековната, а от съвременната концепция за хигиена. Само „лъжичкопоклонниците“ са непримиримо настроени към противниците си.

Друг сериозен проблем е липсата на признание за наличието на вируса като такъв. Сред православните има достатъчно много ковид-дисиденти. Те се появиха веднага, като най-известният от тях е бившият схиигумен Сергий (Романов). Мисля, че ако не беше пандемията, ако не беше тази външна принуда към промяна на обичайната структура на църковния живот, Сергий би могъл да живее спокойно и надалеч в своя манастир, тихо проповядвайки идеите си. И изведнъж той буквално полудя. Да, поради пандемията много хора промениха обичайния си начин на живот, представата им за света около тях се промени и се появи желание да се изолират, да се върнат към спокоен живот, който всъщност вече не е възможен. Това завръщане се смяташе за сектантско: целият свят живее и се страхува от вируса, а ние ще създадем свой собствен кръг, ще се изолираме и ще живеем по стария начин. Подобна реакция на събитията, които се случват, е психологически разбираема, но доведе до болезнени и трагични последици.

Имате предвид манастира в Среднеуралск?

– Да, каквото и да се случи със Сергий Романов, разпръскването на манастира от Руската гвардия шокира не само неподготвената аудитория, но и самата Църква – духовенството, вярващите. Мнозина бяха шокирани от устроения „маскарад“. Така че държавата реагира доста сурово на проявите на ковид-дисидентството сред вярващите.

И според вас повече ли са ковид-дисидентите сред вярващите, отколкото сред обикновените хора? Може би има някакви изследвания по този въпрос?

– Няма изследвания. По мои впечатления, съотношението е почти същото като в цялото руско общество. И все пак Църквата е част от обществото, нищо специфично няма в нейните реакции. Само малка част от Църквата – монасите, живее отделно от всички граждани. Митологията на ковид-дисидентите и аниваксърите, която съществува в църковната среда, отразява аргументите и опасенията, които имат ковид-дисидентите и антиваксърите в Русия, Европа и Съединените щати. Тези идеи се появиха за първи път в Америка, успешно прекосиха океана, бяха преведени на руски език и въпреки цялото ни антизападничество, се утвърдиха добре тук.

Забраната за публични събития удари ли силно Църквата? Значителна част от нейната дейност се основава именно на колективните практики. Пандемията не пречи на хората да вярват в Бога и да се молят у дома. Но пречи на Църквата да събира хора и това, очевидно, отслабва Църквата като организация?

– Това е проблем не само на литургичния живот, но и на църковната икономика, защото богослуженията също са източник на доход: закупуването на свещи, литургии, треби – всичко това е свързано с присъствието на човека в църквата, с участието в църковна молитва. Църквата стана по-бедна и това имаше особено силно въздействие върху енорийското духовенство.

В храмовете на спалните райони1Спален район – градски район, обикновено в големите руски мегаполиси или в крайните квартали, чиито жители ежедневно ходят на работа в някакъв административен център или промишлен район, след което се връщат в спалния район, за да пренощуват. общежителните енорийски общности достигнат до няколко хиляди души. И сега ситуацията се промени: много хора, особено възрастните, останаха вкъщи, не ходеха на църква месеци наред и бяха лишени от тайнството. Това се превърна в мощен стимул за по-активна домашна молитва. Оказа се, че Църквата практически не е готова за това, въпреки че в църковния живот има баланс между храмовата и личната молитва. Всъщност преди пандемията малко хора се молеха у дома, църковната молитва беше основната, ако не и единствената форма на молитва. И тогава възникна ситуация, при която молитвата в църквата беше невъзможна, но навикът за молитва остана.

Църквата реагира бързо на това: много храмове и манастири започнаха да излъчват своите богослужения на живо в интернет. Има измервания, които регистрират значително увеличение на трафика на религиозните сайтове поради факта, че много от тях започнаха да стриймват богослуженията и да ги показват на запис. Това е много интересно, защото доскоро отношението към онлайн богослуженията и излъчването на молитви в Руската православна църква беше меко казано скептично. Смяташе се, че все пак трябва да дойдете в църквата, а молитвата пред компютърния екран превръща човека от участник в богослужението в зрител. Сега стана ясно, че това е единственият шанс да се привлекат някои хора към богослужението, тъй като предаванията миналата година уверено навлязоха в практиката на църковна молитва.

