Ренета Трифонова
Житията на свети Йоан Рилски Чудотворец и народните легенди: между църковната агиография, духовната почит и апокрифните „богомилски“ повествувания
Доц. д-р Костадин Нушев
Богословски факултет, СУ „Св. Климент Охридски“
През 2026 година се изпълват две кръгли годишнини, свързани с рождението – 1150 години, и успението – 1080 години, на св. Йоан Рилски Чудотворец. Това обстоятелство е повод за много наши църковни, научни и образователни институции да обърнат отново своето внимание към чудния образ на Рилския Пустиножител и да насочат своите усилия с подновен интерес към изследване и осмисляне на ролята и мястото на неговата личност в църковния живот и в духовната култура на българите като духовен покровител и небесен всенароден закрилник.
1. Въведение към изследваната проблематика
В научната, художествена и популярната литература за свети Йоан Рилски (+ 946) се обсъждат различни въпроси от неговото житие и се коментират различни хипотези във връзка с основните агиографски извори за неговия произход, подвижнически живот, чудотворства, църковна и всенародна почит. Сред тези традиционно обсъждани и актуални теми са въпросите за родното място, семейството и образованието на Рилския пустиножител и различните исторически свидетелства от Народното житие и другите утвърдени агиографски източници.[1] Според „народното житие“, което произхожда от монашеското братство на Рилския манастир, и в много от устните предания за свети Иван Рилски, някои изследователи и коментатори съзират апокрифни легенди или елементи, които излизат отвъд стандартния агиографски канон на църковната литература. Така например местни легенди от Кратовско и Софийско, които предават народни устни разкази за живота и личността на Иван Рилски, посочват версии за болярски или царски произход на светеца. Тези разкази от своя страна подхранват литературни или митологични представи за Рилския светец и са в основата на късни версии за неговия произход, семейна среда, образование и причини за избора на отшелнически път в Рилската пустиня. От своя страна тези легенди подхранват различни научни хипотези и различни алтернативни интерпретации, които водят до създаването на вторични „легенди“ и популярни разкази за произхода, родното място, семейството или образователната подготовка на Рилския светец, които стигат и до твърденията за „богомилски“ характер или различни „тайни езотерични“ особености на учението, духовните практики, лечителски способности и мистичната сила на св. Йоан Рилски.[2]
1.1. Духовният образ на свети Йоан Рилски Чудотворец и основните агиографски извори за неговия живот и подвижнически път към светостта.
Личността и делото на свети Йоан Рилски са предмет на дълбока почит от страна на българския народ и на Българската православна църква, но също така те винаги са привличали трайно интереса и на българската историческа наука. Почитан дълбоко и искрено от Българската православна църква като роден светец и основател на монашеството сред българите, Рилският светец и Чудотворец съпътства неотклонно съдбата на народа, а култът към него достига през вековете до преклонението пред неговата личност като небесен покровител и духовен закрилник на целия българския народ.
Свети Йоан Рилски Чудотворец е бил и остава в центъра на българската християнска духовност и църковна традиция, защото неговата Рилска монашеска обител е единствена по рода си хилядолетна свещена институция на Българската църква, която съществува през вековете без прекъсване. Почитта и църковният култ към личността на св. Йоан Рилски имат особено място в историята на българския народ, но също така и в историческата летопис на българската държава. [3]
Просиялият в святост Рилски пустиножител и Чудотворец е достигнал до най-високите степени на аскетичното и духовно-нравствено съвършенство като монах и Божий угодник и затова нашата църковна традиция и българска памет съвсем заслужено му отдава и приписва ролята и значението на същински основател, учител и духовен отец на монашеството сред българите. По-късните монаси-анахорети и основатели на подобни отшелнически обители в западните български предели през Средновековието като св. Йоаким Осоговски, св. Гавриил Лесновски и св. Прохор Пчински се възприемат като духовни ученици на св. Иван Рилски, възпитаници и продължители на неговата монашеска духовна традиция и школа. [4]
Още от момента на неговото просияване в святост Рилският пустиножител се превръща в любим духовен отец, учител на монасите и вярващите християни и притегателен център за целия български народ и за неговите управници. Откриването на светите мощи на Рилския светец полага началото на неговата църковна и всенародна почит, чрез съставяне на Житие и Служба в негова прослава от монасите на Рилския манастир, а официалната канонизация в църковния календар се свързва с първото пренасяне на нетленните мощи на светеца от Рилската пустиня в град Средец.
Култът към св. Йоан Рилски се засилва сред българите особено много през периода на византийското владичество, когато мощите на светеца се намират в град Средец, а монашеското братство следва свещената реликва на своя духовен отец и напуска Рилската пустиня, за да съпътства нетленните му мощи където и те да се намират. От този смутен за българската история период произхожда и първото „Пространно житие на св. Йоан Рилски Чудотворец”, написано от византийския сановник, областен управител на град Средец и изтъкнат книжовник Георги Скилица.[5]
По време на Второто българско царство мощите на светеца са пренесени от цар Асен І в столицата Търново, а през ХІІІ и ХІV век се появяват нови житиеписни и химнографски творби в чест на Рилския пустиножител и чудотворец. В „Драгановия миней” от ХІІІ век и в други среднобългарски книжовни творби и литературни паметници се съдържат кратките (проложни) жития на светеца и множество служби в негова прослава. През ХІV век св. патриарх Евтимий Търновски създава своето Пространно житие на св. Йоан Рилски Чудотворец, което е един от шедьоврите на Търновската книжовна школа и на българската средновековна литература, въплъщаващ новите художествени и стилистични похвати на времето, отразяващи исихастките богословски идеи и духовно-аскетични принципи. Евтимиевото пространно житие предлага най-пълен агиографски разказ и най-авторитетно за Църквата повествувание за живота и духовния подвиг на Рилския светец, които са написани въз основа на по-ранните свидетелства от Търновския патриарх и най-почитат български първойерарх. В това житиеписно повествувание е предадена в най-голяма пълнота и срещата между св. Йоан Рилски с българския цар Петър, както и кореспонденцията между тях. Около тази среща в българската историческа памет има множество интерпретации, които дават повод за по-късни тълкувания и опити за изграждане на паралелни на църковната агиография и канонична литература версии за взаимоотношенията между двамата български светци. [6]
Паралелно на писмените житийни разкази за Иван Рилски около неговата личност и пустиножителски подвиг се създават и множество народни легенди и устни църковни предания. В някои от тях той е обрисъван като бедно момче от село Скрино, което работи като пастир и ратай за своите съселяни и няма свой имат, а в други като тайнствен странник от болярски или царски род, който е заточен от двореца в далечна крепост край родното му село или е принуден да приеме монашество заради дворцови и държавни интриги в Преслав.[7]
1.2. „Народното житие“ на Рилския пустиножител и народните легенди за неговата личност – научно-критични и методологични бележки.
