Християнство.бг
Д-р Мийхол О`Хърли // Fos Fanariou
За мен беше голяма чест да присъствам в събота, 5 септември 2026 г., на откриването на Центъра за православен диалог „Фанарион“ и храма „Свети Трисветители“. Там Негово Всесветейшество Вселенският патриарх Вартоломей изрази надеждата си за помирение между Константинопол и Рим, като повтори същия призив, отправен и от папа Лъв XIV.
В присъствието на множество архиереи на Вселенската патриаршия, римокатолически прелати, монаси и учени, както и на духовенството на Австрийската митрополия и Екзархията на Унгария и Централна Европа и на събралите се миряни, Вселенският патриарх изрази надеждата си да бъде осъществена Христовата молитва за единство (Йоан 17:20–23):
„Нашата гореща надежда е „Фанарион“, редом с нашето досточтимо Дружество, да се превърне в истинска работилница на „каноническия икуменизъм“, като допринася с плодовете на каноничното научно изследване за обсъжданията на Съвместната международна комисия и по този начин, по своя скромен, но искрен начин, да служи на свещеното дело за възстановяването на пълното общение между нашите Църкви.“
Икуменическият диалог е отличителен белег както на Римската, така и на Константинополската катедра още от срещата на Вселенския патриарх Атинагор I и папа Павел VI в Йерусалим през 1964 г. На 7 декември 1965 г. те съвместно отменят взаимните анатеми, които са разделяли двете Църкви и са останали в сила от Великата схизма през 1054 г.
Въпреки усилията им диалогът има и своите критици. Някои скептици изтъкват богословски различия, които, ако бъдем напълно откровени, действително представляват значителни предизвикателства пред единството между Изтока и Запада. Предизвикателствата обаче не са непреодолими прегради. Други просто признават, че резервираността им произтича от исторически страхове (основателни или не), че промяната не е желателна, непременно полезна или необходима за мисията на Църквата. Има и други, чиито критики и опасения обхващат целия спектър от въпроси между тези две позиции. Всички те трябва да бъдат взети насериозно. Никой от тях не бива да бъде смятан за непреодолим.
Нито едно възражение срещу икуменическия диалог и бъдещото единство между Източноправославната и Римокатолическата църква (включително техните „източни обреди“, понякога наричани униати) не бива да се превръща в пречка пред стремежа към изпълнение на Христовата молитва: „да бъдат всички едно“. Разделението в християнството противоречи на общата ни вяра: „Няма вече нито юдеин, нито елин; няма роб, нито свободен; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие сте едно в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28).
Колко близка, тогава, е перспективата действително да осъществим това желание за пълно общение между Изтока и Запада? Достатъчно ли е помирението между нашите архиереи, за да се гарантира единството? Тук историята и съвременното състояние на вярващите могат да се окажат поучителни.
Между януари 1438 г. и януари 1439 г. папа Евгений IV свиква Ферарския събор с пламенната надежда да бъде преодоляно разделението между Рим и Константинопол. Макар че заради чумната епидемия съборът трябва да бъде преместен във Флоренция, диалогът продължава да бъде задълбочен и плодотворен. Напредъкът се оказва толкова обещаващ, че в събора участват Вселенският патриарх Йосиф II Константинополски и на Новия Рим, заедно с василевса Йоан VIII Палеолог, император на Източната Римска империя.
Сякаш самото им присъствие не е достатъчно внушително, те са придружени от голяма гръцка православна делегация, включваща Негово Високопреосвещенство Марк Ефески (Евгеник), яростен противник на възстановяването на единството; митрополит Висарион Никейски, привърженик на унията, по-късно въздигнат от папа Евгений IV в сан кардинал-архиепископ; митрополит Исидор Киевски; представители на древната Пентархия; както и редица видни философи, богослови и архонти.