“На фона на пандемията, съвременният руски език уверено влезе в литургичната практика без специални консултации и благословии”

– Започнахте ли да събирате дарения онлайн? Обществени организации, журналисти, блогъри често събират дарения в интернет. Църквата усвои ли тази практика?

– Говорил съм по тази тема с различни свещеници. Оказа се, че има приятелски енории (обикновено малки), където енориашите разбират отговорността си към енорията и продължават да даряват, дори и да не ходят на църква. Някои свещеници казаха, че са успели да запазят доходите на своите енории на същото ниво. Те не само редовно излъчват богослужението, но и създават Whats App чатове, където активно общуват със своите енориаши, провеждат разговори в Zoom, четат заедно Евангелието, обсъждат. Това помогна да се запази чувството за единство сред енориашите. На Запад има примери, когато самата божествена служба дори не се излъчваше, а се преместваше изцяло във виртуалното пространство – свещеникът беше в църквата или у дома и в Zoom провеждаше вечерното богослужение, казваше молитви, дяконът също четеше молитви в Zoom; нямаше песнопения, но те най-често бяха заменяни с четене, което енориашите провеждаха и в Zoom. Но това беше в православните общности на САЩ, в Русия не са ми известни такива примери.

Тези предавания по някакъв начин промениха ли характера на богослужението?

– Има един любопитен момент. Когато се намирате в храма, можете да получите естетическо удоволствие ог обстановката около вас, от пеенето на хора и в този случай текстът на службата е по-малко важен. Но когато хората гледат излъчването по интернет, те осъзнават, че всъщност не разбират много добре текста на богослужението и би било добре да го разберат. Дори на официалния сайт на РПЦ започнаха да качват текстове на чинопоследования (конкретни служби) за миряните, така че всеки да може да ги прочете за себе си. Оказа се обаче, че дори и с текста пред очите си, мнозина все още лошо разбират богослужението. Пандемията даде тласък за по-активното използване на съвременния руски език в богослужението. Мисля, че това е прекрасно явление в нашия църковен живот.

– Има ли църкви, където служат на руски, а не на църковнославянски език?

– Има църкви, където богослуженията са напълно русифицирани. Знам за храм, където от една година всички богослужения са на руски език. Има няколко центъра, които превеждат литургични текстове на руски. Това не може да бъде спряно. От историческа гледна точка русификацията на текстовете е трябвало да приключи през първата половина на ХХ век, но поради гонението на Църквата и липсата на свобода тя не можа да го направи. Това можеше да се случи през 90-те години, но първата вълна на фундаментализма в Руската църква го предотврати. Тогава имаше неуспешни опити за съгласуване на правилата за използване на руския език в богослуженията. По този повод в Църквата възникнаха спорове, проектът беше отложен. Но проблемът е узрял, той трябва да бъде решен. И на фона на пандемията, съвременният руски език уверено влезе в литургичната практика без специални консултации и благословии.

Руската православна църква официално забранява ли това?

– Дори виждаме определени жестове от страна на патриарх Кирил, показващи възможността за използване на руския език в богослуженията. В същото време властта не дава сериозен тласък за въвеждането на руския език в литургичната практика, така че някои свещеници могат да пострадат заради това, че го правят по-активно, отколкото местният епископ или наместник смятат за необходимо.

– Каква е причината за съпротивата срещу проникването на руския език в богослуженията? Изглежда, че това трябва да направи Църквата по-популярна, по-разбираема за голям брой хора.

– Съвременното православие представлява много енергична, много дълбока историческа реконструкция. Църковната традиция у нас бе прекъсната през XX век. В Русия тя беше прекъсната дори не за две поколения, като в страните от Източна Европа, където прекъсването беше за по-малко от половин век, а за три. А това означава, че не само бащите, но и дядовците не са могли да предадат на потомците живата традиция. Нямаше естествена приемственост. В Русия традицията трябваше да бъде възстановена и това до голяма степен беше формално действие, което предполага труден подход: необходимо е да се направи така, както е било, а не по друг начин.