Първото анонимно житие на свети Иван Рилски датира от средата на XII век във вида, в който е запазено и произхожда от непосредствените ученици на светеца в Рилската монашеска общност. То става източник и за следващите пространни и проложни жития, които разкриват нови литературни обработки и редакции на основното агиографско повествувание. Народните легенди от своя страна се движат в две противоположни насоки и представят Рилския пустиножител или като беден и неграмотен младеж или като високообразован книжовник от дворцовите среди – болярски или царски син, който се крие от суетата на света в Рилската пустиня. Агиографската църковна версия ни предава истината за наличие у свети Иван Рилски на имущество, получено по наследство от родителите, което младият ревностен подвижник раздава на сиромаси когато решава да се оттегли в манастир и да приеме монашество. Този отказ от материалните блага не е някаква богомилска демострация на отричане на материалното битие и на веществения свят, а е израз на монашеския обет за нестяжание и доброволен отказ от притежание на собственост и материални блага, която е в духа на църковните канони и монашески правила при избора на отшелнически начин на живот от християните.
Знаменитата среща на Рилския пустиножител с българския цар Петър, която е описана в житийните повествувания, с изключение на гръцкото житие, основаването на новия манастир в Рилската пустиня като духовна монашеска обител на Българската църква и привличането на множество монаси и поклонници към светия отец превръщат славата и паметта за неговото подвижническо дело и лечителски способности в нещо живо, въздействащо и дълбоко познато за българите още през първите десетилетия на Х век. Непосредствено преди пренасяне на неговите нетленни свети мощи по заръка на цар Петър в средновековния град Средец, което се разглежда и като официалното канонизиране на св. Йоан Рилски за светец от Църквата, ние срещаме и първите исторически свидетелства за неговата роля и значение в българската църковна история и народното битие. [8]
Едно от първите свидетелства за голямата почит към Рилския светец, още в средата на Х век, в България ние намираме в известната „Беседа против богомилите“ на презвитер Козма. Това свидетелство показва разглеждането на Рилския светец като контрапункт на новопоявилата се богомилска ерес. Отшелничеството на свети Иван Рилски е църковният път на аскеза за разлика от дуалистичната доктрина и сектантска религиозна практика на богомилите, които не признават църковните канони и догмати, отхвърлят йерархията и храмовете, иконите и почитта към светците в Църквата. [9]
В първите агиографски свидетелства – т.нар. „Народно житие“, и най-ранните химнографски свидетелства за оформящия се църковен култ към неговата личност, са свързани именно с откриване и почит към нетленните му мощи в Рилския манастир и последващото им тържествено пренасяне в град Средец. От този период датират и историческите сведения за първото „Народно житие“ на светеца, а така също и първите богослужебни последования и химнографски текстове от службите за църковните празници, отредени за почитане на паметта му в празничния църковен календар – неговото успение и пренасяне на светите му мощи. Тези най-ранни свидетелства от агиографски, химнографски и исторически характер са в основата и на по-късните пространни и приложни жития, които се опират и на множество устни народни легенди и църковни предания.[10]
Агиографският образ на св. Йоан Рилски Чудотворец ясно показва почит и възхвала към светец в рамките на каноничната рамка на църковното учение и духовна практика и дори апологетична и полемична насока в неговата дейност, които се използват в полемиката срещу богомилите от презвитер Козма. Наличието на апокрифни елементи в тези първи житиеписни свидетелства, според акад. Йордан Иванов, не са с еретически характер, а представляват църковни предания, свързани с почитта към св. Йоан Богослов и Св. Богородица.[11]
Към анализа и интерпретацията на писмените агиографски извори за живота, личността и духовния подвиг на св. Йоан Рилски, в по-ново време се прибавят и опитите за научно-критичен разбор на множество свидетелства на устното предание и местни църковни повествувания и легенди (главно от Софийско, Пернишко, Дупнишко и областта на Кюстендил, Мелник и поречието на река Струма), които имат отношение към корпуса от свидетелства, свързани с т.нар. „Народното житие“ на светеца. В хода на изследването на множество детайли от ранното детство или ранното странстване на Иван Рилски в планинските области на планините Руен, Рила и Витоша е необходимо да се правят и редица краеведски проучвания за локализиране и идентифициране на определени местности, топографски анализи или установяване на историческите и литературни пластове чрез паралели с локални устни традиции и църковни предания. [12]
Всички тези въпроси имат отношение към запълването на някои бели петна от биографията на младия Иван Рилски и установяване на свидетелствата за неговото родно място, семеен произход и духовна подготовка преди отшелничеството в Рилската пустиня. С оглед на тази проблематика и във връзка с основния предмет на изследването стои и задачата да се локализират и идентифицират онези манастири и места в региона на Западна България, които се свързват със странстването на св. Йоан Рилски в Софийската света гора и Витошките манастири – Германски и Курилски, Искърското дефиле (манастира свети Иван Пусти), Осоговската планина, Рилската планинска област и местностите от поречието на река Струма до Мелник и Роженския манастир.