Разискванията на Ферарския събор, макар и плодотворни, понякога неизбежно се разгорещяват. Това се отнася не само до дебатите между двете изповедания, но и до разногласията вътре в самите делегации. Въпреки това обсъжданията остават задълбочени и внимателни, като обхващат сложни въпроси като папския примат, Filioque, римокатолическото учение за чистилището, както и множество други спорни теми, сред които съборността и църковното управление.
На фона на събора стоят и външнополитически съображения. Василевсът Йоан VIII Палеолог настойчиво се застъпва за възстановяване на единството, надявайки се, че Рим и Папската държава ще ангажират значителни военни сили за защитата на Константинопол, както и на няколко от θέματα (Themata е историческият термин за административно-военните области на Византийската империя, бел. ред.), които са под натиска на османските войски. Опасенията на василевса през 1439 г. не са били неоснователни. Малко повече от десетилетие по-късно Източната империя пада под властта на османските турци, когато през 1453 г. султан Мехмед II и войските му пробиват древните Теодосиеви стени, което непосредствено води до края на повече от 1100-годишното управление на Източната Римска империя.
Докато Вселенският патриарх, неговите събратя епископи и придружаващите ги лица се съсредоточават върху богословски, философски и еклисиологични въпроси, влиянието и тежестта на политическите съображения никога не остават далеч от мислите им.
След цяла година на дебати, преговори и решения представителите на Източната и Западната църква подписват Laetentur Caeli („Нека небесата се възрадват“) — Декрета за уния от 1439 г. Първи са поставени подписите и печатите на папа Евгений IV и василевса Йоан VIII Палеолог. Всички останали присъстващи участници подписват Декрета на 5–6 юли 1439 г.
Вселенският патриарх Йосиф II не го подписва. Той е починал през юни — месец преди подписването на Декрета — и е погребан във Флоренция, в базиликата „Санта Мария Новела“.
Всички римокатолически и гръцкоправославни делегати подписват Декрета за унията с едно изключение. Митрополит Марк Ефески (Евгеник), представител на Александрийската патриаршия, отказва да го подпише. Той запазва възраженията си срещу формулата за постигане на съгласие с римокатолиците, преди всичко по въпросите за Filioque и чистилището, като заявява, че римокатолиците продължават да се намират „в заблуждение“.
Когато установява, че върху Декрета липсват подписът и печатът на митрополит Марк, според преданието папа Евгений IV възкликва: „И така, не постигнахме нищо“ (възможно е това приписване да е апокрифно, предвид последвалите събития). Думите му се оказват твърде прозорливи.
Още преди да достигнат Константинопол някои от епископите, подписали Декрета, започват да съжаляват за решението си. Вестта за постигнатото споразумение изпреварва завръщането на делегацията в Константинопол през 1440 г. След слизането си на брега участниците в делегацията са посрещнати с присмех от вярващите, които възприемат случилото се като „предателство на едната, истинска вяра“.
Реакцията към Декрета за унията в най-добрия случай е хладна. Като цяло тя се оказва яростно враждебна. Вече лишени от внушителното присъствие на императора, подписалите епископи заявяват, че са били принудени да подпишат Декрета. Те започват да изразяват богословско съжаление, че не са отстоявали по-твърдо позициите си, особено по въпросите за върховенството на папата, Filioque и чистилището. Що се отнася до митрополит Марк, той избягва общественото презрение и присмех и е възхваляван за своята вярност към православието.
Гръцката православна делегация на Фераро-Флорентинския събор, включително представителите на древната Пентархия, подписали Декрета, скоро установява, че патриаршиите, които те представляват, категорично отхвърлят Декрета за уния. На Йерусалимския събор през 1443 г. патриарсите на Александрия, Антиохия и Йерусалим официално осъждат Фераро-Флорентинската уния. Те обявяват унията за невалидна, отлъчват всеки, който преподава латински учения, и низвергват униатските епископи.
