Меню Затваряне

Бракът като завет

Прот. Джон Брек

Бракът като завет*

Какво учи Православната църква за човешките полови отношения и съпътстващата ги отговорност? За да се отговори на въпроса, трябва да се обърнем към Свещ. Писание и светоотеческото учение, тъй като те са необходимият допълнителен елемент в състава на църковното предание.1

Най-новите православни изследвания по въпроса за половите отношения наблягат или на християнкия брак и неговия тайнствен характер, или на чувствителния въпрос за пола и съответните изводи за църковното свещенство.2 Макар че е много необходимо систематично изследване на сексуалността от православна гледна точка, моята цел тук е по-различна и доста по-скромна. Най-напред искам да покажа сексуалността в човешкия живот и в човешките отношения като нещо изначално добро, след това да ваправя някои изводи за определени полови действия – както в рамките на брака, така и извън него.

Разискванията за половите отношения обикновено се средоточават върху връзката между тяхната възпроизводителна и обединителна, съединяваща функция. Въпросът е, дали главната цел на тези отношения е създаването на деца, или е укрепването на съпружеската връзка чрез съвместните родителски грижи, включително и удоволствието от споделените сексуални преживявания? Това е стар разговор. Вместо да навляза пряко в него, бих предпочел да погледна на въпроса по по-различен начин, като го разгледам от гледна точна на взаимната отговорност според Стария Завет. Само ако правилно оценим, че връзката между съпруга и съпругата е взаимна отговорност, основана на старозаветни отношения, тогава ще разберем мястото на родителството и сексуалното удоволствие в тези отношения.

Заветът, който Господ Бог сключва с израилтяните, предпоставя съвместна отговорност и съвместно участие от двете стани. Бог заръчва на първия мъж и първата жена „да се плодят и множат, да пълнят земята и да я обладаят“, като им дава право да господаруват над Божието творение. Както сочи и Псалом 8, тази заръка включва както благославяне, така и отговорност – основните части на завета.3 В хода на цялата израилска история Бог сключва безусловно задължение от Негова страна да изпълни дадено обещание или задължение, които имат непреходна ценност. На Ной, а чрез него и на „всичко живо“ Бог обещава да запази завинаги творението от водите на първичния хаос (Бит. 9:1-17). Той обещава на Авраам и неговите потомци земята на Ханаан – тя да бъде тяхна завинаги (Бит. 15 гл.), запечатвайки това обещание със заповедта за обрязването, чрез което израилтяните изразяват собственото си задължение по отношение на завета. Моисей получава договора, който Бог сключва със Своя народ на Синай. Този договор трябва да се спазва чрез съответно нравствено поведение и чрез спазване на определен култ. Чрез пророк Натан Бог говори за Давид: „Аз ще утвърдя престола на царството му довека. Аз ще му бъда баща, и той ще Ми бъде син“ (2 Царств. 7-13-14). Така Бог обещава, че от потеклото на Давид ще произлезе цар-спасител на избрания народ. Трагичните обстоятелства около пророк Осия, когато се оженва за блудницата Гомер, нагледно представят Божията вярност към задълженията на завета, както и неизпълнението им от страна на израилтяните. Накрая Църквата, като истински „Израил Божий“ (Гал. 6:16), обединяващ юдеин и езичник в едно Тяло Христово, се явява наследник на „новия завет, не на буквата, а на духа“ (2 Кор.3:6). Това е новият завет, „новият договор“ в Христовата кръв, която се излива за живота на света.4 Във всички тези случаи двете страни на договорното единство се задължават да бъдат безусловно верни по отношение изпълнението на обещанието, което ще трае вечно.

По този начин заветът, който Бог сключва с Израил и с Църквата, обвързва всяка от страните в съвместната отговорност и съвместните задължения. Ако Израил изпада в блудство и прелюбодеяние като се обръща към идолите („другите богове“), то единството на завета може да бъде възстановена само чрез разкаяние от страна на народа и прошка от страна на Бога. Ако членовете на  Христовото Тяло се отвръщат от Главата чрез грхеовни отклонения, то тяхното „възстановяване“ може да стане само чрез покаяние и получаване на Божията прошка. Да си избран, означава Бог и ние самите да участваме във вечна обвързаност, в която Бог винаги остава безусловно верен. Макар че можем да изменим това задължение чрез действия на греховно непокорство или престъпно нехайство и така единството на завета да се наруши, то е установено от Бога да подължава във вечността.