За целите на историко-критичния анализ и богословско-херменевтична интерпретация на основните моменти от жизнения път и духовния подвиг на Рилския светец където е необходимо ще бъдат привличани и такива данни, които имат релевантно отношение към писмените извори и изследваната проблематика, но като допълващи писмените свидетелства. Този корпус от народни предания се свързва в науката с традицията на т.нар. „Народно житие“ и има своето място при изследване и интерпретация на въпроси предимно от духовен и религиозен характер. [13]
Агиографската и химнографската традиция, свързани с почитта към св. Йоан Рилски през средновековната епоха изграждат един устойчив образ на Рилския светец, който се допълва през вековете и достига до утвърдена църковна традиция с трайни насоки за изграждане на образа на светеца, която се обогатява и изгражда чрез приемственост и обновление на житиеписните свидетелства от времето на Първото българско царство, през годините на византийското господство и до обновлението на култа и прославата на Рилския светец през Втората българска държава и разцвета на Търновската книжовна школа. Тази почит се разпространява от Рилската света обител до Средец, през Унгария и Търново, Света гора и отвъд българските предели. Свети Иван Рилски, по думите на проф. Димитрий Оболенски, заедно със св. Антоний Печорски сред русите, играят ролята на първооснователи на монашеството сред новопокръстените славянски народи в България и Киевска Русь, защото техните манастири са основани не чрез ктиторската подкрепа на православните владетели, а са утвърдени върху техния личен духовен подвиг и поучение. Ето защо тяхната историческа и духовна роля, от гледна точка на Църквата, е на същински основатели и първоначинатели на монашеството, на духовни отци и най-авторитетни църковни учители и наставници. [14]
1.3. Агиографският образ и духовният подвиг на Свети Йоан Рилски в исихастката интерпретация на „Пространното житие“ от Патриарх Евтимий Търновски
В най-пълна степен духовният образ на свети Йоан Рилски Чудотворец е изграден чрез агиографски, химнографски и иконографски свидетелства и църковни паметници през епохата на Търновската книжовна школа след пренасяне на светите и нетленни мощи на всебългарския светец в столичния град Търново. В чест на св. Йоан Рилски Чудотворец в престолния град Търново е построена специална църква и манастирска обител, където монасите от неговата общност продължават своето духовно и църковно служение. А посредством дарствените грамоти на българските владетели от Търново на манастира на Св. Йоан в Рила са предоставени специални права за административна независимост и придадени във владение много от селищата в неговата околност. Почитта към свети Йоан Рилски се превръща във всенародна и утвърдена църковна прослава и обхваща равномерно всички български земи в обширното Търновско царско. Най-старите запазени иконографски изображения на светеца са от Боянската църква, Земенския манастир и Рилската света обител и датират от периода на XIII-XIV век.[15]
Според някои изследователи на историята на Българската църква и християнската старобългарска книжнина по времето на св. Иван Рилски все още цялата известна ни по-късно в старобългарски и славянски превод класическа монашеска литература и нейните стандартни сборници и патерични антологии все още не са били преведени. Много учени основателно предполагат и приемат, че самият Рилски пустиножител в своята духовна подготовка е усвоил и гръцки език и, или сам е превеждал определени авторитетни светоотечески текстове от Патерикона, или под негово ръководство в Рилската обител са се превеждали литературни творби на аскетическото и монашеско богословие, свързани с най-авторитетните учители на исихазма. [16]
Такава теза в нашата богословска наука изказват богословите акад. проф. Иван Гошев, проф. Иван Панчовски и архим. Пантелеймон Пулос. Те аргументирано посочват въз основа на историческите и агиографски свидетелства, че светият отец е познавал и е чел постоянно с особен интерес произведенията на св. Ефрем Сириец, на св. Антоний Велики, на св. Теодосий Велики и св. Теодор Студит, а на своите духовни ученици и последователи препоръчва непрастанно да четат и да задълбочават познанията си върху „отеческите писания.” С основание може да се предположи, че в манастира още от неговото възникване съществува монашеска книжовна школа и манастирски скрипторий за превод и преписване на духовна и богословска литература. Наличието в книгохранилището и в ръкописната сбирка на Рилския манастир на отделни стари глаголически фрагменти от творенията на св. Ефрем Сириец и св. Йоан Лествичник, например, показват убедително както древността на книжовното наследство в Рилската обител, така и съдържанието и репертоара на монашеската и аскетична литература, която се чете, превежда и преписва в манастира. Това са на първо място любимите на православните монаси духовни учители, които в най-голяма степен определят традицията на исихазма.[17]
Църковното служение на св. Патриарх Евтимий преминава под знака на исихазма и духовното обновление на Православието чрез активната творческа дейност на Търновската книжовна школа, но и на фона на тъмните сенки и смутове от периодични изяви на стари и нови дуалистични движения, сред които най-устойчиво е богомилството, което се свързва по това време тясно с месалианството и поражда нови метастази и проявни форми на религиозни движения, водещи до различни спорове, сред които най-ярките са адамитството и варлаамитството. [18]
След падането на Българското царство под властта на османските поробители в края на четиринадесетото столетие следва и пренасяне на мощите на свети Иван Рилски отново от Търново в Рилския манастир, за което свидетелства повестта на рилския книжовник от ХV век Владислав Граматик. Това историческо повествование се разглежда като продължение на Житието от св. патриарх Евтимий, което свидетелства за съзнанието за приемственост на духовната и църковно-историческа традиция, което преминава от Търново към възобновената Рилска обител.[19]
Всички тези странствания на светите мощи на Рилския светец и престоя им на различни места в Средец, в унгарския град Естергом, връщането и отново в Средец, пренасянето и в Търново и повторното им връщане в Рилския манастир са причина за разпространяване на почитта на св. Иван Рилски из цялата българска земя, за превръщането му в общобългарски закрилник и общонароден небесен покровител и за създаването на множество устни легенди и народни разкази .[20]
