Ренета Трифонова
Ренета Трифонова
Трета част
Продължение от “Трите изкушения на Христос в пустинята. Великият инквизитор”
Въпросът за атеизма и нихилизма е много важен в днешните времена, защото тези явления се проявяват именно днес и нашето поколение е свидетел на плодовете на тези две учения, превърнати в религии. Защото нихилизмът е религия, която вярва в нищото, а атеизмът – във войната срещу Бога и победата над него.
Много автори пишат за атеизма и нихилизма като за нещо нормално в нашия век, но те не могат да бъдат нормални явления в ненормално време. Векът ни наистина е объркан и безкрайно свързан с веригите на тези две „вери”, защото може да се говори в пълния смисъл на думата за нихилистическа вяра, след като има нихилистическо учение. Ние разглеждаме проблемите, свързани с вярата и съществуването на Бога в произведенията на Достоевски, който макар и живял в друго време с други проблеми, дава прекрасен пример за тези две учения в „Идиот” чрез речта на княз Мишкин. Тя засяга по-скоро атеизма, макар да е свързана и с католицизма, който в случая няма пряко отношение по нашата тема. Но по-важни са определенията за възникването на атеизма и как се е стигнало до него: „Атеизмът само проповядва нищото, а католицизмът отива по-нататък: той проповядва един изопачен Христос, оклеветен и осквернен от него, един противоположен Христос! Той проповядва Антихриста, кълна се, уверявам ви! Това е лично и отдавнашно мое убеждение и то измъчва и мен самия … Римският католицизъм вярва, че без една всемирна държавна власт Църквата не ще може да се задържи на земята, и крещи: Не можем!” Според мен римският католицизъм не е даже и вяра, а истинско продължение на Западната Римска империя и в него всичко е подчинено на тази мисъл, като се почне от вярата. Папата е заграбил земята, земния персонал и е хванал меча; оттогава всичко така си върви, само че към меча се прибавили лъжа, лукавство, измама, фанатизъм, суеверие, злодейство, играли са си с на-светите, най-чистите, най-простодушните, най-пламенните чувства на народа, всичко, всичко са разменяли за пари, за мизерната земна власт. И това не е било учение антихристово? Как да не произлезе от тях атеизмът? Атеизмът е произлязъл от тях, от самия римски католицизъм ! Атеизмът най-напред е започнал от тях самите: нима са могли те да вярват на самите себе си? Той се е укрепил от отвращение към тях; той е рожба на тяхната лъжа и духовно безсилие! Атеизмът! У нас не вярват все още само отделни съсловия, както великолепно се изрази преди малко Евгений Павлович, които са загубили корена си; а там, в Европа, вече страхотни маси от самия народ започват да не вярват – по-рано от невежество и лъжа, а сега вече от фанатизъм, от ненавист към Църквата и християнството! [1]
Според Достоевски атеизмът води началото си от католицизма, но дали оттам води началото си и нихилизма? Да си припомним речта на Великия инквизитор, който открито заявява, че не иска Христос, че на хората им е добре и без Него, и че много усилия и труд е струвало на инквизиторите да ги убедят да живеят по този начин. И не е ли това бунт, война против Бога? Но да проследим мисълта на Достоевски: „Защото и социализмът е рожба на католицизма и на неговата същност! Той също, както и неговия брат атеизмът, е произлязъл от отчаянието, като едно противопоставяне на католицизма в морален смисъл, за да замести изгубената морална власт на религията, за да утоли духовната жажда на възжаднялото човечество и да го спаси не с Христа, а пак с насилие! Това е също свобода чрез насилие, това е също обединение чрез меч и кръв!” Не смей да вярваш в Бога, не смей да имаш собственост, не смей да бъдеш личност, братство или смърт, два милиона глави!”[2] А после продължава: „Който няма почва под краката си, той няма и Бог”[3]. „А който си няма народ, той няма и Бог! Знайте го, сигурни бъдете, че всички, които престават да разбират народа си и губят връзки с него, тутакси губят и вярата бащина, стават или атеисти или равнодушни.”[4]
Тези думи напомнят идеята за всеобщността на преклонението, от което хората имат постоянна нужда, а това преклонение може да се постигне само по пътя на отричането на държавността. Чрез атеизма хората не вярват вече нито в Бога, нито на управниците си, затова на лукавия ще му бъде лесно, когато събере всички хора и им предложи една вяра, на която той самият да е бог и потвърди, че всеобщността на преклонението пред него не изисква нищо повече от бунт срещу онези, които все още са с Бога. Тогава ще се прояви нихилизмът, за който човечеството вече ще е готово и ще похули своя Създател. Нихилизмът е крайният завършек на делото на сатаната и тук ще си позволя да цитирам друг автор – йеромонах Серафим Роуз, който е много близък в мислите си до мирогледа на Достоевски по този въпрос: „Ако нихилизмът иска да