Ренета Трифонова
Преп. Софроний Есекски
Писмо 14 на архим. Софроний Сахаров до прот. Георги Флоровски
За пътуването в Русия. Дезориентацията и дезинформацията на руснаците. За създаването на академични кадри. „Реставрацията“ и страхът от новото. За огнената молитва и слабото богословие. За плача на някои жени. Какво е адът. Конфликтът между вярата и неверието. Как е възможен контакт със Запада без компромис.
St. Genevieve-des-Bois,
28 август 1958 г.
Скъпи отец Георги!
Писмото Ви от 11 юли получих още след връщането ми от моето пътешествие на Изток. При нашата среща в Париж Ви говорих за него като за възможност. То продължи от 16 юли до 5 август. През това време бях в Москва, ходих в Троице-Сергиевата лавра, във Владимир, Ленинград и Киев. До отпътуването ми предполагах, че ще имам възможност да разговарям с представители на Руската църква по онези въпроси, които засегнахме в нашия разговор, тоест за икуменическото движение, за онези богословски проблеми, които сега стоят в центъра на вниманието на икуменистите. На практика това се оказа невъзможно.
От лицата, които участваха в пътуването до Холандия, в Утрехт, успях по-обстойно да поговоря само с епископ Михаил (Чуб). Митрополит Николай или бе твърде зает, или по някаква друга причина, неясна за мене, не прояви желание да разговаряме. Неясните причини могат да бъдат различни. Във всеки случай, една от тях, най-вероятната, е непремерената склонност на някои лица да пишат доклади до началството. При което понякога го вършат хора, които направо не са за това поставени. Но това е маловажно. Печално е само, че в Патриаршията от всички мои разговори, с второстепенни лица, не видях истинска осведоменост за положението на нещата. Те изобщо не са в курса на събитията в плана на църковния живот, макар на самите тях да им се струва, че са достатъчно обширно и правилно осведомени. Тази „дезориентация“, по силата на „дезинформацията“, задълго може да отсрочи истинската среща на Руската църква със Запада. Разбира се, това явление, както Вие пишете, е „исторически“ разбираемо. Но от това не ти става по-леко.
Епископ Михаил, впрочем, по време на нашия разговор каза „колко било важно за цялата наша богословска работа, ако отец Георги би поел някоя от нашите академии. С него академиите биха станали това, което те трябва да бъдат по своето предназначение. Днес ние нямаме истински академични кадри, а да бъдат създадени скоро не е лесно. Най-важно за нас сега в този порядък е „предварителната“ работа, тоест, макар и относителна, богословска образованост на завършващите нашите семинарии и академии. Истинската ерудиция се постига след дълги години и още при условие, че учещите се, по интелектуалните си способности, отговарят на трудността на тази задача и висотата на изискванията на истинското богословие. Ние имаме немалко и твърде добри млади хора, дълбоко благочестиви, но не може да се каже, че в миналото си са били подготвени за слушане на действително академичен курс и за самостоятелна работа. Самият професорски състав на нашите семинарии и академии, при многото си прекрасни духовни качества, не винаги отговаря на академичните изисквания. Минаха твърде много години без истинска научна работа, когато всички ние бяхме отклонили вниманието си по други задачи. Може обаче да се отбележи голямата надареност на руските хора, които сравнително бързо схващат съществените страни на богословските проблеми“.
Така по смисъл, а не дословно, говореше епископ Михаил.
Що се отнася лично до мене, аз съм с впечатление, че Руската църква, тоест управляващите този кораб, в настоящия момент почти изцяло са заети с „реставрация“. С реставрацията на това, което е било във времето от преди „прелома“ на историята. Навсякъде текат „ремонти“, с които се възстановяват „старите“ синодални мотиви. И това се отнася не само за сградите, но и за богословието. Първата задача на академиите е да запознаят учещите се с онова, което е било направено преди „прелома“.
Бих отбелязал даже боязънта от всичко „ново“. Известно „оправдание“ за тази боязън виждам в това, че, разбира се, без да е овладяно оставеното наследство от нашите отци, не може да се влезе в обсъждане на това, с което е зает сега Западът.