2. Личността на Рилския светец и богомилската дуалистична ерес в Средновековна България
Свети Йоан Рилски живее във времето на цар Петър през Х век когато в България се появява и новата богомилска ерес, разпространявана от поп Богомил. [21]
В народните легенди за Рилския светец или наличието на елементи с апокрифен характер в житийната литература някои автори виждат сходство с богомилската народна вяра. Акад. Йордан Иванов посочва че при богомилите липсва почит към светци и свети мощи и това обстоятелство е предпоставка за невъзможност за сближавате на дуалистичните вярвания и представи на богомилите с църковната почит и култ към све. Йоан Рилски. [22]
Докато Рилският светец е сочен като образец на християнско благочестие и духовен пример за християните, то богомилите в своята гностико-дуалистична доктрина и практика са антицърковно и антидържавно движение, което се отклонява от православното учение на Църквата и призовава за неподчинение на държавните власти.[23]
Между православното подвижничество и монашеско отшелничество на св. Иван Рилски и богомилското отричане на светските и църковни власти е налице ключова разлика, която в по-късни социално-политически интерпретации се разглежда като два паралелни начина на бягство от света и отхвърляне на социално-икономическите порядки на средновековното общество и държавно-политически порядък. Между двете аскетични форми на отдръпване от света – християнското отшелническо монашество и богомилското дуалистично отричане на земната действителност, има ключова и съществена разлика, която остава непреодолима независимо от външните аналогии на двете форми на аскетична практика. Дуабистите отричат земния свят като творение на злото начало и не признават онтологичната добротийност на видимия свят (Бит.1:31)
Духовният подвиг на Иван Рилски е християнска аскетика, нравствено подвижничество чрез покаяние и молитва и мистично съзерцание на Бога в лоното на Църквата и подвижничество в християнските добродетели в благодатния живот на Православната църковна традиция, а дуалистичната доктрина на богомилството е свързана с извън-църковни за краен аскетизъм и отричане на църковните тайнства и видимия материален свят като Божие творение. [24]
Към личността на свети Йоан Рилски се изгражда църковна и всенародна почит като към светец и духовен покровител чрез молитвена и богослужебна прослава към неговите нетленни свети мощи, докато богомилите в своята гностико-дуалистична религиозна практика не отдават почит към светците и техните реликви, към икони, храмове и светия кръст, отхвърлят църковните тайнства и всичко, което оформя религиозната традиция и култ на каноничното християнство. Чудотворството и изцеленията, свързани с нетленните мощи на Рилския светец са основата за всенародната почит докато тези аспекти на църковния култ и каноничните форми на църковното християнство са обект на критика и отричане от богомилите в тяхната дуалистична доктрина, свързана с неоманихейски и иконоборски антицърковни учения.
На борбата и богословската полемика с богомилите е посветена голяма част от литературната, църковна, пастирска и учителна дейност на Св. Патриарх Евтимий. Много от неговите духовни поучения и нравствени наставления, назидателни слова или Похвални слова за различни светци, които той пише и преработва в редактиран вид, са насочени към утвърждаване на Православието и изобличаване на богомилската ерес. Чрез житията на св. Йоан Рилски и св. Иларион Мъгленски светият Търновски патриарх цели да покаже истинските духовни образци на учители и наставници на Божия народ, а чрез тяхното учение и пример, както и чрез духовните им наставления и църковни поучения, да покаже заблудите на еретиците и да разобличи суетните празнословия на нечестивите проповедници на лъжеучения. [25]
Богомилите отричат официалната църква и нейната йерархия, като твърдят, че истинската християнска вяра не изисква посредничеството на духовници и църковен клир. Както павликяните преди тях те наричат себе си апостоли и пророци, а своите последователи – „ученици“ и „слушатели“ и отричат необходимостта от служебно свещенство и църковна йерархия, които да извършват богослужения и религиозни ритуали, защото ги асоциират със старозаветното храмово свещенство, което е било обект на критика от страна на Иисус Христос в Неговото новозаветно евангелско учение. [26]
2.1. Църковни, исторически и литературни интерпретации за връзката между св. Йоан Рилски и богомилството в новата българска книжнина.
Един от първите сред българските историци, който се заема сериозно с научно и извороведско проучване на темата е акад. Йордан Иванов. Още в своето капитално съчинение „Български старини из Македония“ той подема едно сериозно и задълбочено критично и научно изследване върху Житията на св. Иван Рилски като исторически извори и агиографски свидетелства. Там ясно се разграничават агиографските извори и свидетелства за Рилския светец от устните предания и местни легенди за него. През 1917 година академик Йордан Иванов издава историческото си изследване „Иван Рилски и неговият манастир“, в което се спира върху проблематиката за неговия „Завет“[27], а през 1936 година авторът публикува и специална студия върху житията на светеца. [28]
От специалистите по средновековна българска история би следвало да се споменат и научните трудове на проф. Васил Златарски и проф. Петър Мутафчиев. Докато първият се спира върху темата за св. Иван Рилски в контекста на по-общите проблеми на християнизацията на Средовековна България, то Петър Мутафчиев се опитва да лансира друг алтернативен поглед и да обоснове свой историософски подход към религиозната култура и традиции в България. В своето историческо изследване „Поп Богомил и свети Иван Рилски“ този български историк се опитва да сближи дуалистичното учение на богомилите с отшелническото монашество на св. Йоан Рилски.[29]
И двете форми на религиозно отношение към света, изразяващи се в аскетично отшелничество и бягство от суетата на мирското и отхвърляне на материалното битие и държавната власт, Петър Мутафчиев се опитва да обедини под общия знаменател на „духа на отрицанието“. По този начин в българската хуманитаристика се прокрадва едно отъждествяване на църковния модел на монашеско отшелничество с дуалистичните учения и практики като две различни форми на бягство от света, основани на „духа на отрицанието“. С това в българската историческа наука през 30-те години се появява един особен философски поглед и подход към личността и делото на св. Иван Рилски, при който неговият образ се слижава с този на поп Покомил и тази близост се търси в отричане на държавната власт и бягство от светския живот, отказ от среща с цар Петър и приемане на неговото дарение за манастира в Рилската пустиня, а елементи от тази насока на интерпретация могат да се открият и у някои други автори и по-късни изследвания . [30]