победи, той трябва да направи това от практическа гледна точка. Това ще е още по-необходимо от психологическа и духовна гледна точка, тъй като нихилистическият бунт смътно усеща, че истината се съдържа в Православната вяра и неговата ревност и нечиста съвест няма да му дадат покой, докато пълното премахване на Истината не оправдае неговата позиция и не „докаже” неговата „правда”. Тази психология в минимален мащаб е психология на християнското отстъпление, а в максимален – на болшевизма. Трябва да се намери разумно обяснение за последователността на болшевишката кампания относно изкореняването на християнската вяра, продължаващо дори тогава, когато последната престава да бъде каквато и да е опасност за атеистичната държава. Тази кампания се явява неотменима част от жестоката схватка не на живот, а на смърт с единствената сила, способна да противостои на болшевизма и да го разобличи. Нихилизмът ще остава победен, докато Православната вяра се съхрани дори само в един един човек, защото този човек ще бъде жив пример за истината…”[5]
Този пример за страшната сила на нихилизма Достоевски дава във всяко свое произведение; дори и когато говори за престъпление и грях на личността, той разглежда нихилизма и атеизма като неизменна част от живота на героите си, когато те решат да извършат престъпление. Но в общочовешки план той разглежда тези проблеми по-обстойно само в „Бесове”, „Братя Карамазови”, „Идиот”, „Записки от подземието”, „Престъпление и наказание”. Достоевски представя последните дни на човечеството с един от своите герои така: „Струваше му се през време на болестта, сякаш целият свят е осъден да бъде принесен в жертва на някаква странна, нечувана и невиждана смъртоносна епидемия, идваща от дълбочината на Азия и Европа. Всички бяха обречени на гибел, с изключение на някои, твърде малобройни избраници. Появили се били някакви нови трихнити, микроскопични същества, които се вселяваха в телата на хората. Но тези същества са духове, надарени с ум и воля. Хората, приели ги в себе си, веднага побесняваха и полудяваха. Никога, никога хората не са се смятали толкова умни и непоклатими в правото си, както се смятат заразените. Никога не са смятали за по-непоколебими своите присъди, своите научни изводи, своите нравствени убеждения и вярвания.”[6]
В епилога на „Престъпление и наказание” са описани и признаците на скорошното гибелно падение на света, предусетени от Достоевски през краткия му, но болезнен и пропит с прекалено ясно съзнание живот. Затова и включва в характерите на героите си всички характерни черти на едно „ново поколение”, което се опитва да съгради „нов свят” без правила и условности. Поколение, чиито живот се състои в опит за съществуване чрез прилагане на определени закони в общество без закон и вяра в Бога.
Тази теза на Достоевски, че социализмът е възникнал от римския католицизъм е наистина негово мнение, изразено чрез един от героите му. В предреволюционните години в Русия, когато тя вече е била заразена със социалистическите идеи (Достоевски е сред социалистите-утописти от кръга на Петрашевски) тази теза е била повече от вероятна и е изглеждала дори логична. Но днес, повече от столетие по-късно революцията отмина, а времената на Хрушчов, който заплашваше да покаже по телевизията „последния поп”, отдавна са минало свършено…
Но тържествуващата ни Църква се изправя пред един огромен проблем. И той е, че през всичките тези години, когато Православната църква страдаше от атеизма, католицизмът сякаш взе поука от своите грешки, но ние, православните, почти го настигнахме, дори и задминахме в отношението си към вярата. Заразата на атеизма достигна дори в Църквата и удобно се настани в Нея под маската на Новия Инквизитор, наречен фундаментализъм. Фундаментът, основата, върху която тази нова вяра започна да се гради, се вмести в онова празно пространство, което атеизмът остави в душите на хората. След разбулването на лъжата за несъществуването на Бога, атеизмът, нихилизмът, социализмът, болшевизмът – всички тези – „-изми”, родиха този нов, изключително опасен „-изъм”, който под същата тази инквизиторска маска, може един ден отново да попита Христос: „Защо си дошъл да ни пречиш?”[7] Ние поправихме подвига Ти и го основахме върху чудото, тайната и авторитета“[8] и „…ние ще кажем, че сме послушни на Тебе и господстваме в Твое име.”[9]
[1] Достоевски, Ф.М., „Идиот”, НК, С., 1982, т. VI, с.530
[2] Пос. съч., с. 531
[3] Пос. съч., с.533
[4] Достоевски, Ф.М., „Бесове”, НК, С., 1983, т. VII, с. 36
[5] Роуз, йеромонах Серафим, „Человек против Бога”, Издателяский отдел Валаамского отбества Америки в Росии”, 1995 г, с. 59.
[6] Достоевски, Ф.М., „Престъпление и наказание”, НК, С., 1960, т. V, с. 536
[7] Достоевски, Ф.М., „Братя Карамазови“, НК, С., 1984 г., т. IX, с. 265
[8] Пак там, .271
[9] Пос. съч., с. 267-268