Поуките от Фераро-Флорентинския събор не са забравени от Вселенските патриарси и папите след взаимното вдигане на анатемите през 1965 г. Макар православните патриарси да са изразявали своите опасения, съвременните папи неизменно са признавали – както се изразява папа Павел VI, че папството е „без съмнение най-голямата пречка по пътя на икуменизма“ (Ecclesiam Suam, енциклика, 1964 г.). Папа Йоан Павел II също подхожда с подобна трезвост към въпроса за папството в своята енциклика за християнското единство.
Може би именно папа Йоан Павел II, който като поляк сам е продукт на физическото разделение между Изтока и Запада между славянския и европейския свят, най-ясно очертава как папството и римокатолическите вярващи трябва да възприемат неотложността и автентичността на икуменизма и възстановяването на единството с Изтока. Йоан Павел II пише:
„Тази колеблива любов, или по-скоро тази липса на любов, е истинската пречка. Трябва да преодолеем самодоволството, безразличието и недостатъчното познаване едни на други“ (Ut Unum Sint, енциклика, 1995 г.).
Това, което е вярно за самодоволството, безразличието и недостатъчното познаване на „другия“, е също толкова вярно и за нас, които изповядваме православната вяра. Историческата памет подхранва както страх, така и самодоволство, които водят до безразличие. Тези нагласи трябва да бъдат преодолени, за да могат православните духовници и миряни да бъдат по-склонни към милост и снизхождение по отношение на раните от миналото – реални или въображаеми, да бъдат по-добре образовани и духовно подготвени и по този начин да възпитат в себе си искрено желание за възстановяване на единството. Ако липсва такава промяна в нагласата и вътрешната подготовка на сърцето и душата на православните миряни, опитът от 1439 г. може да се повтори и да подкопае искрените усилия за възстановяване на единството в съвременността.
Ако сме обвързани с послушание да следваме нашите патриарси, епископи и духовници, самият Христос ни заповядва да се стремим към християнско единство. Можем да бъдем уверени, че нашите духовни водачи в лицето на Вселенския патриарх и Римския папа са насърчили готовността да се изправят пред греха на разделението между християните, като същевременно предпазливо са съчетали своите желания и оптимизъм с прагматизъм и трезвост. И Константинопол, и Рим признават наличието на сериозни точки на разминаване и трудности, но въпреки това остават предразположени да разглеждат възстановяването на единството с премерен оптимизъм. Несъмнено задълбоченото разглеждане на тези въпроси ще продължи от страна на патриарсите на Константинопол и Рим, с помощта на техните богослови, комисии и други трезво мислещи експерти.
И все пак именно прозрението на папа Йоан Павел II звучи като мощен камбанен звън, когато той говори за човешкото състояние, при което подхранваме колеблива любов – или по-скоро липса на любов – и определя това като истинската пречка пред единството. За да се обичаме един друг, както подобава на гръцките православни и римокатолиците, най-напред трябва да се познаваме взаимно и да дадем пространство на Христос да разкрие Своето присъствие в отношенията помежду ни.
В крайна сметка, ако историята ни е дала урок от Фераро-Флорентинския събор, то той е, че ако искаме да преодолеем самодоволството, безразличието и недостатъчното познаване един на друг, за да изградим зрели отношения, каквито подобават на братя и сестри, трябва да се опознаем отново и по-дълбоко.
Ако имаме смелостта да отстояваме своите убеждения и преодолеем страховете и уязвимостите си чрез духовно формиране и стремеж към познание, ние, миряните на православната вяра, можем да се подготвим да преодолеем отчуждението, породено от времето, обстоятелствата и недоразуменията, и да живеем в единството, към което се стремят нашите архиереи и към което Сам Христос ни призовава.
Възстановяването на пълното общение между нашите две Църкви не бива да се разглежда просто като желан страничен резултат от някакво споразумение между патриарсите на Изтока и Запада. Напротив, пълното общение е възможност да живеем по-дълбоко чрез Иисус Христос, пребивавайки в съвършенството на самото онова единство, което е онтологично присъщо Нему и в което можем да участваме чрез Неговата покана да бъдем едно.
Превод: архим. Никанор