През 1940 година по темата за личността на Рилския светец и житиеписните творби като извор за неговия живот и дело публикува свое сериозно и задълбочено научно изследване и проф. Васил Киселков. През този период във фокуса на българските исторически изследвания на първо място се открояват въпросите за житиеписните творби и характера на агиографските свидетелства като извори за живота и дейността на Иван Рилски. [31] На този кръг въпроси се спират и специалистите в областта на църковно-богословските изследвания. Така например проф. Иван Гошев от Богословския факултет разработва през 1946-1947 година и публикува през 1948 година свое богословско-историческо изследване по темата за житията на св. Йоан Рилски. Неговата студия „Трите най-стари пространни жития на св. Иван Рилски“ е разработена по повод на големия юбилей на 1000-годишнината от Успението на св. Иван Рилски и е публикувано в Годишника на Богословския факултет към Софийския университет.[32]
В българската богословска наука и църковна литература се появяват редица изследвания за личността и монашеския път на Рилския светец и от акад. Иван Снегаров, акад. Иван гошев, проф. Иван Панчовски [33], архим. Серафим Алексиев и архим. Пантелеймон Пулос. В историографията и българската наука като основа за комплексния исторически и богословски анализ на живота и делото на св. Йоан Рилски се прави разлика между агиотрафското писмено наследство на пространните и проложните жития и апокрифните устни предания и легенди. В тази връзка се възприема за меродавно от църковна и научна гледна точка придържането към основния корпус от исторически и документални свидетелства, който обхваща житията и другите химнографски средновековни извори, сред които най-важните са следните:
1. „Народно житие на св. Иван Рилски“ и най-ранни служби (Х век);
2. „Житие на св. Йоан Рилски” от Георги Скилица (ХІІ век);
3. Проложни жития на светеца от „Драгановия миней“ (ХІІІ век);
4. Пространно житие на св. Йоан Рилски от патриарх Евтимий Търновски (ХІV век);
5. Рилската царска грамота на Търновския цар Иван Шишман за статута на манастирските владения през ХІV век (1378);
6. Повест за връщане на мощите на светеца от Търново в Рилския манастир от Владислав граматик (1469);
7. „Житие с похвала на св. Йоан Рилски“ от Димитър Кантакузин (ХV век);
8. Сборник с канони, служби и жития за св. Йоан Рилски от Давид Рилски (ХV век);
9. „Житие на св. Йоан Рилски“ от Данийл Рилски (ХVІІІ);
10. „Завет на св. Йоан Рилски“ по преписите от ХІХ век. [34]
Водещите духовни принципи на християнската аскетика, нравствено богословие и монашеска духовност, които са характерни и типични за православната исихастка традиция, се разкриват и отразяват по един изключително въздействащ и оригинален, едновременно възвишен, но и достъпен и практически приложим начин, в „Завета на св. Иван Рилски“. Поради тази възвишеност и простота, която е плод на благодатното озарение и мистичен опит, и главно поради личния пример на Рилския свети отец и чудотворец, неговите духовни наставления придобиват изключителен авторитет и значение за църковното предание на Българската църква и формират най-жизнената и плодотворна традиция на монашество, православна духовност и подвижничество, характерни не само за монашеското братство на Рилската света обител, но и за монашеството като цяло в България. [35]
Чрез своя Завет към рилските монаси св. Иван Рилски се утвърждава като най-авторитетния духовен учител на Църквата и народа през вековете в миналото и днес. По своя характер и съдържание „Заветът на св. Йоан Рилски“ би следвало да се разглежда като един от най-ранните и основополагащи авторитетни текстове за развитието на българското монашеско богословие и като първоизвор за насоките на развитие на православното нравствено и аскетическо богословие в духовната традиция на Българската православна църква. [36]
Въпреки установения научен консенсус за историческите факти около живота и личността на св. Иван Рилски паралелно на установения църковен и научен подход към изследването на светеца се лансират и други алтернативни художествени версии и неправдоподобни хипотези, които придобиват популярен характер. Източник на подобни писания са както легенди от Рилския манастир и неговите околности, така и романтични и поетични творения на Иван Вазов.
През 30-те години на ХХ век се появяват някои алтернативни литературно-митологични интерпретации за произхода, месторожднието, ранните години, живота и делото на свети Иван Рилски, които се основават на късни легендарни версии или апокрифни източници в Народното житие.[37]
От тези легенди и народни предания постепенно се преминава към търсене някаква външна и формална връзка между отшелничеството на Рилския светец и появата на богомилското движение по линия на отричане на византинизма в църския двор, бунтове на боляри и принудително заточение в манастир. След изследването на проф. Петър Мутафчиев за двата пътя на отрицание на действителността в средновековната българска култура – отшелничеството и богомилството, се появяват множество литературно-митологични и художествени версии за живота и личността на Рилския светец с легендарен характер и опити за сближаване на неговия християнски аскетичен и отшелнически живот с тези на поп Богомил и антицърковното движение на богомилите. Автори като А. Кавдански , Гьозлиев и други се позовават на устните предания и правят опити да обрисуват образа на Рилския светец според народните легенди като болярски син или брат на св. Петър, който отказва да се срещне с него и да приеме златото като дар. [38]
В по-ново време от тези легенди и сюжетни линии за произхода и образованието на Рилския светец – дали е бил образован или безкнижен, защо е отхвърлил срещата с цар Петър и други подобни общи места с легандарен характер, се излагат множество хипотези и се правят опити, главно от писатели с езотеричен и митологичен уклон, да се сближава образа и учението на св. Иван Рилски с богомилите като се търси уеднаквяване на мистичните възгледи на светеца с техните гностико-езотерични, антидържавни и антицърковни учения.[39]
2.2. Апокрифни и „богомилски“ легенди за Иван Рилски в някои „езотерични“ и нови литературно-митологични версии и интерпретации.
