Християнство.бг
Велизар Беров
Кой си ти, че Светият Синод да се допитва до теб? Кой ти даде властта и правото на архиерей, за да произнасяш присъди над епископи и патриарси, да определяш кой е достоен и кой е недостоен, кой принадлежи на Църквата и кой трябва да бъде предаден на анатема? Този въпрос трябва да бъде зададен ясно на всички онези самоназначили се съдници, които с удивителна лекота произнасят „анатема“ и „недостоен“ срещу Вселенския патриарх Вартоломей, срещу архиереи и цели поместни църкви, сякаш църковната власт произтича от личното им убеждение и каноничният ред се определя от силата на техния глас.
Църквата никога не е живяла по този начин. От апостолско време тя познава служението, приемството, събора, епископата и каноничния съд. Христос казва на апостолите: „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето, и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (Мат. 18:18). След Възкресението Той отново им казва: „На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Йоан 20:23). Тази власт се осъществява в живота на Църквата чрез апостолското приемство и съборния ред. Затова Църквата има епископи, събори, канони и установен ред за разглеждане на църковните провинения.
Тъкмо тук възниква неудобният въпрос към онези, които толкова охотно анатемосват Вселенския патриарх: какво ще стане, когато каноничната църковна власт се произнесе спрямо самите тях? Какво ще стане, когато архиереите, срещу които днес се хвърлят обвинения и проклятия, заседават съборно и приложат каноничния ред към онези, които рушат църковното единство, създават разделения или самоволно прекъсват общението? Тогава личното „анатема“ няма да стане по-силно от съборното решение, само защото е било написано с главни букви във Facebook. Интернет, с цялото му неизчерпаемо производство на самоназначени канонисти, все още не е получил място сред Вселенските събори.
Светият Синод притежава реална църковна власт. Архиереите носят реална отговорност за поверената им Църква. Те могат според каноничния ред да налагат запрещения, да разглеждат обвинения срещу клирици, да постановяват низвержение и да прилагат църковни наказания. Думите „анатема“ и „недостоен“ следователно не са играчки за религиозна саморазправа. Църковната присъда предполага власт, компетентност, установен ред и отговорност пред Бога.
Тук трябва да се помни и още нещо много по-страшно. Думите „Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели“ (Мат. 25:41) принадлежат на Христос. Последният съд принадлежи на Христос. Именно затова никой човек не трябва самоуверено да превръща собствената си ненавист в присъда на Бога. Църковният съд има своето място и своята сила в земния живот на Църквата; окончателната съдба на човека остава в ръцете на Онзи, Който единствен познава сърцето.
Това прави самоволното анатемосване още по-сериозно. Човек застава пред екрана, произнася присъда над патриарх, обявява го за еретик, недостоен и отпаднал, след което остава с убеждението, че небето е длъжно да ратифицира написаното от него. Църквата не функционира по този начин. Две хилядолетия еклисиология не могат да бъдат отменени от един гневен статус.
Вселенският патриарх Вартоломей е каноничен архиерей и предстоятел на Константинополската църква. Неговите действия могат да бъдат обсъждани и богословските му позиции могат да бъдат подлагани на аргументирана критика. Църковната история познава спорове между патриарси, събори, епископи и богослови. Самото несъгласие никога не дава автоматично на несъгласния архиерейска власт. Каноничната присъда се произнася от компетентната църковна власт според установения ред.
Затова онези, които викат „анатема“ срещу Вселенския патриарх, трябва да разберат тежестта на собствените си думи. Ако признават съборността, трябва да признаят и правото на Църквата да съди според каноните. Ако признават епископата, трябва да признаят и неговата канонична власт. Ако признават апостолското приемство, не могат едновременно да се поставят над него и сами да решават кой архиерей принадлежи на Църквата.
Най-дълбокият смисъл на църковната дисциплина остава спасението. Христос не основа Църквата, за да създаде институция за производство на осъдени. Апостолът свидетелства за Бога, „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4), а Евхаристията събира разделените в едното Тяло Христово. Дори най-тежката църковна епитимия трябва да бъде разбирана в перспективата на покаянието, изцелението и възстановяването на общението. Божията любов не се превръща в слабост, когато търси изгубения човек; тя разкрива самата цел на Христовото домостроителство: събирането на творението в Него.
Ето защо бъдете внимателни, когато произнасяте „анатема“. Бъдете още по-внимателни, когато наричате патриарх „недостоен“. Църквата не е тълпа, която чрез викове решава кой остава и кой си отива. Тя е Тяло Христово, имащо апостолско приемство, йерархия, каноничен ред, съборност и Евхаристия.
Можете да спорите с патриарх. Можете да оспорвате негово решение. Можете да изложите богословски и канонични аргументи срещу негово действие. Самоволното произнасяне на църковна присъда изисква власт, която отделният човек просто не притежава.
Затова преди да изпратите Вселенския патриарх Вартоломей в ада, спомнете си кой действително държи ключовете на ада и смъртта (Откр. 1:18). Преди да произнесете присъда над архиерей, спомнете си, че самите вие стоите под съд. Преди да заявите кой е извън Църквата, спомнете си, че Църквата има каноничен и съборен ред, който не започва и не завършва с личното ви мнение.
Последната дума няма да принадлежи на нашите анатеми. Последната дума принадлежи на Христос.