Когато епископ Михаил беше в Холандия, аз му пратих Вашето писмо, за да го осведомя за факта на нашата „изостаналост“. Лично на мене епископ Михаил ми направи най-добро впечатление. Той е човек от културно потекло. Има в Ленинград и един свещеник – отец Петър Гнедич, по произход също културен човек, от семейството на известните Гнедичи. Той в младостта си е „заварил“ все още високо културната среда и лесно се ориентира във философските проблеми, което стана голяма рядкост в Русия поради всеобщото прекъсване на заниманията с този „безполезен“ предмет.
Отец Петър публикува много статии в „Журнал Московской Патриархии“. През 1954 година той беше в един момент доцент в Ленинградската академия, но скоро беше уволнен. Причините не са ми известни. Сега той пише статиите си в „ЖМП“ под името „Свещ. П. Викторов“. По баща е Викторович. Мисля, че това е заради неудобството да отстрани в подписа академичното си звание – доцент на академията. Занимава го предимно проблемът на „сотириологията“. Той има Вашата книга „Пътят на руското богословие“ (също и „Източните отци“). Много неща е почерпил от нея. Често се позовава на нея. Стори ми се твърде интересно „съвпадението“ на неговата проблематика, или „път“, с Вашата: той също „започва“ с Христос и с въпроса за спасението. Дълбоко почита митрополит Филарет Московски. Има обилен материал за доказване, че от самото начало „Катехизисът“ на Филарет не е съдържал идеи за „сатисфакция“. В една от своите статии в „ЖМП“ той привежда много текстове, показващи богословската постановка на митрополит Филарет по този въпрос. Лично аз се опасявам, че тъкмо смелостта в размислите на отец Петър е била причина за отстраняването му от Ленинградската академия. Била му е поверена катедрата по патрология, която след него заема Парийски. Отец Петър обаче и до сега публикува свои статии в „ЖМП“: „свещ. П. Викторов“.
Сложна е обстановката „там“. Многобройни са най-искрените стремления към най-доброто, но не винаги ще видиш единомислие, което би било най-хубаво. Аз приветствам благоразумието на ръководителите, поставили си скромната задача за „реставрация“. Но все пак не мога да не съжалявам, че богословската мисъл в Русия стои несравнено по-ниско от интензивността на молитвата, която е поразителна в Русия. Народът се моли с такова усърдие, да не кажа „пламенно“, каквато пламенност никъде в света повече не ще видиш. Хора, на вид обикновени, стоят в църква с часове и не искат да излязат от нея. И ако ние тук трябва да „привличаме“ едва малък брой присъстващи в храма, там на свещениците не им стигат силите поне малко да удовлетворят жаждата на народа.
Едно от най-силните ми впечатления беше следното: служих Литургия в храма на Московската академия в Троице-Сергиевата Лавра; след Литургията, когато благославях народа с кръста, видях множество плачещи лица. Но една жена плачеше с такова дълбоко страдание, че даже сърцето ме заболя. Поех кръста в лявата си ръка, а с дясната повдигнах главата й и тихо, на ухо я попитах: „Каква Ви е мъката?“ Тя отговори: „Моли се, владико, за мене: синът ми е невярващ“. И се отдалечи още по-разплакана, а аз останах поразен от дълбочината на страданието й, което бе не по-малко, отколкото страданието на майка, загубила единствен син. Нейните думи за мене бяха като отговор на мисълта ми: защо и за какво плачат тези хора?
Помня, една жена писа от Франция писмо на стареца Силуан, просейки от него да се моли, Бог да я избави от необходимостта да работи на място, където няма руско православие. В писмото й пишеше приблизително така: „Аз не съм богослов и не зная какво е това ад, но в моята душа си го представям като пълния с удобства съвременен живот, само че без храм и без молитва…“ От Русия отнесох със себе си впечатлението, че най-дълбокият „конфликт“ на Русия е именно конфликтът на „вярата“. Едните – плачат за тези, които отказват да видят толкова явното, „очевидното“ Битие и присъствие на Бога, другите – срамуват се, че сред тях, в такава напредничава страна, каквато е съвременна Русия, има още не малко изостанали хора, „суеверни“ и неспособни на „научен“ мироглед. Така че и едните, и другите – не са безразлични. Струва ми се, че най-малко от всичко в Русия е безразличието. Едни искат да обърнат всички към Бога, другите – да ги „просветят“ и да ги направят прогресивни. И ето, когато чух думите на онази жена: „синът ми е невярващ“, тогава си спомних за писмото на парижката жена за „ада“ като съвременен културен живот, само че без Бога, и си помислих: „Ето, Руската църква, в цялата си ненаситна молитва, живее в този ад от неверие“.