През последните години интересът към езотеричните възгледи на богомилите се отразява и на тази насока на търсене на сближаване между мистичния път на отшелничество и пустиножителство и дуалистичните доктрини на манихеите и месалианите, които имат някои външни прилики с анахоретството и източното монашество. Тази външна аналогия и опит за търсене на сходство между анахоретското отшелничество на Иван Рилски и анархичните и нихилистични възгледи на богомилите дуалисти се разглежда критично в църковната история и богословските систематични изследвания. [40]
Съвременната историческа литература и най-вече разнообразна популярна книжнина ни предоставя нови интерпретации и нови „апокрифни“ версии на жития и легенди за Свети Иван Рилски. След опитите на адвокат Кавдански и други автори като Гьозлиев да изградят алтернативна агиографска версия за Рилския светец, която се позовава на изказани мнения и виждания на френския византолог Шарл Ле Бо [41], в своите литературни опити в днешно време тези художествени и популярни издания се стремят да задоволят липсата на информация или да разбулят „премълчавани“ и „редактирани“ части от официалните църковни жития и агиографски повествувания за светеца. [42]
През последните години на българския книжен пазар се появиха две такива нови анонимни и апокрифни жития на св. Йоан Рилски, а заедно с тях и опити да бъде представена алтернативна „богомилска версия“ на „изначалното“, „загубено“ или „тайно житие“ на светеца. Това са изданието „Св. Иван Рилски – завет и изцеления“ (София, 2023), което е анонимно като авторство, но с посочен съставител Мария Козовска. То представлява популярно четиво с извадки от проложните и пространните жития на Рилския отшелник, но и с допълнени части за лечителски практики и богомилски легенди и версии за Иван Рилски.[43]
По своята литературна техника на съставителство изданието повтаря модела на съставителство на късните жития от Рилския манастир на книжовниците дамаскинари или монах Игнатий Рилски, чрез събиране и компилиране на манстирски предания на светеца и местни народни предания и легенди. На фона на тези „тайни“ и „потулвани“ версии за произхода и месторождение на Рилския светец, за неговото образование и благороднически произход новите житиеписни творения се доближават до апокрифните писания и лансират опити той да бъде обрисуван като „таен богомил“ или „царски син“, посветен лечител или философ, който „няма как да е бил прост и неук пастир от с. Скрино“, а непременно е учил в някоя столична висша книжовна и дворцова школа – ако не в Магнаурската заедно с цар Симеон, то със сигурност в Преславската или поне в Охридската по времето на цар Петър.
Съвременните апокрифни писания за живота на св. Йоан Рилски се отдалечават от народните легенди и предания или от романтичните литературна творения на автори като Иван Вазов и други български писатели от по-ново време и възприемат като своя художествена и естетическа платформа един особен културен дуализъм и апокрифна църковна история като достигат и до парацърковните и антицърковните богомилски легенди и езотерични учения на „тайното и алтернативно християнство“.
Днес също се създават различни художествени творби и музикални произведения по исторически поеми и житиеписни повести за „Рилския чудотворец“, поставят се музикални творби и исторически постановки от Софийска опера на открито в центъра на столицата между Синодалната палата и Патриаршеската катедрала, апокрифното творчество на някои автори и „нови богомилски“ писания ни предлагат „алтернативни“ жития, тайни и архивирани истории от средновековната епоха по модела на мистериите и мистификациите на Дан Браун. Лансират се „забравени“ или „забранени“ версии за историята на Свети Иван Рилски и се надграждат върху по-старите версии на легенди и митове нови езотерични версии или научни хипотези. Наред с посоченото анонимно или „ново народно житие“, издадено през 2023 година без автор, а само със съставител, предложено ни по подобие на древното и първо по време „анонимно“ житие, можем да се запознаем и с други днешни „народни“ или анонимни житиеписни повествувания с апокрифни елементи. Освен това анонимно или апокрифно житие без автор с „богомилски“ легенди и версии с множество хипотези и догадки за произхода и родното място, обучението и подготовката на Свети Иван Рилски и неговите връзки с цар Петър, има в този жанр и авторски литературни произведения. Всички те се движат в жанровата и литературна форма на „народно житие“ или „апокрифно житие“ и са предназначени за широката публика и масовия читател. По това се доближават до апокрифната или дамаскинарска литература или до народната книжниа от средновековната и османската епоха.
Второто своеобразно апокрифно житие е вече по-сериозен опит за алтернативно агиографско писание и народно „архивирано житие“. То е авторско литературно произведение и отново се изгражда върху народните легенди и богомилски митове за цар Симеон и цар Петър, дворцови интриги, бягство или заточение на св. Иван Рилски в отшелнически пещери, но с богомилските наративи и митове го свързват вече легендите Боян Мага и тайното учение на богомилите, както и „цензурата“ на Църквата и хронистите на Българската патриаршия през вековете за орязване на литературното агиографско предание за живота на Рилския светец и чудотворец. Появата на византинизма и цензурата върху монасите от Рилския манастир, както и редакторската намеса на хронистите и жтиеписците е довела до прикриване на „истинската история“ за царските синове и двама братя св. Иван Рилски и цар Петър и за неговите тайни връзки с богомилското „народно движение“ срещу църковните злоупотреби и изкривяване на древното „езотерично християнство“. Автор на това художествено произведение за Рилският Чудотворец, наречено „архивираното житие на св. Йоан“ е съвременният писател Христо Буковски. Той е автор на множество популярни книги за богомилството и предлага свой прочит на свръзката между подвига на св. Йоан Рилски и средновековното богомилско учение и мистична практика. Авторът се посвещава на дългогодишни изследвания на литературните и устни народни предания и легенди за Рилския светец и завършва своите изследвания с издадената книга „Рилският Чудотворец“ през 2025 година.[44]
Аавторът се движи в рамките на описаните модели за съставителство на народните жития от рулските монаси в по-ново време чрез комбиниране на народни легенди и църковни устни предания. Той дава своята лична история и твърди подобно на монах Игнатий Рилски от възрожденската епоха, как при среща и беседа с игумена на Рилския манастир през 80-те години на ХХ век – Драговитийски епископ Йоан, му е била разкрита и потвърдена версията за двамата царски синове на цар Симеон Велики и родни братя – Иван и Петър, като му дал благословение да напише книга по тази тема още през далечната 1983 година. Игуменът на Рилския манастир съобщил на автора че това е древно манастирско предание, подарил му книгата „Лествица“ на св. Йоан Синайски и му дал съвет да се придържа към истината. Това най-ново литературно произведение за живота на св. Йоан Рилски е свидетелство за това как древните народни умотворения и предания са живи и днес и от устни разкази и локални исторически наративи се превръщат в житиеписни повествувания и алтернативни апокрифни писания. Около личността и делото на Рилския Чудотворец има живи местни легенди и предания и в днешно време и те оформят своеобразния източник на наративи, свързани с „Народното житие“ и подхранващи множество алтернативни версии и научно-исторически хипотези. Част от тези апокрифни разкази и легенди се сближават с богомилската книжнина и макар пред средновековието богомилите да не са почитали светци и свети нетленни мощи, храмове и икони, около които е изградена почиттта и църковния култ към свети Иван Рилски в българската християнска традиция, в днешно време тази доктринална и догматико-вероучителна граница между Православието и дуалистичните учения, между каноничното християнство и езотеричното се заличава от нови романтични легенди и митологични наративи. В духа на новите религиозни движения или ню ейдж езотерични култове се размива границата между православна и канонична духовна практика и алтернативни неогностически и дуалистични учения с техните теософски доктрини и окултни практики.