Правилата и особено забраните играят ключова роля в църковния живот. Живата традиция е по-гъвкава, променяща се, тя по-добре се адаптира към социалните и технически реалности на нашето време. Периодът на възраждане на църквата в Русия не беше творчески период, а механично възпроизвеждане на ритуали и практики. Можете да видите многото несъответствия, които това е породило. Днес обществото е силно урбанизирано, по-голямата част от енориашите на църквите живеят в градове, а традициите и практиките са по-скоро в съответствие със селското православие. Имаме повече свободно време, не е нужно да цепим дърва, да ходим на реката да перем дрехи и сами да печем хляб. Благодарение на използването на електричество, нашият ден се увеличи много след дневните часове. Начинът на живот на хората се е променил драстично, но православната църква не отразява тези промени и се опитва да възпроизведе практиките от XIX-ти в XXI-ви век. Уви, това е невъзможно и затова младите хора са доста скептично настроени към православието.

Ако пофантазираме, как урбанизацията и промените в начина на живот биха могли да повлияят на църковните практики, ако Църквата беше по-възприемчива към новото?

– Живеем много по-бързо отпреди, а дългите богослужения, особено в делничните дни, са това, което пречи на енориашите да участват в служби. Ако Църквата иска човек да идва на църква не само в неделя, но и в делнични дни (например на църковни празници), тогава трябва да се направи сравнително кратка вечерна служба, тя не трябва да трае два часа и половина (въпреки че това, строго погледнато, е съкратена служба), а час, час и петнадесет минути.

Литургията също не трябва в делничен ден да започва в 10 часа сутринта и да продължава 2,5–3 часа. Тя трябва да започне в 7:30-8:00, а в 9:00 задължително да приключи, за да може човекът спокойно да отиде на работа. Знам, че някои московски църкви вече са започнали да извършват такива кратки утринни и вечерни служби.

Друг важен момент е, че доста хора са преминали към това, което може да се нарече индивидуално изповядване на вярата. Някои не ходят на църква по здравословни причини, други са имали травмиращ опит от общуването с духовник, а трети не могат да намерят подходяща енория поради малкия обхват на енорийския живот. Всичко това води до извънконфесионално християнство. На Запад това явление е добре проучено; в католическата и лутеранската църкви това е тенденция в продължение на много десетилетия. Сега се оказа, че нещо подобно се случва в православието: преживявайки религиозен бум след падането на атеистичната държава, днес изпитваме спад във вълната на религиозността и се очертават същите тенденции, както в западните църкви.

На местно ниво не са толкова много свещениците, които са идеологизирани и изпълняват „държавната поръчка“.

Предполагам, че за някои хора прекалено близкият контакт на РПЦ с държавата също играе роля. Хората, които нямат доверие на държавата и виждат РПЦ като такова „министерство по въпросите на православието“, често изпитват недоверие и към храмовете на РПЦ. Те могат да имат религиозни чувства, но не искат да посещават храмовете, принадлежащи на тази религиозна организация, защото не харесват скъпите часовници на патриарха. Популярна е и тезата, че Руската православна църква активно е сътрудничила на КГБ през съветските години и мнозина я заклеймяват като организация с чекистки корени. На този фон някой търси индивидуално религиозно преживяване, докато друг се обръща например към староверците, защото смята, че тяхната църква е по-чиста в сравнение с Руската православна църква.

– На пръв поглед този аргумент звучи сериозно, но за православния човек не е толкова важен, колкото изглежда отстрани. Факт е, че религиозният живот е тясно свързан с конкретна общност, а не с Руската православна църква като цяло или, да речем, с нейната медийна проекция. А за човека най-важен се оказва опитът, който не получава в своя храм. На местно ниво не са толкова много свещениците, които са идеологизирани и изпълняват „държавната поръчка“. Но дори и да са такива, енориашите често ги познават от другата страна, като тези, които извършват богослуженията, изповядват и проповядват. А в личното общение тези хора обикновено са по-добри от медийния имидж, който дразни всички.