В Църквата най-ясният и най-пълен израз на това задължение на завета намираме в тайнството Брак (то се съдържа, разбира се, и в другите тайнства – особено в кръщението и свещенството). Целта на брака е да свърже двама души, две личности в обща връзка чрез отговорност и вярност на завета, която представя и напомня за вечната връзка на Бога с Неговите избраници. Тъкмо това виждане позволява на светия апостол да обяви, че бракът е „тайна велика“, отнасяща се до Христа и до Църквата (Еф. 5:21-33, апостолското четиво по време на извършване на православното тайнство Брак). Връзката на завета, при която Бог извършва нашето спасение, в своята същност е брачна връзка. И обратно, брачната връзка постига своята истинска цел и истинска пълнота само дотолкова, доколкото е основана на вечно задължение чрез завета.

Половият израз на брачната връзка всъщност се отнася само към посоченото единство в завета. Православието учи, че единственото място, където половите отношения могат да бъдат физически осъществявани, като са насочени към добро и целесъобразност, е моногамният, хетеросексуалният, благословеният и съпружески съюз. Всяко от посочените прилагателни е важно. Бракът е „моногамен“, защото Бог е Бог-ревнивец – задълженията, които Той поема към Своя народ, са абсолютно пълни и безкомпромисни. Бракът следователно изисква изключително и абсолютно пълно задължение на двама души един към друг, като образно отражение на единственото и вярното Христово обещание към Църквата. Бракът е „хетеросексуален“ поради това, че Бог „ги съдаде мъж и жена“ с ясната цел да дадат потомство, т.е. да продължат Неговото творческо дело чрез съединяването на два живота в любовно единство, което обикновено – ако се изразим с думите от тайнството – „дава плод на телата им, деца прекрасни“. Бракът е „благословен“, защото от самото начало Бог благословил мъжа и жената и им заръчал да „се плодят и множат“ (Бит. 1:28). Той едничък, чрез Своето благословение, може да създава живот в утробата. Накрая, бракът е „съпружески“, защото съюзът, към който Бог призовава мъжа и жената, е „ново творение“, този съюз прави от двамата „една плът“, за да се родят деца, изпълва ги с любов и така Бог извършва тяхното съвместно спасение.

Присъщата на този благословен съпружески съюз творческа енергия и преобразяваща сила е изобразена трогателно от св. Андрей Критски и в неговия покаен канон:

Бракът трябва да се почита от всички, а съпрузите и съпругите трябва да бъдат верни един другиму, защото Бог ги благослови чрез присъствието си на сватбата в Кана Галилейска. Там Той яде и превърна водата във вино, като направи това – първото от чудесата Му – та ти, твоята душа, по същия начин да се преобрази (Песен № 9).

За да може душата да се преобрази от „вода във вино“ и човекът да стане отново такъв, какъвто бе сътворен – по образ и подобие Божие, – той трябва да съхрани в отношението си към Христа онази вярност, която чрез Христовото благославяне на брака е задължителна между съпруга и съпругата. Съпружеският съюз, отново да припомним, изобразява съюзът между Христос и душата, между Христос и Църквата. Следователно брачният съюз с неговия сексуален израз намира истинското си място само в църковната общност. Като благословен в Църквата бракът съществува, за да служи на нейните цели чрез продължаване на Божието творческо дело, раждането на деца, чрез образа на вечната Божия любов, предназначена за Църквата (и чрез нея – за целия свят) и чрез изграждане на отношения на любов между мъжа и жената в семейството, които да ги водят и съпътстват в настоящия им живот към вечния.5

Любовта, изразена чрез целия спектър от съпружески отношения, в своята най-чиста форма по отношение на човека се самотрансцедентира. Нейната крайна цел е да отведе отвъд опита на плътта и да потърси като център самия Бог. Еротичната любов има своята крайна цел (τέλος), своето изпълване в любовта на истинския ерос (ερως ). Тази любов е не по-малко страстна – и въпреки това не по-малко себеотричаща се и самотрансцедентираща се – отколкото съпружеската любов в своя най-чист и най-съвършен вид. Това е любов, която отвръща на първата Божия любов (срв. 1 Йоан. 4:10). Тя е най-дълбокото движение на душата, което не може да не възпроизведе или подхранва дълбокото движение на душата, което не може да се възпроизведе или подхранва дълго. Нещо повече, тя се поражда и се подхранва от силната и страстна Божия любов, действаща върху душата на човека (или изцяло върху човешката личност). „Бог е любов“, обявява светият апостол. Светите отци разбират това в онтологически смисъл: Бог в Неговата същност (природа). От дълбините на безкрайната Си любов Бог достига до нас и обновява падналия човек, като го въздига и освобождава от силите на греха, смъртта и покварата.  Бог изпълва душата на човека със Своята спасителна, „изкупваща“ от греха любов, като й дарява способността тя също да обича. Неговата „еротична“ любов, Неговото дълбоко желание отново да се съедини вечно със създадения от него човек, възбужда в душата „еротичен“ отговор, силен копнеж по Бога, който чрез сълзи се изразява много по-добре, отколкото чрез думи. Като обхваща напълно значенията на думата αγάπη (безкористна, себеотдаваща любов),  αγάπη е „съединяваща любов“, която въвлича душата във вечно общение с Бога. Започвайки от страстта и пламенния копнеж, тя завършва с блажената радост на „безстрастието“ (αγάπη). В това състояние душата се намира в подчинение на обекта на своя най-дълбок копнеж.6