3. Заключение и изводи
1. Всички тези църковно-исторически и актуални въпроси за каноничните и апокрифни агиографски писания са сериозно предизвикателство и изпитание пред всеки съвременен любител или изследовател на българското духовно наследство, както с оглед на миналото на българския народ през вековете, така и днес. В това дълбоко културно и книжовно наследство се преплитат православното църковно предание и духовният път на монашеското отшелничество, исихастките принципи и традиции на светостта и подвига на св. Иван Рилски като образец на християнската вяра, благочестие, святост и добродетелност за българите, но и алтернативното древно дуалистично учение на богомилството, което търси своята връзка с народния бит и народните предания и легенди, с народната памет и религиозност и с проявите на вяра чрез алтернативни религиозни практики, езотерични учения, вярвания и апокрифни писания. Езотеричното търси изява и легитимация чрез всебългарския светец и предлага легенди и подмяна на историческите факти и събития.
2. В търсене на историческата истина за християнското наследство на св. Йоан Рилски в благодатното лоно на Българската църковна традиция, и съзнателно изповядване на вярата и истината за Бога като Творец на света и човека, всеки съвременен изследовател или редови християнин са стреми да се докосне до автентично познание на историческата и културна реалност и да опознае в автентичен вид духовното наследство на Православието. Задачата за едно ясно разграничаване на доктриналните отлики и вероучителни различия между Православното вероизповедание на Църквата и алтернативните парацърковни дуалистични движения през средновековната епоха и техните импликации днес е съвременна задача за научно творчество в областта на богословската книжнина в България.
3. Според редица съвременни изследователи като Димитрий Оболенски и Герхард Подскалски в днешно време е необходимо задълбочено и систематично проучване на това агиографски и богословско книжовно и културно наследство на Църквата в православния славянски свят славяно-византийски културен кръг, както и на апокрифната книжнина за да се достигне до едно по-ясно и отчетливо разграничаване на религиозно-нравствените и духовни аспекти на Православието като ортодоксалната исихастка традиция и практика на Църквата и до критично разбиране за естеството на алтернативната богомилска гностико-дуалистична религиозност, неоманихейска доктрина и езотерична духовна практика.
ЛИТЕРАТУРА
ПРЕЗВИТЕР КОЗМА. Беседа против богомилите. София. 1934.
ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ. Съчинения. София. 1990.
АРХИМ. СЕРАФИМ.Св.Иван Рилски и значението му за българския народ. София. 1992.
АНГЕЛОВ, Д., Богомилството в България. София. 1961.
БАКАЛОВ, Г. Отшелничество и богомилство. – в: Средновековие и съвременност. София. 2011.
БУКОВСКИ, Х., Рилският чудотворец. Архивираното житие на св. Йоан. София. 2025.
ГОШЕВ, Ив., Трите най-стари пространни жития на св. Иван Рилски. – Годишник на Софийския Университет, Богословски Факултет, т. 25, 1947-1948. С.,
ДИНКОВ, К., История на Българската църква. София. 1954. 1948.
ДУЙЧЕВ, И., Рилският светец и неговата обител. София. 1947.
ИВАНОВ, Й., Иван Рилски и неговият манастир. София. 1917.
ИВАНОВ, Й., Жития на св. Ивана Рилски. – в: Годишник на Софийския Университет, ИИФ, т. 32, София, 1936.
КАВДАНСКИ, А., Св. Иван Рилски и неговия монастиръ. София. 1937.
КИСЕЛКОВ, В. Свети Иван Рилски. Жития. София. 1940.
КОЗОВСКА, М. Св. Иван Рилски – завет и изцеления. София. 2023.
КОЧЕВ, Н., Византия, Балканите и Западът. Проблеми на културата през XIII-XIV век. София. 1998.
МИХАJЛОВСКИ, J., Манастир Свети Jоаким Осоговски. Скопjе. 2008.
ОБОЛЕНСКИ, Д. Византийската общност. Източна Европа 500-1453. София. 2001.
ПУЛОС, П., Свети Иван Рилски. Вечен небесен покровител на българския народ. София. 1992.
––––––––––––
Източник: Добротолюбие
[1] ГОШЕВ, Ив., Заветът на св. Иван Рилски в светлината на старобългарското и византийското литературно предание от IX до XIV век. – в: Годишник на Духовната Академия, Т. IV, 10, София. 1954.