Понякога енориашите на определена църква казват, че не искат да четат общи църковни новини, да гледат православни канали и да посещават православни уебсайтове. Те искат да се молят, да бъдат с Христос и да знаят само за делата на собствената си енория. Тази „религиозна локализация“ спасява много хора. Това важи особено за енориите в чужбина.

Друг вариант е да напуснете напълно РПЦ. Малцина заминават по чисто идеологически причини; това беше по-характерно за 90-те години, когато в търсене на „чисто православие“ някои заминаха в Руската православна църква зад граница, в неканонични юрисдикции. Но в по-голямата част от случаите тези търсения не доведоха до нищо разумно, всъщност това е създаване на сектантски групи (в случая използвам тази дума без негативни конотации), чиито проблеми са не по-малко от тези на Московската патриаршия.

Поради тази причина аз и много от моите познати не напускаме Руската православна църква. Разбираме отлично, че “хрянът не е по-сладка репичка”. Оттеглянето в староверството, което споменахте, е третият отговор на този проблем. Това е може би най-сериозната стъпка, която се свързва се с търсенето на по-консервативна традиция. Виждам обаче, че съвременното старообрядчество угасва. При Петър, през XVIII век, страната всъщност е била разделена на две: броят на староверците е бил почти толкова, колкото и в официалната църква. Това съотношение се запазва и през XIX век, проблемът за завръщането на разколниците се разглежда като сериозна държавна задача. “Пързалката” на съветските репресии, която премина през Руската православна църква, все пак й позволи да оцелее, но староверските църкви не преживяха такова съгласие. Репресиите над тях бяха безмилостни. Днес староверците са разделени на четири или пет малки юрисдикции. Според мен те нямат творчески богословски потенциал и са загрижени за механичното запазване на онези традиции, които считат за определящи за себе си. Това е очевиден път към задънена улица и мисля, че в старообрядчеството няма да има развитие. Бих искал да греша.

“Дейността на Сергий (Романов) беше ярък отговор на проблемите, които съществуват в Руската православна църква”

Спомнихме си времената на църковния разкол. Тази дума „разкол“ често звучеше в контекста на ситуацията със Сергий (Романов). Може би това беше някакво преувеличение от страна на журналистите, но въпреки това. Смятате ли, че има някакъв дълбоко вкоренен проблем, който позволи на Сергий да се развие до голямо явление, което потресе Руската православна църква? Какво му позволи да привлече голям брой вярващи на своя страна, открито критикувайки местния митрополит и патриарх Кирил? Можем ли да кажем, че проблемът е решен с разгрома на Среднеуралския манастир и приземяването на Сергий, или проблемът е заметен под килима и още ще се проявява?

– Дейностите на бившия схиигумен Сергий (Романов) бяха ярък, ефективен и в известен смисъл успешен отговор на проблемите, които съществуват в Руската православна църква днес. На първо място, това е проблемът за разбирането на Църквата като такава. Този проблем е изключително остър в Руската църква и при патриарх Кирил поляризацията достигна своя предел.

Мисля, че проблемът може да бъде формулиран по следния начин: клерикалният модел срещу съборния и харизматичния. Официалният модел на нашата Църква е строго клерикален. Това означава, че истинското църковно мнение е изразено от патриарха, епископите, а в някои случаи – и от свещениците. Църковният авторитет е само в най-висшата йерархия и това не се поставя под въпрос. Съответно патриархът и епископатът са признати за най-ценната част от структурата на Църквата. А миряните и енорийското духовенство, особено в бедните селски църкви, са църква от „втора класа“.

Вторият модел е съборният и той е противоположен. Според него тялото на Църквата, църковното мнозинство, се състои от миряни. Следователно те трябва да имат глас в Църквата, да имат права и да носят своя дял от отговорността. В съществуващия модел миряните на практика са лишени от права. Да кажем, че искат богослуженията в църквата им да се извършват на руски език. Но формално енорията няма право да взема такова решение. Или, да речем, днес епископът без никакво обяснение, по напълно волунтаристичен начин, може да прехвърли свещеника от една енория в друга. За миряните това винаги е бедствие, защото общността се събира около определен свещеник и в такъв случай тя се разпада. Това е чудовищна ситуация. Ако енорията е силна, тя може да се опита да защити своя свещеник, да напише писмо до епископа, но обикновено това само може да го ядоса. Защото властта на епископа е първична, а животът на енорията дори не е вторичен, а е на някакво десето място.