За толкова кратък срок е невъзможно да се проникне в много неща. Но аз останах с впечатлението, че духовният „конфликт“, без да е изявен външно, може би по същество е най-актуалният и дълбок в живота на Русия. Аз нито веднъж и от никого не чух нито дума, докосваща политическия план. В самолета, в ресторантите, където обикновено може да срещнеш преди всичко партийни хора, те са заети само с две мисли: производството на страната и въпроса за войната – ще има ли война или не? Аз, разбира се, казвах, че не вярвам във възможността за война, и забелязвах, че това не им беше приятно. Но вярващите хора въобще не се интересуваха от други въпроси, освен само от църковния живот при тях в Русия и тук, на Запад.
Много разговори водих с някои сътрудници на Патриаршията. Забелязах, че те неправилно разбират „контакта“ с християнския Запад. Те мислят, че самият контакт, самата „среща“ с тях, ще ти доведе до компромис, до загуба на „пълнотата“ на Православието. Казвах, че този, който сам знае в какво вярва, който самият живее наистина „пълнотата“ на Православието, той не може да помисли за загуба на тази пълнота. Въпросът въобще не стои така, че единение със западняците да се постигне чрез „компромиси“ в самата наша вяра. Но че съединението, или поне сближението, е невъзможно иначе, освен чрез безстрашен контакт в най-духовния наш живот, съвместния живот. Невъзможно е да се очаква от западните, те да „живеят“ пълнотата на догматите на Православието, без да влязат в общение с нас. После, когато от многолетен опит стане ясно, че западните християни по никакъв начин не искат да приемат „пълнотата“ на Православието, може отново да се постави въпросът за неуспеха на този опит за общение. Но за това трябва да се направи крачка към общение в молитвата с тях… Тези мисли плашеха моите събеседници. Кой от нас е прав – нека съди Господ. Позовах се на примера на патриарх Сергий, който „не се е боял“, защото сам той е бил твърд във вярата си, и е приел в Църквата група западни християни със съхраняване на техните обреди и правила. Но и примерът на патриарх Сергий за тях не беше убедителен. Така че, според мене, необходимо е още известно време, докато руските хора се почувстват по-уверени в своята собствена вяра, а след това вече без боязливост да пристъпят към общение със Запада.
Видях също редактора на „ЖМП“ Ведерников. Той е по-смел, свободен и интуитивен, но е още недостатъчно осведомен за това, което сега е „актуално“ в живота на християнския свят в цялост.
Неотдавна Ви пратих някои броеве на „ЖМП“ от тази година. Надявам се скоро да излезе от печат моята книга на английски. Може би ще напишете нещо във връзка с нейното излизане“? Много бих го желал.
Също, при разположение, пратете английски текст на някоя от Вашите статии, за да преведем на френски и публикуваме в „Контакт“, който от 1 януари ще излиза във формата на свезки, подобни на „Иреникон“.
За моята по-нататъшна съдба още не зная нищо окончателно. От Ноme Office1 в в отговор на молбата ми за разрешение на residence в Англия не последва отказ, следователно „няма препятствия“ в това отношение, но самото преместване в Англия за мене е свързано с множество други трудности, аз не съм сигурен в нищо.
Пращам моя най-искрен привет на Ксения Ивановна.
Бях извънредно радостен от срещата с Вас.
Архим. Софроний
Превод от руски език: Венета Дякова
Източник: Архимандрит Софроний Сахаров “Кореспонденция с протойерей Георги Флоровски”, София, Омофор, 2018
1 От англ.: Министерство на вътрешните работи на Великобритания.