[2] Срв. КОЗОВСКА, М. Св. Иван Рилски – завет и изцеления. София. 2023.
[3] ИВАНОВ, Й. Жития на св. Ивана Рилски. – в: Годишник на Софийския Университет, ИИФ, т. 32, София, 1936.
[4] МИХАJЛОВСКИ, J. Манастир Свети Jоаким Осоговски. Скопjе. 2008. с. 7-22.
[5] ИВАНОВ, Й. Иван Рилски и неговият манастир. София. 1917, с. 131-142.
[6] КАВДАНСКИ, А., Св. Иван Рилски и неговия монастиръ. София. 1937, с. 14-17).
[7] ПУЛОС, П. Свети Иван Рилски. Вечен небесен покровител на българския народ. София. 1992, с. 76-86.
[8] ДИНКОВ, К., История на Българската църква. София. 1954. 1948, с. 114-116.
[9] ИВАНОВ, Й., Жития на св. Ивана Рилски. – в: Годишник на Софийския Университет, ИИФ, т. 32, София, 1936.
[10] Пак там.
[11] ИВАНОВ, Й., Жития на св. Ивана Рилски. – в: Годишник на Софийския Университет, ИИФ, т. 32, София, 1936.
[12] ПУЛОС, П., Свети Иван Рилски. Вечен небесен покровител на българския народ. София. 1992, с.76-86.
[13] КИСЕЛКОВ, В. Свети Иван Рилски. Жития. София. 1940.
[14] ОБОЛЕНСКИ, Д. Византийската общност. Източна Европа 500-1453. София. 2001.
[15] ПУЛОС, П., Свети Иван Рилски. Вечен небесен покровител на българския народ. София. 1992.
[16] Пак там, с. 401-409.
[17] НУШЕВ, К. Рилският манастир като духовно-просветен център и значението му за развитие на Нравственото богословие в България. – в: Културното наследство на Рилския манастир – състояние и перспективи на проучването, опазването и реставрирането му. БАН, Институт за изследване на изкуствата. София. 2011, с. 46-59.
[18] КОЧЕВ, Н., Византия, Балканите и Западът. Проблеми на културата през XIII-XIV век. София. 1998, с. 89-105.
[19] ДУЙЧЕВ, И., Рилският светец и неговата обител. София. 1947.
[20] ПУЛОС, П., Свети Иван Рилски. Вечен небесен покровител на българския народ. София. 1992.
[21] ДУЙЧЕВ, И., Рилският светец и неговата обител. София. 1947.
[22] ИВАНОВ, Й., Жития на св. Ивана Рилски. – в: Годишник на Софийския Университет, ИИФ, т. 32, София, 1936.
[23] АНГЕЛОВ, Д., Богомилството в България. София. 1961. с.117.
[24] ПРЕЗВИТЕР КОЗМА. Беседа против богомилите. София. 1934.
[25] ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ. Съчинения. София. 1990.
[26] ПРЕЗВИТЕР КОЗМА. Беседа против богомилите. София. 1934.
[27] ИВАНОВ, Й., Иван Рилски и неговият манастир. София. 1917, 131-142.
[28] ИВАНОВ, Й., Жития на св. Ивана Рилски. – в: Годишник на Софийския Университет, ИИФ, т. 32, София, 1936.
[29] МУТАФЧИЕВ, П., Поп Богомил и свети Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история. – Философски преглед, 1934, №2, с. 97-112.
[30] КАВДАНСКИ, А., Св. Иван Рилски и неговия монастиръ. София. 1937.
[31] КИСЕЛКОВ, В. Свети Иван Рилски. Жития. София. 1940.
[32] ГОШЕВ, Ив., Заветът на св. Иван Рилски в светлината на старобългарското и византийското литературно предание от IX до XIV век. – в: Годишник на Духовната Академия, Т. IV, 10, София. 1954.
[33] ПАНЧОВСКИ, И. Творческото влияние на св. Иван Рилски в историята на българския народ. – в: Животът и щастието в християнско осветление. София. ., 1957.
[34] ДУЙЧЕВ, И., Рилският светец и неговата обител. София. 1947.
[35] Архим. СЕРАФИМ. Св.Иван Рилски и значението му за българския народ. София. 1992, с. 5-41.
[36] НУШЕВ, К. Православната духовно-нравствена култура в християнската история на България – традиции и съвременни перспективи. – в: сб. Българската православна църква. Традиции и настояще. София. 2009, с.195-213.
[37] СТЕФАНОВ, П., Свети Йоан Рилски в огледалото на неговите жития. – в: Културното наследство на Рилския манастир – състояние и перспективи на проучването, опазването и реставрирането му. БАН, Институт за изследване на изкуствата. София. 2011, с.. 29-45.
[38] КАВДАНСКИ, А., Св. Иван Рилски и неговия монастиръ. София. 1937.
[39] КОЗОВСКА, М. Св. Иван Рилски – завет и изцеления. София. 2023, с. 59-73.
[40] БАКАЛОВ, Г. Отшелничество и богомилство. – в: Средновековие и съвременност. София. 2011. с.431-438.
[41] Френски византолог и историк – Charles le Beau(1701-1778), който лансира версията за заговор срещу цар Петър от неговите братя и по-старши синове на цар Симеон като един от тях се отъждествява с Иван Рилски, който е заточен в крепост или манастир до с. Скрино.
[42] През 30-те и 40-те години на ХХ век подобни интерпретации стават много популярни и при други автори – популяризатори на историческото минало на българския народ и специално на живота и личността на св. Йоан Рилски. Те се позовават в своите хипотези на този френски историк, за да обосновават версията за царски или болярски произход на Рилския светец. – срв. КАВДАНСКИ, А., Св. Иван Рилски и неговия монастиръ. София. 1937.
[43] КОЗОВСКА, М. Св. Иван Рилски – завет и изцеления. София. 2023. с. 59-73.
[44] БУКОВСКИ, Х., Рилският чудотворец. Архивираното житие на св. Йоан. София. 2025.