– Изглежда, че това е отражение на случващото се в руското общество. Току-що описахте отношенията между правителството и хората в Русия.

– Разбира се, Църквата копира административните, икономическите и социалните практики на държавата. Да се върнем към Сергий Романов: той създава отделна сектантска общност, за която авторитетът на неговия пастир стои по-високо от властта на епископа. Стотици монахини и няколко хиляди души, които бяха във вътрешния кръг на Сергий, а също така и няколко десетки хиляди, които бяха в широкия кръг на Среднеуралския манастир, смятаха за свой жив авторитет човек, който няма официален статут в Руската православна църква. Той беше нещатен клирик, нямаше никаква длъжност. Неговото влияние се основаваше само на личния духовен авторитет. Сергей (Романов) се възползва от това. Той беше манипулатор, „решаващ“ в бизнес въпросите, опитвайки се да привлече хора, спекулирайки с техните искрени религиозни чувства. Следователно проектът на Сергий Романов не можеше да не завърши с катастрофа. Неговите цели бяха не само духовни, не само спасение, но и изграждане на автономна империя. В днешната корпоративна държава и „корпоративна църква“ това така или иначе трябваше да завърши с провал. Но ако не беше пандемията, ако Романов не беше изгубил ума си с това ковид-дисидентство, тази общност би могла щастливо да съществува още дълги години. Техните проблеми започнаха след появата на политически искания, което е неприемливо за Църквата: тя трябва да бъде напълно лоялна към държавата.

„В центъра на култа не е Христос, а идеята за лоялността към държавата“

Защо Руската православна църква трябва да бъде лоялна към държавата? Заложено ли е в нейната ДНК, или това е утвърдена практика? Можете ли да си представите ситуация, в която Руската православна църква подкрепя опозицията в Русия?

– „Заложено в ДНК“ е точен израз. През 90-те години Църквата имаше шанс да се отърве от държавата, да започне свободен, спокоен, независим живот. Но Руската православна църква не знае как да живее отделно от държавата. Тя винаги е била лоялна и подчинена на държавата. Както отбелязва забележителният църковен историк протоиерей Георги Митрофанов, периодът на пълната независимост на Църквата и нейния творчески разцвет е много кратък – това е периодът между двете революции през 1917 г. Тези няколко месеца от живота й, когато Църквата започва да изгражда равноправни отношения с държавата, са много интересен период. Именно тогава Великият събор от 1917-1918 г. е подготвен организационно, Църквата разработва план за отделянето си от държавата и създава нови механизми за самоуправление. В края на краищата въвеждането на патриаршията през 1917-1918 г. е придружено от невероятно разгорещена дискусия за това как Църквата да се защити от авторитарната власт, която може да бъде концентрирана в ръцете на патриарха.

Според тази идея Св. Синод трябва да балансира единствената власт на патриарха. Консултативният орган или Върховният църковен съвет, който включва както духовенството, така и миряните, също трябва да балансира властта на патриарха. Така съгласието на Събора от 1917-1918 г. за въвеждането на патриаршията е тясно свързано с идеята за ограничаване на властта на патриарха. И това, което днес имаме в Руската православна църква, е кошмар за тези, които възстановиха патриаршията. Ако те бяха видели как единствената власт на патриарха става неограничена, как се плъзгаме към църковен авторитаризъм, едва ли биха се съгласили на такава патриаршия. Но този църковен авторитаризъм е в известен смисъл неизбежен, тъй като той също копира случващото се в държавата.

Интересува ме вашето мнение за храма в парка „Патриот“. Още през 2011 г. критикувахте Руската православна църква за участието й в събитията за Деня на победата и ги сравнявахте с езически обреди. Мнозина сравняват храма в парка „Патриот“ с езическо капище. Изглежда чудовищен.