Изразено с думите на св. Максим Изповедник – „Душата тогава става съвършена, когато способността й към силна страст напълно е насочена към Бога“.7

Това съвършено качество на страстната/безстрастната любов е обект на многобройни аскетически съчинения, описващи преди всичко монашеския живот. До известна степен такава любов може да бъде изпитана и от съпружески двойки. Мисълта на св. апостол Павел, че жененият мъж „се грижи за световни работи – как да угоди на жената“ (1 Кор. 7:33), наистина е вярна. Тези „грижи“ не отстраняват стремежа към истински ερως , както не препятстват и молитвата или благотворителността. На всеки човек, женен или в целибат, Бог дава възможността да изпита „страстния аспект на душата“  по такъв начин, че да превърне страстта в безстрастие, еротичното в ерос (ερως).

Следва

Източник: Джон Брек „Свещеният дар на живота“, София, Омофор, 2002, превод:  Валентин Кожухаров


* Като съотнесен към учението на библейския завет с Бога (бел. ред.)

1 Православието винаги е гледало на Свещ. Писание като на нормативно, канонично Божие слово. То почита и приема учението на отците на Църквата, особено гръцката традиция, което дава най-вярното и следователно най-авторитетното тълкование на Свещ. Писание, като същевременно приема, че отцители могат да грешат и понякога наистина грешат. Само Свещ. Писание е канонично, то не съдържа никакви неточности по отношение на основните догматически и нравствени истини. Това не означава, че то е непогрешимо в буквалния смисъл на думата, а само че то запазва пълнотата на богооткровената Истина и я предава на хората, когато то е правилно тълкувано.

2 Джон Брек „Свещеният дар на живота“, с. 73, бележка под линия.

3 Научна дискусия за заветите в древния Близът Изток, Израел и в древната Църква може да се види в: G. E. Mendebhall and G. A. Herion in The Anchor Bible Dictionary, vol. I (New York: Doubleday, 1992), 1179-1202.

4 Вж. Мат. 26:28; Марк. 14:24; Лука 22:20 и 1 Кор. 11:25 относно евхаристийните установки на Новия Завет, а също Евр. 8:6 и следв. 8:13, 9:15, 12:24, 13:20, където Иисус Христос се изобразява като последник между „новия“ и „вечния“ завет.

5 Последните римокатолически възгледи по този въпрос породиха изявления, които са много близки до православното гледище. Например: „Мъжът и жената съставят два начина на съществуване що се отнася до създадения човек, на определено участие в Божието битие (срв. 2 Петр 1:4): те са създадени „по Божи образ и подобие“ и напълно завършват призванието не само като отделни личности, но и като съпружески двойки, които са „общности на любов“. Създавени за единство и възпроизводство, мъжът и жената в семействот участват в творческата Божия любов, като живеят в общение с Бога чрез другия…“ Vatican Congregation for Catholic Education, “Educational Guidelines in Human Love (1 November, 1983), Origins, 13, №27, 15 December, 1983, 451-453, препечатано в: Medical Ethics: Sourse of Catholic Teaching (2nd. ed.), K. D. O`Rourke and P. Boyle eds. (Washingtonq DC: Georgetown University Press, 1993), 303.

6 Авва Исайя, както и цялата източна аскетическа традиция, гледа на страстната и на безстрастната любов като допълващи се и като израз на една и съща реалност: „Блажена е душата, която е достигнала такава любов, защото тя е безстрастна“ (Слово 21-во, 9); цит. по : John Crissavgiss, Ascent to Heaven. The Theology of the Human Persion according to Saint John of the Ladder [Brookline, MA: Holy Cross Orthodox Press, 1989], 188. Вж. също така неговата: Love, Sexuality and the Sacrament of Marriage [same, 1996], където е представено отлично разискване относно мястото на ЕРОС в съпружеския живот.

7 O. Clement, The Roots of Cristian Misticizm (London: New City Press, 1993), 177, No 98.

Posted in Богословие, Съвременно православно богословие