– Това е важен образ на религиозността, която се е развила в Русия днес. Не бих го нарекъл християнска вяра. Това е по-скоро православна гражданска религия, която по форма съответства на практиките на православната църква, а по съдържание е дълбока подмяна. В центъра на този култ не е Христос, не е Неговата смърт на кръста, не е идеята за спасение, а идеята за лоялност към държавата, пълното приемане на православно-държавната идеология. Оформлението на Главния храм на Въоръжените сили отлично илюстрира тази задача. Всичко, което се събира в този храм от художествена гледна точка, е само формално за Христос и неговата Църква. Всъщност това е особеното свещено значение на руската държава в историята и в съвременния свят. А художниците доста успешно решават този проблем, смело съчетавайки църковното и светското, а това е абсолютно потресаващо. Можем да говорим много дълго за този визуален манифест на постсъветската гражданска религия. (Виж За новопостроения храм на въоръжените сили на Русия, неписаните критерии и компромисите на вярата • Християнство.бг)

И в това можем да намерим паралели със социалния живот. Казвате, че православието е запазило формата си, но е променило съдържанието си. Същото се случва и с нашите политически институции. По форма ние сме демократична република, но по съдържание сме напълно различна държава. И нашето православие, оказва се, също е имитация.

– Не бих изрекъл такава окончателна присъда. Руската църква е много голяма и много различна. В нея има прекрасни свещеници, енориаши, приятелски енории, добри манастири, талантливи иконописци, велики творци, писатели и общественици. Но всички те в известен смисъл са маргинализирани и не отговарят на „общата линия“ на нашата православна религиозност, която е широко представена в медиите. Затова е по-добре да не се осъжда цялото руско православие, а да се търси здравословната духовност в ъглите, по крайпътните места, в горите. Тези хора съществуват, има много от тях, но виждайки какво се случва, те предпочитат да останат в сянка.

– Говорихме много за това как Църквата се променя или как Църквата може да се промени. Но има ли дискусия в Църквата относно тези промени? Правят се опити вътрешни критици като Андрей Кураев да бъдат заглушени по всякакъв възможен начин. Възможен ли е диалог при днешния патриарх?

– Днес е невъзможен официален диалог, който да окаже влияние върху Църквата. Има един привидно прекрасен църковен орган “Междусъборно присъствие на Руската православна църква” (Межсоборное присутствие Русской православной церкви), който създаде регламент за каноничните забрани и дисциплинарни наказания на духовенството и това отразява властта на патриарх Кирил. Този орган събира над стотина свещеници, монаси и миряни с различни възгледи. Те трябва да подготвят сериозни предложения за Църквата относно програмата за реформи, за съдържанието на църковните документи.

Но, за съжаление, той се е изродил в нещо неразбираемо. Основният документ, който сега обсъждат, е „Регламент на каноничните забрани и дисциплинарни наказания на свещенослужителите“. Това отразява състоянието на нашата църковна власт: основното е да накажем някого! Казвам им: нека да го наречем поне „За насърчаване и наказание“. Но не, такъв баланс не се вписва в съвременното църковно съзнание, основното е всички да замълчат, да ги изплашиш, да ги накажеш. Това е проявлението на страховете на самата църковна власт. Очевидно те интуитивно чувстват, че без репресии няма да запазят властта си. Но тече неформална дискусия. Една от нейните точки е нашият проект „Съборност”, в рамките на който се провежда семинарът „Системни проблеми в православието: анализ, осмисляне, търсене на решения”.

Скоро публикувахме втори сборник, можете да го изтеглите на нашия уебсайт (изтегли тук и двата сборника). Това е опит за систематизиране на дискусията за църковните реформи. Да, ние разбираме, че днес този разговор няма да има практически резултат. Но в нашата история се случва така, че прозорецът на историческите възможности за реформи не стои отворен дълго време. И за този момент трябва да сме готови, като имате проект за такива реформи.

Превод: Ренета Трифонова


  • 1
    Спален район – градски район, обикновено в големите руски мегаполиси или в крайните квартали, чиито жители ежедневно ходят на работа в някакъв административен център или промишлен район, след което се връщат в спалния район, за да пренощуват.
Posted in Интервюта, Публицистика

Подобни: